Учим се да се усмихваме с очите си и чрез

Учим се да се усмихваме с очите си и посредством тях да споделяме с болните, с цел да им вдъхваме вяра, споделя в навечерието на Бабин ден, 8 януари, Райна Бояджиева. Тя е акушерка от Коронавирус отделението на СБАЛОЗ " Д-р Марко Ант. Марков “ – Варна и ръководител на Регионалната гилдия на БАПЗГ – Варна.

- Госпожо Бояджиева, Вие сте акушерка по специалност, само че сега работите в Коронавирус отделението на СБАЛОЗ " Д-р Марко Антонов Марков “ - Варна. Сама ли взехте това решение и в какво се състои Вашата работа?

- Да, акушерка съм по базово обучение. Може би звучи необичайно какво прави една акушерка в Отделение за лекуване на заболели с Коронавирус. Много акушерки работят на първа линия в битката с ковид. Просто е: лимитът е доближат. Решението да работя в това поделение пристигна непринудено. В нашата болница трябваше да се разкрие такова поделение и набираха експерти. Лично за мен тов а е един урок, едно предизвикателство, от което нямагие по какъв начин да избягам поради природата ми. Не го одобрявам за мъжество, нито за неверно решение.

Отделението ни разполага с 30 кревати. Към момента потенциалът съвсем е напълнен. Пациентите ни са от разнообразни възрастови групи. Най-младият е на 30 години, а най-възрастният  на 84. Преобладават мъжете. Сякаш при тях страха и суматохата е допълнително, в сравнение с при нежния пол.

- Вие и Вашите сътрудници работите в извънредно рискова среда. Какви ограничения и старания Ви коства всичко това?

- Аз и сътрудниците ми осъзнаваме, че работим на първа линия в борбата с COVID-19. Създадохме екипи от един доктор, здравна сестра и санитар. Имаме си обща вайбър група, където споделяме и обсъждаме настоящи въпроси. Всичките ми сътрудници са смели хора и невероятни експерти. Знаем си опциите, осъзнаваме тежестта на обстановката и доста се поддържаме. Д-р Илгсева е началник на отделението. Изключително ерудиран и себеотрицателен човек. Човекът с най-топлите очи. Тя съвсем не се прибира, непрекъснато е там, в отделението - измежду сътрудниците и измежду пациентите.

Трудно ни е, имаме тежки наряди, работим с заболели - с двустранни пневмонии, с висока температура, тежък зной, мощна непреодолима кашлица, и най-много със страха им. Лично аз не мога да кажа " няма да работя с такива пациенти “. Досега не ме е обземало възприятие на обезсърчение или невъзможност. Правим оптимално вероятното да не се разболеем. Носим защитни дрехи, пожелаваме и от пациентите да слагат маски, когато ги обслужваме, в случай че нямат такива - предоставяме им. Често се случва, когато прислугвам пациент и съм на сериозно близко разстояние, той да се изкашля против мен. Това в действителност е доста рисков миг. Имам съзнанието, че не сме недостижими и в даден миг може да се превърнем и ние в пациенти, без значение, че съблюдаваме всички логаритми за работа в инфекциозна среда и се стремим да не се заразим и да не пренесем болестта у дома, при фамилиите ни.

- С какво най-трудно се справяте Вие и сътрудниците Ви, което остава прикрито за нас?

- Лицата ни са покрити с най-малко две защитни маски, очила и шлем. Дишането е мъчно, от време на време трудно. Гърдите болят при всеки опит за вдишване на въздух. А би трябвало да сме съсредоточени, точни и безпогрешни. Трудно се слага дълготраен венозен източник, когато гледаш през два пласта запотен плексиглас и няма добра палпаторна осезаемост (заради двата чифта ръкавици). Тогава тялото реагира неумишлено на мисълта да се освободиш от плексигласовите загради, с цел да си свършиш качествено работата. Носим покриващи гащеризони, а телата ни изгарят от вътрешната страна. Понякога чувствам, когато някой пациент се взира в очите ми и търси очакване. Ние се учим да се усмихваме посредством очите си и посредством тях да споделяме с болните с цел да им вдъхваме вяра. Това е главното от което се нуждаят нашите пациенти в своите тежки моменти. Моментите, когато сме толкоз ангажирани с работата си, че забравяме за личните си физиологични потребности - глътка вода, малко кафе и залък самун, а усещаш, че си смачкан едвам когато тръгваш към у дома за късата доза сън.

Но най-трудно е, когато сме безсилни пред неизбежното. Когато виждам по какъв начин някой се задушава постепенно, само че несъмнено, когато желая да обещая, че ще оказа помощ, а съм безсилна да го изговоря, когато се апелирам за избавление, а молитвите остават нечути, когато очите ми са пълнят със сълзи, а не мога да ги избърша... Това са моменти, които ще останат скрити за останалите.

- Коронавирусът разболява от ден на ден хора, измежду които и младежи. Лечебните заведения започнаха да изнемогват поради покачвания брой нуждаещи се от болнично лекуване. Подкрепяте ли по-строги ограничаващи ограничения?

- Да, ограничаващите ограничения би трябвало да се съблюдават непременно. И те не са наложени, с цел да можем ние медиците да си изкараме умерено коледните и новогодишни празници или да си " осигурим заплатките “, както се показват някои. Несъвършени са от време на време политическите решения. Но тук не става въпрос за политика, а за избавяне на животи. И аз желая да пребивавам в спокойна среда, в която всички да работят, да се забавляват, да пътуват, да се учат и образоват, да върви стопанската система на страната, да имаме леки наряди и здравната система да не страда. Какво още би трябвало да се случи за Бога, с цел да схванат неразумните люде, че казусът е назрял и заплахата дебне и заплашва всички ни?!

Това което е несъмнено, е че този вирус не сортира. Покосява и млади, и зрели, и остарели хора, даже цели фамилии. Не желая и да си показва какво би станало, в случай че едновременно дойдат за хоспитализация 10 индивида с тежка дихателна непълнота, а имаме единствено две свободни кревати. Не желая да си показва обстановка, когато кислородните апарати не доближават, а би трябвало да се избира кой е с по-голяма потребност. А приемът във всяко едно лечебно заведение изисква време - време през което се съблюдават всички процедури. Понякога това лишава час. Останалите нуждаещи се би трябвало да чакат, да чакат търпеливо, до момента в който им пристигна редът. Това ли желаеме да се случи?!? Този вирус от ден на ден замязва на вяра, по отношение на която към този момент се разделяме на вярващи и неверници. Хората би трябвало да се вразумят. Това е спасението.

- Наскоро Министерският съвет одобри решение специалностите н направление " Здравни грижи “ да бъдат към предпазените от страната специалности. Пандемията сподели с още по-голяма заостреност кадровия недостиг в опазването на здравето. Какво съгласно Вас би стимулирало младежи да учат за медицински сестри, акушерки, лекарски асистенти, рентгенови и медицински лаборанти, рехабилитатори?

- Бих се усмихнала доста необятно на Министерския съвет за това им решение. Не, не от признателност. Закъсняха. Закъсняха с десетилетия. Къде беше този Министерски съвет, когато протестирахме и безусловно крещяхме, че сме сериозно малко, а те си мислеха, че заплашваме?! Къде бяха всички, когато сътрудниците ни спяха по палатки в студа, а ги мислеха за невменяеми?! Къде беше властта, когато сътрудниците ни напускаха страната, с цел да работят при по-добри условия, а те се правеха, че нищо неправилно не се е случило?! Не в предпазените, а в изчезващите специалности би трябвало да ни впишат. Знаете ли по какъв начин се усещам, когато би трябвало да разглася и да напиша тъжната вест за следващия умрял сътрудник, за следващата здравна сестра, станала жертва на ковид?!

Медицински сестри има, само че те не са в системата, работят на всевъзможни други места, само че не и по базовото си направление или живеят и работят в чужбина. Въпросът е по какъв начин да се стимулират хората, които сега се намират в професионална заспалост?! Как нашите специалности да станат привлекателни за младите?! С хонорари, несъмнено. Нека се обезпечи начална работна заплата, равностойна на три минимални за страната и сами ще се убедят. Зачисляване на специалностите ни към първа категория труд. Да се спрат кражбите, почитание на нощния ни труд. Засега това е цената.

- В страната не доближават 30 000 медицински сестри и 4 000 акушерки. Със заболелите медици дефицитът на медицински експерти става още по-осезаем. Какви са Вашите наблюдения за Варненска област?

- Намериха се здания, сътвориха се и не престават да се прест­ руктурират отделения за лекуване на покосени от вируса хора, оборудваха г и, застлаха леглата, изнамери се погрешно ляво инсталация, само че проблемъ т е, че няма достатъ чно експерти, които да се грижат за тези хора. Пренасочват се медицински сестри от други отделения за работа в Коронавирус отделенията. Командироват се сестри от други лечебни заведения за попълване на неналичията. Разчита се на помощ от стажанти и специализанти. При една по-силна вълна на заболеваемост от ковид, каквато специалистите предвиждат, кадровият недостиг ще се усети още по-убедително.

Във Варна, както и по другите район и ние се стопяваме със съществени темпове. Поне 1000 медицински сестри би трябвало да влязат в системата тук и да работят по направление, с цел да се обезпечи успокоение на популацията, че има кой да се погрижи за тях. Голям % от работещите ми сътрудниците са в пенсионна възраст. Преди време не ги желаеха, подлагаха на критика ги, а в този момент ги молят да се върнат. А Варна стартира да дава своите жертви. В рамките на няколко часа от този свят си отидоха две медицински сестри, а те бяха в пенсионна възраст и макар риска за здравето и живота си, работеха.

- Какви бяха Вашите претекстове да изберете специалността на акушерката и какви са през днешния ден, когато работите на първа линия? Имате ли поддръжката на Вашето семейство?

- Моето семейство не се изненада за това, че ще работя на първа линия в битката с ковид. Те от дълго време престанаха да се изненадват от решенията ми. Големият ми наследник е доктор и също работи на първа линия. Съчетава рисковата работа със специализацията си. Можеби той е по-притеснен за мен. Усещам го по зачестилите позвънявания и тактическите въпроси за положението ми. Малкият ми наследник е музикант и някак си не приема обстановката на серизно, макар множеството диалози, които сме провеждали. Съпругът ми е професионален водолаз и тук аз съм повече обезпокоената, да не би да го заразя, поради специалността му и работата му на огромни дълбочини. А за претекстовете си мога да напиша разказ.

- Г-жо Бояджиева, към този момент разполагаме с първите ваксини против COVID-19. Това ли е Вашата вяра за близкото бъдеще?

- Приемам имунизацията за вяра да излезем от рецесията, вяра за избавление. А това до каква степен ваксиниралите се биха построила задоволително антитела ще се схваща след това. Дотогава е нужно да се съблюдават следните простички правила: носене на защитни маски, задоволителна отдалеченост посред ни, стерилизация на ръцете, задоволително сън и отмора, банкет на здравословна храна и по опция разходки навън.

- Какво ще пожелаете на всички Ваши сътрудници, на които в това мъчно време разчитаме всички ние?

- Грижейки се за другите, осъзнато слагаме нашия личен живот в риск. Пожелавам на всички сътрудници да ценят здравето и живота си, да бъдат мощни, помагайки на другите, да не не помнят да се грижат и з а себе си! Дано един ден обществото разбере и почете себеотрицанието им!

Интервюто е предоставено за Varna24.bg от електронния бюлетин на БАПЗГ - " Здравни грижи ".

Райна  Бояджиева  е  завършила  специалност  " Акушерка "   в  Меди­цинския  колеж  към  Медицински  университет  " Проф.  д-р  Парас­кев Стоянов " - Варна (2004 г). От 2007 година е сертифицирана за из­вършване  на  качествени  здравни  грижи  от  Българска  асоциация на  професионалистите  по  здравни  грижи (БАПЗГ).  През  2010  година придобива удостоверение за приета компетентност " Семейна меди­цинска  сестра  (акушерка) "   от  Медицински  университет  -  Варна. Притежава бакалавърска и магистърска степен по " Здравен мени­джмънт "   от  Факултета  по  обществено  опазване на здравето "   към  МУ  - Варна.  Координатор  на  проект  на  Световната  здравна  организа­ция и УНИЦЕФ " Болница - другар на бебето ".

Работила  е  като  акушерка  в  СБАГАЛ  " Майчин  дом "   -  Варна  и  е била  председател  на  първичното  дружество  към  РК  на  БАПЗГ  - Варна.  Била  е  главна  медицинска  сестра  на  ДКЦ  " Чайка "   (2014  - 2018). През март 2019 година стартира работа в Отделението по гинеко­логия  в  областта  на  онкологичните  заболявания  на  СБАЛОЗ " Д-р Марко  Антонов  Марков "   ЕООД  -  Варна.  В  момента  работи  в Коронавирус отделението на болничното заведение.

Райна Бояджиева е ръководител на Регионална гилдия на БАПЗГ - Варна от началото на 2016 година до в този момент. Преди това е била член на Управителния  съвет  на  РК  на  БАПЗГ  -  Варна  за  мандата  2010  - 2015 година

Райна Бояджиева е дълготраен съветник по кърмене и гост-лектор към Училища за бъдещи родители. Преми­нала е едногодишен курс на образование " Въведение в Глобалното Здраве " към Медицински университет " Проф. доктор П.Стоянов " - Варна като част от активността на Националната мрежа по световно здраве.

За Научната конференция " Здравеопазването през днешния ден и на следващия ден “, проведена от Медицински университет – Варна извършена на 22 май 2013 година във Варна, Райна Бояджиева приготви отчети на следните тематики: Стратегическо оперативно ръководство на човешките запаси в лечебните заведения и Развитие и вероятности на акушерската специалност.

Тя е минала разнообразни курсове за образования и квалификации в региона на здравните грижи. Има над 50 учас­тия в редица национални и интернационалните конференции и семинари.