Иван Сотиров: Комунизмът беше противоестествена система, но днес битието ни съдържа повечето от пороците му
У нас в никакъв случай не е имало достоверна десница. Имаше антикомунистически сили. Нямаме обичайни, съществени десни партии и преди 1944 година Днес ни липсва същинско, европейско и национално отговорно водачество. Защото с цел да бъдеш същински водач, се желаят кураж, визия и храброст, с цел да се възправиш против Системата, счита Иван Сотиров.
- Днес всички сме политолози, проучваме и пророкуваме на тематика „ Десети ноември и светлото бъдеще”. Какъв е вашият прочит на „ славната” дата?
- За множеството хора разпадането на комунистическата система беше неизбежно. Комунизмът е неестествен политически строй. Човешката история демонстрира, че всички сходни режими рано или късно се разпадат.
В Източна Европа комунистическите кукловоди бяха решили да употребяват банкрута на системата и да създадат промяна, при която да запазят икономическите лостове, да си създадат „ социалистически капитализъм”, при който всички позитиви да останат за тях, а всички негативи да бъдат трансферирани на обществото.
За жал, проектът им се реализира в по-голяма или в по-малка степен, само че в България процесът протече изключително уродливо. Той бе умислен не като същински преход, а като перестройка, която бе осъществена съвсем в цялостен размер.
За 30 години след 1989 година се оказа, че фрагментите на Българска комунистическа партия и на Държавна сигурност са незаменими и не престават във всички браншове и институции да държат основни позиции.
За мен замисълт е явен, без значение от разликите и нюансите сред двата клана на Лилов и на Луканов, тъй като бе обществена загадка враждата сред двата комунистически клана.
Въпреки идеологическите и икономическите им разлики сред тях съществуваше консенсус, че плануваната промяна не може да бъде осъществена посредством личната им партия, където господстваше тежък комунистически консерватизъм.
И двамата съзнаваха, че преименуваната Българска социалистическа партия няма по какъв начин да бъде генератор на промени и по тази причина им трябваше комфортна, послушна, следена съпротива, която да извърши перестройката.
Не инцидентно в Съюз на демократичните сили през цялото време на управителни постове бяха сложени хора от комунистическата партия и от тайните служби на режима. Покойният доктор Желев не криеше, че е болшевик. Марксисти си бяха Петко Симеонов, Вагенщайн, Сендов и кой ли не от учредителите на Съюз на демократичните сили.
- Но в един миг улицата и сините деятели по места загърбиха сюжета.
- Онова, което не бяха калкулирали, беше, че Съюз на демократичните сили породи като необятна коалиция от разнородни партии и жители, а не като централизирана конструкция, както бяха желали бащите-основатели.
След дворцовия прелом от 10 ноември се отключиха цялата потискана гражданска сила и съпротивителна мощ на хората, която нямаше по какъв начин да бъде ръководена. Голяма част даже от последователите на Българска социалистическа партия не одобряваха това, което се замисля зад каменните стени на посткомунистическата власт.
Невярна се оказа и тезата, че у нас, видите ли, не е имало опозиция против тоталитарния болшевишки режим, а българите добродушно са подложили врата си под ятагана на руските сътрудници и шумкарските главорези. Излязоха много документи, които изрично потвърдиха, че у нас е имало надалеч по-ранна и по-мощна опозиция против болшевишкото настъпление, против колективизацията и другите комунистически закононарушения. Да не забравяме размаха и стоицизма на горяните. Но тези героични прояви на забележителна част от народа ни са затиснати под големи каменни парчета на агитация и репресии.
Днешната носталгична агитация внушава, че преди 1989 година хората са живяли в някаква симфония с ръководещите. Имало е единствено незначителна, маргинална каста от лица, които нещо са били срещу.
Всеки, който е претърпял даже скромна част от оня интервал, си спомня, че съществено болшинство от българите беше в позицията на пасивна опозиция, на безмълвно отказване на болшевишкия строй.
Това се видя. Милиони хора излязоха по улиците, откакто падна режимът. В Съюз на демократичните сили посредством партии и цивилен сдружения всички дейни, мислещи жители се включиха в порива към смяна, в опита България да се трансформира в европейска, демократична страна с пазарна стопанска система и господство на закона.
- Къде и по какъв начин се оттече тази мощна вълна от гражданска сила?
- През 1991-1992 година тази вълна стартира да пробива. Първоначално инсталираните казионни и ченгесарски структури се почувстваха в безтегловност, подозирани и изпразнени от наличие. Мощната гражданска вълна ги изтласка на назад във времето.
За тях най-големият боязън бе да не се появят радикални антикомунисти, да не бъде призната и осъществена лустрация, да не понесат юридическа отговорност палачите и стратезите на комунистическия режим.
Страх ги бе даже от доктор Дертлиев, който в никакъв случай не е крил левичарските си убеждения. В диалози с мен докторът си спомняше, че в ранното си минало е бил извънредно ляв по политически възгледи. Той даже подлагаше на критика Германската социалдемократическа партия, че била „ отстъпила от позициите” и т. н.
Бояха се даже от него, тъй като бе лежал по пандизите и би могъл да изиска правдивост и да приложи големия си политически и житейски опит, с цел да бъде подредена българската страна най-малко като западните и скандинавските страни, където управляваше социлдемокрацията.
Желев нямаше параметрите на Дертлиев. Заложиха на него, тъй като бе комфортен и предсказуем. Например, кукловодите на прехода не оцениха добре нещата и с Филип Димитров. Смятаха го за слаб, интелектуално мек човек, представител на една от дребните партии в Съюз на демократичните сили, който не е съкрушен с персонален или фамилен реваншизъм и няма да излезе от сюжета.
И тогава е имало ченгета в Съюз на демократичните сили, само че на основни позиции в първия и изключително във втория ешалон на Съюза към този момент бяха заели позиции способени, почтени хора и достоверни антикомунисти. Филип Димитров се оказа базово честен човек, който отхвърли да бъде кукла в миманса на перестроечния сюжет.
Когато схванаха кой е Филип и какво се захвана да прави, се втурнаха с целия си властови и агентурен уред да го смъкват. Предадоха го и Движение за права и свободи, всякакви „ сини мравки” и прочие дребна хамсия на прехода.
- Вторият поход към народна власт, управляван от ОДС, се оказа по-успешен, само че и зареден с повече вътрешни несъгласия. Защо и тогава не завършихме прехода към европейски хоризонти?
- Нека да припомня, че до 1997 година комунистическата олигархия бе натрупала голям финансов запас, в резултат на ограбването на банките и на спестяванията на популацията и когато ние дойдохме на власт с държавното управление на ОДС, в хода на приватизацията те съумяха да изкупят икономическите активи на страната.
Тогава отстъпленията и резултатите от подмолните сделки с Българска социалистическа партия лъснаха още с първия акт на Народното събрание през 1997 година Парламентът одобри така наречен Декларация за национално единодушие, мантрата на всички комунистически перестройчици от началото на „ прехода” до през днешния ден. Истинският смисъл на декларацията беше: „ Нека да се прегърнем като българи и като демократи. Досега било, каквото било. Виновни няма, хайде дружно да вървим напред!”
Още от Кръглата маса слушахме дитирамби за така наречен национално единодушие. Как да седне вълкът с овцата и дружно да хапнат и да пийнат. Основополагащ принцип за комунистите беше да не им се търси отговорност за закононарушенията, за грабежа, за откраднатото историческо време, през което страната ни блуждаеше в сибирските степи, настрана и обратно от европейската цивилизация.
За жал, реализираха задачата си и по тази причина през днешния ден у множеството от нас пари чувството за неправда. Това чувство за неправда се употребява много ловко от врагомете на народна власт в опитите им да дискредитират самата народна власт и даже опитите да бъде реализирана тя в някаква степен.
Наричат настоящия олигархичен модел, който съумяха да ни наложат, народна власт, пазарна стопанска система и правова страна. Тоест, „ Искахте капитализъм – ето ви го в най-чист, типичен вид”.
Разбирате, че това не е нито народна власт, нито капитализъм, а типичен посткомунистически олигархичен модел. И когато хората съпоставят днешния режим с времето преди рухването на Живков, си споделят: „ Тогава, в оня неправдив строй, най-малко имаше някаква уравниловка. Бяхме еднообразно небогати и безправни”.
Сега същата алена номенклатура или потомците й ни ръководят, само че при по-голямо обществено и имуществено разслоение. Повечето българи изпитват не толкоз носталгия по социализма, а отчаяние от днешната реалност, която носи оскърбление и обезсърчение на милиони хора, излъгани в най-светлите си очаквания.
- И в този момент накъде?
- Още преди 2 400 години древногръцкият мъдрец Тукидид е забелязъл, че хората, измъчени от хаоса и безвластието, в един миг стартират да мечтаят за някаква „ дребна диктатура”.
Изтормозени и ограбени от „ прехода”, българите също желаят мощна, само че и обективна ръка на закона. Някакъв ред, не безпорядък. Професионалните носталгици употребяват умората и огорчението от прехода, с цел да ни пробутват „ съветския свят” на Путин, да възхваляват ресталинизацията на Русия, да ни зоват към „ светлото” минало на евразийския болшевизъм.
Защото политиката е и емоциовална активност. Всички огромни политически или религиозни водачи са управлявали емоцииите на огромни човешки маси. Най-страшните диктатори са били същински магьосници, увличащи милионни тълпи.
Днес у нас мнозина чакат положителния вълшебник да ги омае, да им опише приказка с прекрасен край, да им обезпечи самун и малко повече колбас. Но Борисов не е от този вид диктатори. Той е елементарен популист, само че не и деспот.
Нека да сме почтени: у нас в никакъв случай не е имало достоверна десница. Имаше антикомунистически сили. Нямаме обичайни, съществени десни партии и преди 1944 година
Днес ни липсва същинско, европейско и национално отговорно водачество. Защото с цел да бъдеш същински водач, се желаят кураж, визия и храброст, с цел да се възправиш против Системата.
Интервюто взе Васил Данов
- Днес всички сме политолози, проучваме и пророкуваме на тематика „ Десети ноември и светлото бъдеще”. Какъв е вашият прочит на „ славната” дата?
- За множеството хора разпадането на комунистическата система беше неизбежно. Комунизмът е неестествен политически строй. Човешката история демонстрира, че всички сходни режими рано или късно се разпадат.
В Източна Европа комунистическите кукловоди бяха решили да употребяват банкрута на системата и да създадат промяна, при която да запазят икономическите лостове, да си създадат „ социалистически капитализъм”, при който всички позитиви да останат за тях, а всички негативи да бъдат трансферирани на обществото.
За жал, проектът им се реализира в по-голяма или в по-малка степен, само че в България процесът протече изключително уродливо. Той бе умислен не като същински преход, а като перестройка, която бе осъществена съвсем в цялостен размер.
За 30 години след 1989 година се оказа, че фрагментите на Българска комунистическа партия и на Държавна сигурност са незаменими и не престават във всички браншове и институции да държат основни позиции.
За мен замисълт е явен, без значение от разликите и нюансите сред двата клана на Лилов и на Луканов, тъй като бе обществена загадка враждата сред двата комунистически клана.
Въпреки идеологическите и икономическите им разлики сред тях съществуваше консенсус, че плануваната промяна не може да бъде осъществена посредством личната им партия, където господстваше тежък комунистически консерватизъм.
И двамата съзнаваха, че преименуваната Българска социалистическа партия няма по какъв начин да бъде генератор на промени и по тази причина им трябваше комфортна, послушна, следена съпротива, която да извърши перестройката.
Не инцидентно в Съюз на демократичните сили през цялото време на управителни постове бяха сложени хора от комунистическата партия и от тайните служби на режима. Покойният доктор Желев не криеше, че е болшевик. Марксисти си бяха Петко Симеонов, Вагенщайн, Сендов и кой ли не от учредителите на Съюз на демократичните сили.
- Но в един миг улицата и сините деятели по места загърбиха сюжета.
- Онова, което не бяха калкулирали, беше, че Съюз на демократичните сили породи като необятна коалиция от разнородни партии и жители, а не като централизирана конструкция, както бяха желали бащите-основатели.
След дворцовия прелом от 10 ноември се отключиха цялата потискана гражданска сила и съпротивителна мощ на хората, която нямаше по какъв начин да бъде ръководена. Голяма част даже от последователите на Българска социалистическа партия не одобряваха това, което се замисля зад каменните стени на посткомунистическата власт.
Невярна се оказа и тезата, че у нас, видите ли, не е имало опозиция против тоталитарния болшевишки режим, а българите добродушно са подложили врата си под ятагана на руските сътрудници и шумкарските главорези. Излязоха много документи, които изрично потвърдиха, че у нас е имало надалеч по-ранна и по-мощна опозиция против болшевишкото настъпление, против колективизацията и другите комунистически закононарушения. Да не забравяме размаха и стоицизма на горяните. Но тези героични прояви на забележителна част от народа ни са затиснати под големи каменни парчета на агитация и репресии.
Днешната носталгична агитация внушава, че преди 1989 година хората са живяли в някаква симфония с ръководещите. Имало е единствено незначителна, маргинална каста от лица, които нещо са били срещу.
Всеки, който е претърпял даже скромна част от оня интервал, си спомня, че съществено болшинство от българите беше в позицията на пасивна опозиция, на безмълвно отказване на болшевишкия строй.
Това се видя. Милиони хора излязоха по улиците, откакто падна режимът. В Съюз на демократичните сили посредством партии и цивилен сдружения всички дейни, мислещи жители се включиха в порива към смяна, в опита България да се трансформира в европейска, демократична страна с пазарна стопанска система и господство на закона.
- Къде и по какъв начин се оттече тази мощна вълна от гражданска сила?
- През 1991-1992 година тази вълна стартира да пробива. Първоначално инсталираните казионни и ченгесарски структури се почувстваха в безтегловност, подозирани и изпразнени от наличие. Мощната гражданска вълна ги изтласка на назад във времето.
За тях най-големият боязън бе да не се появят радикални антикомунисти, да не бъде призната и осъществена лустрация, да не понесат юридическа отговорност палачите и стратезите на комунистическия режим.
Страх ги бе даже от доктор Дертлиев, който в никакъв случай не е крил левичарските си убеждения. В диалози с мен докторът си спомняше, че в ранното си минало е бил извънредно ляв по политически възгледи. Той даже подлагаше на критика Германската социалдемократическа партия, че била „ отстъпила от позициите” и т. н.
Бояха се даже от него, тъй като бе лежал по пандизите и би могъл да изиска правдивост и да приложи големия си политически и житейски опит, с цел да бъде подредена българската страна най-малко като западните и скандинавските страни, където управляваше социлдемокрацията.
Желев нямаше параметрите на Дертлиев. Заложиха на него, тъй като бе комфортен и предсказуем. Например, кукловодите на прехода не оцениха добре нещата и с Филип Димитров. Смятаха го за слаб, интелектуално мек човек, представител на една от дребните партии в Съюз на демократичните сили, който не е съкрушен с персонален или фамилен реваншизъм и няма да излезе от сюжета.
И тогава е имало ченгета в Съюз на демократичните сили, само че на основни позиции в първия и изключително във втория ешалон на Съюза към този момент бяха заели позиции способени, почтени хора и достоверни антикомунисти. Филип Димитров се оказа базово честен човек, който отхвърли да бъде кукла в миманса на перестроечния сюжет.
Когато схванаха кой е Филип и какво се захвана да прави, се втурнаха с целия си властови и агентурен уред да го смъкват. Предадоха го и Движение за права и свободи, всякакви „ сини мравки” и прочие дребна хамсия на прехода.
- Вторият поход към народна власт, управляван от ОДС, се оказа по-успешен, само че и зареден с повече вътрешни несъгласия. Защо и тогава не завършихме прехода към европейски хоризонти?
- Нека да припомня, че до 1997 година комунистическата олигархия бе натрупала голям финансов запас, в резултат на ограбването на банките и на спестяванията на популацията и когато ние дойдохме на власт с държавното управление на ОДС, в хода на приватизацията те съумяха да изкупят икономическите активи на страната.
Тогава отстъпленията и резултатите от подмолните сделки с Българска социалистическа партия лъснаха още с първия акт на Народното събрание през 1997 година Парламентът одобри така наречен Декларация за национално единодушие, мантрата на всички комунистически перестройчици от началото на „ прехода” до през днешния ден. Истинският смисъл на декларацията беше: „ Нека да се прегърнем като българи и като демократи. Досега било, каквото било. Виновни няма, хайде дружно да вървим напред!”
Още от Кръглата маса слушахме дитирамби за така наречен национално единодушие. Как да седне вълкът с овцата и дружно да хапнат и да пийнат. Основополагащ принцип за комунистите беше да не им се търси отговорност за закононарушенията, за грабежа, за откраднатото историческо време, през което страната ни блуждаеше в сибирските степи, настрана и обратно от европейската цивилизация.
За жал, реализираха задачата си и по тази причина през днешния ден у множеството от нас пари чувството за неправда. Това чувство за неправда се употребява много ловко от врагомете на народна власт в опитите им да дискредитират самата народна власт и даже опитите да бъде реализирана тя в някаква степен.
Наричат настоящия олигархичен модел, който съумяха да ни наложат, народна власт, пазарна стопанска система и правова страна. Тоест, „ Искахте капитализъм – ето ви го в най-чист, типичен вид”.
Разбирате, че това не е нито народна власт, нито капитализъм, а типичен посткомунистически олигархичен модел. И когато хората съпоставят днешния режим с времето преди рухването на Живков, си споделят: „ Тогава, в оня неправдив строй, най-малко имаше някаква уравниловка. Бяхме еднообразно небогати и безправни”.
Сега същата алена номенклатура или потомците й ни ръководят, само че при по-голямо обществено и имуществено разслоение. Повечето българи изпитват не толкоз носталгия по социализма, а отчаяние от днешната реалност, която носи оскърбление и обезсърчение на милиони хора, излъгани в най-светлите си очаквания.
- И в този момент накъде?
- Още преди 2 400 години древногръцкият мъдрец Тукидид е забелязъл, че хората, измъчени от хаоса и безвластието, в един миг стартират да мечтаят за някаква „ дребна диктатура”.
Изтормозени и ограбени от „ прехода”, българите също желаят мощна, само че и обективна ръка на закона. Някакъв ред, не безпорядък. Професионалните носталгици употребяват умората и огорчението от прехода, с цел да ни пробутват „ съветския свят” на Путин, да възхваляват ресталинизацията на Русия, да ни зоват към „ светлото” минало на евразийския болшевизъм.
Защото политиката е и емоциовална активност. Всички огромни политически или религиозни водачи са управлявали емоцииите на огромни човешки маси. Най-страшните диктатори са били същински магьосници, увличащи милионни тълпи.
Днес у нас мнозина чакат положителния вълшебник да ги омае, да им опише приказка с прекрасен край, да им обезпечи самун и малко повече колбас. Но Борисов не е от този вид диктатори. Той е елементарен популист, само че не и деспот.
Нека да сме почтени: у нас в никакъв случай не е имало достоверна десница. Имаше антикомунистически сили. Нямаме обичайни, съществени десни партии и преди 1944 година
Днес ни липсва същинско, европейско и национално отговорно водачество. Защото с цел да бъдеш същински водач, се желаят кураж, визия и храброст, с цел да се възправиш против Системата.
Интервюто взе Васил Данов
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ