„Бунтът срещу хиджаба“ в Иран
Убийството на задържан не е извънредно събитие в Иран. За пръв път обаче убийството на една жена разбуни националния яд в тази страна.
Ислямската република се прослави с огромен брой мистериозни „ изгубвания “ на задържани. Съществуват редица изследвания, документирали тази горчива истина, която, въпреки и в по-малка степен, е присъща и за другите автокрации. Въпреки това, до момента иранците чинно понасяха тези насилия, изключително когато случаите имаха набожен отенък.
Такъв бе и казусът с Махса Амини, която към този момент е наричана „ мъченицата на воала “. Тя бе арестувана от религиозната „ Нравствена полиция “ на 13 август по обвиняване в нарушение разпоредбите за носенето на наложителния за всички дами хиджаб. За разлика от други сходни „ произшествия “ обаче, убийството на 22-годишната иранка провокира същинска гражданска война, подхваната от младежите в страната. И това - макар стоманената хватка на управляващите, които прибегнаха до арести, както и до манипулиране на обществените мрежи, които са единственият източник на информация от страната и на международни вести.
Сега в Иран се заприказва, че този проблем е удостоверение на поговорката за сламката, която счупва гръбнака на камилата. Иранският народ изживява най-лошите си дни на тирания, беднотия обхващаща 82% от живеещети в страната, страдаща от младежка безработица и лавинообразна емиграция на квалифицираните фрагменти.
При това, митингите против убийството на Амини, съответстваха с новините за сериозното утежняване на здравето на висшия лидер Али Хаменей. Този факт активизира хардлайнерите в устрема им да наложат за правоприемник неговия наследник Моджабти. С тази цел преди време те осуетиха кандидатирането на умерените и новаторски претенденти на парламентарните и президентските избори. В ход е интервенция по завръщане към мракобесническите нрави, наложени от духовното управление на страната преди четири десетилетия.
В този подтекст въпросът за насилственото налагане на хиджаба престана да бъде чисто набожен, а се трансформира в политически водораздел сред послушниците на режима и „ вътрешните сътрудници на Големия Сатана " (така аятоласите назовават САЩ). В тази неравна борба към момента репресивният уред на властта има превъзходство, въпреки че сме очевидци за непрекъснатото ерозиране на поддръжката за него. Този път обаче ръководещите са съществено уплашени от непредвидената за тях реакция на младежта.
Двата аспекта на на убийството на Амини
В проблема с Махса Амини има два съществени аспекта. От една страна, Амини споделя ориста на множеството дами в Иран, които режимът още веднъж се пробва да върне към наложения през осемдесетте години на предишния век непоколебим набожен дрескод. Става дума за изтриване на някои скромни постижения, изтръгнати с поддръжката на относително умерените президенти Мохамед Хатами, Хасан Рухани и даже Махмуд Ахмадинеджад. Сегашният държавен глава Ибрахим Раиси е подобаващ за ролята на проводник на самобитната религиозна реституция, която би зачеркнала всякакво оттегляне от средновековния канон. Подобна стъпка се схваща от аятоласите като нужна причина за възобновяване идеологическата легитимност на ислямската република. Тя обаче би трансформирала Иран във втори Афганистан.
Вторият аспект е обвързван с кюрдската принадлежност на Амини в страна, която практикува расова и религиозна политика на дискриминация против малцинствата и изключително кюрдите и арабите. Кюрдките освен се усещат като гражданки от втора или трета категория, само че и са лишавани даже от някои относителни привилегии, на които се радват дамите от болшинството. Превръщането на митингите, последвали убийството на Амини, в общонационални са изключително притеснителни, защото сплотяват недоволните както от дискриминирането на кюрдското малцинство, по този начин и недоволните пластове, представляващи болшинството от популацията на страната.
Реставрация или гражданска война?
Ако погледнем новата история на страната, ще забележим, че въпреки при шаха режимът дълготрайно време успяваше да потушава националния яд, прибягвайки до ескалиращи репресии, в последна сметка тези негови „ победи “ се оказаха пирови. Аятоласите обаче не съумяха да извлекат нужния урок. Шахският режим бе заменен с различен вид тирания, наложила освен политически, само че и културен терор в сходство със средновековните религиозни правила.
С годините това принуждение над иранския народ провокира поредност от митинги и въстания. Днешните митинги съставляват повратна точка, защото освен нападат природата на иранския режим, само че и заплашват плавния преход към интервала след Хаменей. Те са и доказателство, че през днешния ден пропагандата на аятоласите не е в положение да промие мозъците на необятни пластове от популацията, което от ден на ден се убеждава, че напъните на Техеран по дестабилизация на други страни в района, предприемани под лозунга за „ отпор на арогантността “, в действителност предизвиква финансови, стопански, житейски и обществени разтърсвания в самия Иран.
Особено неподвластни на аятоласите са младежите, родени по времето на Хомейни, живели с диктатурата на Хаменей и през днешния ден изправени пред вероятността от налагането на трети висш лидер.
Демонстрациите против убийството на младата кюрдка Амини, могат да имат ориста на предшестващите ги демонстрации, въпреки че са вероятни и други сюжети, в случай че те се трансфорат в част от общото неодобрение от социалноикономическото положение в страната.
Развитието на ситуацията в Иран директно визира и огромни елементи от популацията на Ирак, Йемен, Сирия и Ливан, които са уверени, че без свалянето на иранския режим или най-малко без коригирането на неговите политики (което обаче е малко вероятно), дестабилизацията на района ще продължи.
Тук би трябвало да се регистрира и опцията при усилване на митингите режимът да прибегне до споразумение със Запада, отказвайки се от крайните си условия за обновяване на договорката по иранската нуклеарна стратегия. Подобен ход би предиздвикал западните ръководещи кръгове да си затворят очите за закононарушенията на режима, заради геополитическия си интерес от разкриване достъпа до иранския газ и до преференциални покупко-продажби с Техеран.
Но даже режимът да успее да потуши „ протеста против хиджаба “, това ще е следващата пирова победа, изтръгната с цената на репресии, които за следващ път ще пренапрегнат до разкъсване пружината на общественото неодобрение на иранския народ.
Сега в тази младежка гражданска война, която според мен съставлява продължение на предходните революции против режима на Хаменей, виждаме по какъв начин протестиращите не изгарят само портретите на Хаменей и знаците на фашисткия набожен режим, само че също нападат щабове на Революционната армия и репресивният уред (Басиджите). Режимът през годините разчита, на тази организация с цел да потушат протестите против него. Но тези момчета и девойките самоуверено застанаха против силите на сигурността, макар че те стреляха по тях, и успяха да ги принудят да правят отстъпка и да избягат.
Освен това и този път Бяха повдигнати викания против Хаменей и против квалифицирания за наследник неговият наследник. Те желаеха капитулацията на режима, определяне на народна власт и ценене на човешките права. Важно е да се знае, че демонстриращите са студенти и възпитаници, родени след преврата от 1979 година вследствие на който беше създадена Ислямската република.
В продължение на четири десетилетия това потомство е възпитавано в учебни заведения и университети в духа на ислямския шариат и ислямските канони. Те бяха на послушание на тираничния режим, проповядващ омраза към Запада и световната просвета. Те в този момент обаче отхвърлят шариата, ислямската система и намесата на духовниците в политиката.
Ислямската република се прослави с огромен брой мистериозни „ изгубвания “ на задържани. Съществуват редица изследвания, документирали тази горчива истина, която, въпреки и в по-малка степен, е присъща и за другите автокрации. Въпреки това, до момента иранците чинно понасяха тези насилия, изключително когато случаите имаха набожен отенък.
Такъв бе и казусът с Махса Амини, която към този момент е наричана „ мъченицата на воала “. Тя бе арестувана от религиозната „ Нравствена полиция “ на 13 август по обвиняване в нарушение разпоредбите за носенето на наложителния за всички дами хиджаб. За разлика от други сходни „ произшествия “ обаче, убийството на 22-годишната иранка провокира същинска гражданска война, подхваната от младежите в страната. И това - макар стоманената хватка на управляващите, които прибегнаха до арести, както и до манипулиране на обществените мрежи, които са единственият източник на информация от страната и на международни вести.
Сега в Иран се заприказва, че този проблем е удостоверение на поговорката за сламката, която счупва гръбнака на камилата. Иранският народ изживява най-лошите си дни на тирания, беднотия обхващаща 82% от живеещети в страната, страдаща от младежка безработица и лавинообразна емиграция на квалифицираните фрагменти.
При това, митингите против убийството на Амини, съответстваха с новините за сериозното утежняване на здравето на висшия лидер Али Хаменей. Този факт активизира хардлайнерите в устрема им да наложат за правоприемник неговия наследник Моджабти. С тази цел преди време те осуетиха кандидатирането на умерените и новаторски претенденти на парламентарните и президентските избори. В ход е интервенция по завръщане към мракобесническите нрави, наложени от духовното управление на страната преди четири десетилетия.
В този подтекст въпросът за насилственото налагане на хиджаба престана да бъде чисто набожен, а се трансформира в политически водораздел сред послушниците на режима и „ вътрешните сътрудници на Големия Сатана " (така аятоласите назовават САЩ). В тази неравна борба към момента репресивният уред на властта има превъзходство, въпреки че сме очевидци за непрекъснатото ерозиране на поддръжката за него. Този път обаче ръководещите са съществено уплашени от непредвидената за тях реакция на младежта.
Двата аспекта на на убийството на Амини
В проблема с Махса Амини има два съществени аспекта. От една страна, Амини споделя ориста на множеството дами в Иран, които режимът още веднъж се пробва да върне към наложения през осемдесетте години на предишния век непоколебим набожен дрескод. Става дума за изтриване на някои скромни постижения, изтръгнати с поддръжката на относително умерените президенти Мохамед Хатами, Хасан Рухани и даже Махмуд Ахмадинеджад. Сегашният държавен глава Ибрахим Раиси е подобаващ за ролята на проводник на самобитната религиозна реституция, която би зачеркнала всякакво оттегляне от средновековния канон. Подобна стъпка се схваща от аятоласите като нужна причина за възобновяване идеологическата легитимност на ислямската република. Тя обаче би трансформирала Иран във втори Афганистан.
Вторият аспект е обвързван с кюрдската принадлежност на Амини в страна, която практикува расова и религиозна политика на дискриминация против малцинствата и изключително кюрдите и арабите. Кюрдките освен се усещат като гражданки от втора или трета категория, само че и са лишавани даже от някои относителни привилегии, на които се радват дамите от болшинството. Превръщането на митингите, последвали убийството на Амини, в общонационални са изключително притеснителни, защото сплотяват недоволните както от дискриминирането на кюрдското малцинство, по този начин и недоволните пластове, представляващи болшинството от популацията на страната.
Реставрация или гражданска война?
Ако погледнем новата история на страната, ще забележим, че въпреки при шаха режимът дълготрайно време успяваше да потушава националния яд, прибягвайки до ескалиращи репресии, в последна сметка тези негови „ победи “ се оказаха пирови. Аятоласите обаче не съумяха да извлекат нужния урок. Шахският режим бе заменен с различен вид тирания, наложила освен политически, само че и културен терор в сходство със средновековните религиозни правила.
С годините това принуждение над иранския народ провокира поредност от митинги и въстания. Днешните митинги съставляват повратна точка, защото освен нападат природата на иранския режим, само че и заплашват плавния преход към интервала след Хаменей. Те са и доказателство, че през днешния ден пропагандата на аятоласите не е в положение да промие мозъците на необятни пластове от популацията, което от ден на ден се убеждава, че напъните на Техеран по дестабилизация на други страни в района, предприемани под лозунга за „ отпор на арогантността “, в действителност предизвиква финансови, стопански, житейски и обществени разтърсвания в самия Иран.
Особено неподвластни на аятоласите са младежите, родени по времето на Хомейни, живели с диктатурата на Хаменей и през днешния ден изправени пред вероятността от налагането на трети висш лидер.
Демонстрациите против убийството на младата кюрдка Амини, могат да имат ориста на предшестващите ги демонстрации, въпреки че са вероятни и други сюжети, в случай че те се трансфорат в част от общото неодобрение от социалноикономическото положение в страната.
Развитието на ситуацията в Иран директно визира и огромни елементи от популацията на Ирак, Йемен, Сирия и Ливан, които са уверени, че без свалянето на иранския режим или най-малко без коригирането на неговите политики (което обаче е малко вероятно), дестабилизацията на района ще продължи.
Тук би трябвало да се регистрира и опцията при усилване на митингите режимът да прибегне до споразумение със Запада, отказвайки се от крайните си условия за обновяване на договорката по иранската нуклеарна стратегия. Подобен ход би предиздвикал западните ръководещи кръгове да си затворят очите за закононарушенията на режима, заради геополитическия си интерес от разкриване достъпа до иранския газ и до преференциални покупко-продажби с Техеран.
Но даже режимът да успее да потуши „ протеста против хиджаба “, това ще е следващата пирова победа, изтръгната с цената на репресии, които за следващ път ще пренапрегнат до разкъсване пружината на общественото неодобрение на иранския народ.
Сега в тази младежка гражданска война, която според мен съставлява продължение на предходните революции против режима на Хаменей, виждаме по какъв начин протестиращите не изгарят само портретите на Хаменей и знаците на фашисткия набожен режим, само че също нападат щабове на Революционната армия и репресивният уред (Басиджите). Режимът през годините разчита, на тази организация с цел да потушат протестите против него. Но тези момчета и девойките самоуверено застанаха против силите на сигурността, макар че те стреляха по тях, и успяха да ги принудят да правят отстъпка и да избягат.
Освен това и този път Бяха повдигнати викания против Хаменей и против квалифицирания за наследник неговият наследник. Те желаеха капитулацията на режима, определяне на народна власт и ценене на човешките права. Важно е да се знае, че демонстриращите са студенти и възпитаници, родени след преврата от 1979 година вследствие на който беше създадена Ислямската република.
В продължение на четири десетилетия това потомство е възпитавано в учебни заведения и университети в духа на ислямския шариат и ислямските канони. Те бяха на послушание на тираничния режим, проповядващ омраза към Запада и световната просвета. Те в този момент обаче отхвърлят шариата, ислямската система и намесата на духовниците в политиката.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ