Някои хора се надяват специалните части на САЩ да навестят и България
У нас циркулира една изключително устойчива подигравка – че „ не сме случили на поробители “
Българите имат хубаво възприятие за комизъм. Пиперливо, от време на време люто до сълзи. Хумор с тъмна багра, с философска жила и с това земно чувство, че смешното постоянно живее врата до врата със страшното. Може би тъй като историята ни е възпитала в една елементарна, само че желязна логичност: колкото и да е зле, постоянно може и още по-зле. А щом може – значи не трябва да се вземаме прекомерно насериозно.
Българинът най-вече се майтапи в сложни моменти. Това не е лековерие, а форма на интелектуална самоотбрана. Да осмееш грозната реалност значи да я смалиш, да я направиш по-поносима, да ѝ отнемеш част от властта над теб. Смехът у нас не е бягство от действителността, а метод да я преживееш, без да се пречупиш.
От десетилетия в националния ни фолклор циркулира една изключително устойчива подигравка – че „ не сме случили на поробители “. Че нито дългият престой под османска власт, нито по-късният живот под руски надзор са ни донесли кой знае каква добавена стойност. Докато ние сме оцелявали, Западът е рисувал с четката на Микеланджело, изобретявал е парната машина и по-късно – микрочипа. Така в шегите си българинът постоянно се е виждал някак неуместно пленен – и малко прецакан поради пропуснатата модерност. Само в шегите, несъмнено. Защото същият този българин обича своето, помни корена си и нееднократно е доказвал, че даже след дълги интервали под непозната власт има силите да възкресява страната си с памет и твърдоглавие.
Покрай пресния случай със специфичните елементи, изпратени от Тръмп, които плениха и водиха в Съединени американски щати венецуелския президент Николас Мадуро, нашенският комизъм не закъсня. „ Няма ли и у нас да открият нефт? “, започнаха дяволито да подпитват шегаджиите. „ Че Тръмп да прати хеликоптерите да приберат и нашите управници! “
Зад смеха, несъмнено, прозира нещо доста остаряло и доста българско – дълбокото съмнение към властта. Нашенецът обичайно не изпитва безгранична любов към управниците си. „ Не се радвай на малко прасе и на нов шеф, тъй като не знаеш каква свиня ще излезе от него “, твърди националният талант.
Защото нашите управници се сменят, идват с обещания и си потеглят с оправдания, а малко на брой оставят след себе си чувство за достолепие или комплектност. Затова и шегата с „ хеликоптерите “ не е толкоз за Америка, що се касае за нашата хронична отмалялост от личните ни елити.
Шегата си е смешка. Добрата смешка лекува. Но новият международен ред, който сега се кове без доста сантимент, не е изключително занимателен. Все повече хора се тревожат, че и нашият суверенитет може някой ден да се окаже тематика на непознат дневен ред. И тук, колкото и парадоксално да звучи, може би би трябвало да изпитаме известна признателност – даже към тези държавни управления и политици, които не сме обичали, само че които направиха по този начин, че България да се интегрира изцяло в Европейския съюз. Това по никакъв начин не е малко достижение в страна с толкоз мощни русофилски настроения и с огромна турскоезична диаспора.
Защото в свят, в който огромните все по-често работят еднолично, дребните оцеляват единствено в случай че са дружно. Суверенитетът към този момент не е самотност, а споделена отговорност. И колкото и да се майтапим с хеликоптери, специфични елементи и неочаквани „ освобождения “, същинската отбрана идва не извън, а от това да принадлежиш към общественост, която знае, че силата ѝ не е в зрелището, а в единодушието. А българинът, който умее да се смее и в най-мрачното време, евентуално го схваща по-добре, в сравнение с самичък подозира.
Още от създателя:
Българите имат хубаво възприятие за комизъм. Пиперливо, от време на време люто до сълзи. Хумор с тъмна багра, с философска жила и с това земно чувство, че смешното постоянно живее врата до врата със страшното. Може би тъй като историята ни е възпитала в една елементарна, само че желязна логичност: колкото и да е зле, постоянно може и още по-зле. А щом може – значи не трябва да се вземаме прекомерно насериозно.
Българинът най-вече се майтапи в сложни моменти. Това не е лековерие, а форма на интелектуална самоотбрана. Да осмееш грозната реалност значи да я смалиш, да я направиш по-поносима, да ѝ отнемеш част от властта над теб. Смехът у нас не е бягство от действителността, а метод да я преживееш, без да се пречупиш.
От десетилетия в националния ни фолклор циркулира една изключително устойчива подигравка – че „ не сме случили на поробители “. Че нито дългият престой под османска власт, нито по-късният живот под руски надзор са ни донесли кой знае каква добавена стойност. Докато ние сме оцелявали, Западът е рисувал с четката на Микеланджело, изобретявал е парната машина и по-късно – микрочипа. Така в шегите си българинът постоянно се е виждал някак неуместно пленен – и малко прецакан поради пропуснатата модерност. Само в шегите, несъмнено. Защото същият този българин обича своето, помни корена си и нееднократно е доказвал, че даже след дълги интервали под непозната власт има силите да възкресява страната си с памет и твърдоглавие.
Покрай пресния случай със специфичните елементи, изпратени от Тръмп, които плениха и водиха в Съединени американски щати венецуелския президент Николас Мадуро, нашенският комизъм не закъсня. „ Няма ли и у нас да открият нефт? “, започнаха дяволито да подпитват шегаджиите. „ Че Тръмп да прати хеликоптерите да приберат и нашите управници! “
Зад смеха, несъмнено, прозира нещо доста остаряло и доста българско – дълбокото съмнение към властта. Нашенецът обичайно не изпитва безгранична любов към управниците си. „ Не се радвай на малко прасе и на нов шеф, тъй като не знаеш каква свиня ще излезе от него “, твърди националният талант.
Защото нашите управници се сменят, идват с обещания и си потеглят с оправдания, а малко на брой оставят след себе си чувство за достолепие или комплектност. Затова и шегата с „ хеликоптерите “ не е толкоз за Америка, що се касае за нашата хронична отмалялост от личните ни елити.
Шегата си е смешка. Добрата смешка лекува. Но новият международен ред, който сега се кове без доста сантимент, не е изключително занимателен. Все повече хора се тревожат, че и нашият суверенитет може някой ден да се окаже тематика на непознат дневен ред. И тук, колкото и парадоксално да звучи, може би би трябвало да изпитаме известна признателност – даже към тези държавни управления и политици, които не сме обичали, само че които направиха по този начин, че България да се интегрира изцяло в Европейския съюз. Това по никакъв начин не е малко достижение в страна с толкоз мощни русофилски настроения и с огромна турскоезична диаспора.
Защото в свят, в който огромните все по-често работят еднолично, дребните оцеляват единствено в случай че са дружно. Суверенитетът към този момент не е самотност, а споделена отговорност. И колкото и да се майтапим с хеликоптери, специфични елементи и неочаквани „ освобождения “, същинската отбрана идва не извън, а от това да принадлежиш към общественост, която знае, че силата ѝ не е в зрелището, а в единодушието. А българинът, който умее да се смее и в най-мрачното време, евентуално го схваща по-добре, в сравнение с самичък подозира.
Още от създателя:
Източник: flagman.bg
КОМЕНТАРИ