Тя не просто гъделичка егото на един българин, а направо

Тя не просто гъделичка егото на един българин, а напряко размазва с увереността си и искреността на всяка дума – казана с красива и необятна усмивка, с топлота и доброжелателност. Обича българин, обича България, обича българското, обича непредвиденото...

Александра, дъщерята на Тед Кочеф, показва кино лентата си „ Скрити съкровища “ на 27-ия „ София филм фест “. Чудата по един доста откачен и прекрасен метод, тази комедия е отлична визитна картичка за своя режисьор, сценарист, оператор и реализатор на една от основните функции. Всъщност, същите функционалности в лентата има и Хана Ледър. Това е филм за неповторимите хора, за необикновените другарства и неразгаданите (само)личности. За силата да бъдеш, да оставаш, да даваш, да пазиш, да отстояваш, да доказваш – да живееш...

Животът на Александра Кочев също наподобява на филм – на прелестна, цветна и цялостна с доста обичане комедия. Тя среща своята сродна душа – преводачът Милен, в родината на татко си, по време на „ София филм фест “, двамата се женят, имат две деца, а мама към този момент е с българско поданство. Иска да прекарва повече време у нас и да осъществя тук бъдещи продукции.

В един неособено благополучен в последно време свят, нейното наличие е като лъч, чиято светлина би трябвало да бъде уловена от всеки, който има и най-малкото съмнение за смисъла на живота...



Александра Кочев – за любовта на живота си и любовта към България, за необикновените другарства,за желанието й да прави кино у нас, за обичаните й български артисти, за европейската и американската сензитивност, за правенето на кино в Щатите след свадите в Холивуд, за поезията на татко й по какво не желае да наподобява на татко си.

Повече ли харесвате България, откакто тук открихте любовта на живота си?

- Ще Ви прозвучи сладникаво, а и хората нормално не ми имат вяра, и аз ги разбирам. Но на мен извънредно доста ми харесва България, още от момента, в който бях тук за първи път. Почувствах някакъв необикновен боязън и с всяко идване ми харесва от ден на ден и повече. Знам, че хората считат, че приказвам тези неща, с цел да погъделичкам егото на домакините, само че не е по този начин...

Все по-често рецензията слага етикет мрачна комедия. Такъв ли е и Вашият филм „ Скрити съкровища “?

- От позиция на американската сензитивност – да, това е мрачна комедия. Но от позиция на европейската сензитивност, не мисля, че е по този начин.



Американците считат, че в една комедия най-малкото нещо, което не е напълно ведро, радостно и утвърждаващо, към този момент я трансформира в мрачна комедия.

Мисля, че, от позиция на един европеец, това си е напълно естествена комедия с някои леко мрачни нюанси.

Говорите за американска и за европейска сензитивност. Коя Ви подхожда повече – и поради Вашите корени...

- Повече одобрявам европейската сензитивност. Въпреки че това е доста общо казано, само че като цяло ми се коства, че американското кино е прекалено много ориентирано към бизнеса и на този стадий не съумява да бъде художествена форма.

Имала ли сте необикновени другарства?

- Винаги и непрекъснато. Разбира се, това са най-интересните другарства.
Аз съм един доста любопитен човек. На множеството хора не им подхожда да пътуват с мен, тъй като аз обичам да се заговарям и да се срещам с персони, които множеството хора биха отбягвали. Интересни са ми такива хора – по какъв начин живеят, по какъв начин гледат на света. Така че доста постоянно подкрепям другарства и контакт с хора, с които съм се срещнала в магазина, на някое летище или в автобуса.



Така, да вземем за пример, сътворих другарство с един човек, който отхвърля изобщо да употребява парите. Яде храната, която изхвърлят от пазарите...

В тази поредност от образци можем ли да сложим и запознанството с Вашия брачен партньор – което също е станало по един несъвсем общоприет метод?

- Някои биха нарекли това орис. Аз бих споделила, че просто срещнах сродна душа. Със сигурност, беше ненадейно. Дойдох тук, с цел да видя родината, да открие корените си и да се позабавлявам. И, сигурно, не съм очаквала да срещна тук брачен партньор.

Децата Ви (ще) приказват ли български език?

- Да (Отговаря на български – бел. а.). Те приказват доста по-добре от моя негоден български. Данте, синът ми, който е на четири години, към този момент приказва напълно свободно български. Малкият е на една годинка, тъй че към този момент споделя единствено две думички. Но Данте даже ми служи като преводач. Наскоро желаех да си приказвам с един възрастен човек, който срещнахме в парка, и той ми превеждаше думите му.

Следващият път може да го употребявате за преводач на фестивала...

- Да, са сигурност, и ти ще останеш без работа (Смее се и се обръща към преводача – бел. а.).

Тежкият работохолизъм не е ли за сметка за креативната част в живота на един актьор?

- Аз не съм тежък работохолик, само че един път споделих, че съм се научила да работя интензивно. И в действителност се считам за човек, който обича и може да работи интензивно, когато работи върху нещо, което му харесва. Научих се, че би трябвало да работиш интензивно, с цел да постигнеш задачите си.

С какво Ви впечатли „ Писмо до Америка “?

- С настроението. Знам, че това звучи доста простичко, само че намирам това въодушевление за доста красиво...

Романтичен човек ли сте?

- Разбира се. В последна сметка, аз съм българка. Аз съм българка (Казва го на български – бел. а.).

Харесвате ли поезията на Вашия татко?

- Да. Преди всичко, доста обичам поезията и литературата, която татко ми ни четеше, до момента в който бяхме дребни. Обичам и неговите творби, само че изключително обичано ми е нещо, което ни четеше – от Уилям Блейк. Tyger Tyger, burning bright, In the forests of the night; What immortal hand or eye, Could frame thy fearful symmetry?



Иначе, това, което татко ми написа, са не толкоз стихотворения... Те отиват малко към прозаичност, може би са къси лирични разкази. Много ми харесва методът, по който той умее да споделя своите мемоари от детството си и от кариерата си. Това е нещо като фамилна история.

Има ли нещо, основано от татко Ви, което е отдадено на Вас?

- Ами не! Не! Не знам. Не се сещам да ми е посвещавал нещо, като се замисля. Ах, този човек! Но ще се погрижа това да се поправи (Смее се – бел. а.).
Той е извънредно великодушен човек, само че не ми е посветил нищо...

Обикновено, търсят и намират прилики сред Вас и Вашия татко. По какво обаче не желаете да наподобявате на татко си?

- (Смее се – бел. а.) В щатите има сентенция, че ябълката не пада по-далеч от дървото. И аз доста наподобявам на своя татко, даже като характер.

В креативен аспект, аз извънредно доста се удивлявам на татко ми, тъй като работи извънредно сполучливо в доста и разнообразни жанрове. Той прави положителни комедии, положителни екшъни и, в това време, положителни арт филми. Бил е в Кан и, в това време, е имал сполучливи холивудски блокбъстъри. Не се сещам за доста такива режисьори.

Това, което аз несъмнено бих желала да съм друга от него, е, че той не написа филмите си. Не е създател на сюжетите си, до момента в който аз бих желала да пиша сюжетите на личните си филми. Искам целият креативен развой да е мой – още през цялото време, от самия зародиш.

Иначе, в случай че приказваме за персоналните качества, няма какво да се направи по този въпрос (Смее се – бел. а.). Защото, неизбежно, ние доста си приличаме. И двамата сме доста буйни хора.



За страдание, доста от нещата, които са били допустими, когато татко ми е бил на върха на кариерата си, към този момент не са. Не може просто да се ядосаш на снимачната площадка и да хвърлиш стол. Веднага ще те вкарат в пандиза. Така че, за жалост, аз просто не мога да си разреша някои от нещата, които татко ми си е разрешавал...

Той е огромен чудак на снимачната площадка, само че това, което одобрявам у татко ми и желая да запазя и за себе си, е уважението към всеки един човек, с който той работи – от първия до последния, без значение от неговата служба. Защото всеки човек има достолепие и заслужава почитание.

Споменахте хвърлянето на столове. По-лесно ли се прави кино в Щатите след всичко, което се случва там като истории и кавги?

- Мисля, че доста от полемиките, които произлязоха от придвижването Me Too, бяха потребни и нужни. Трябваше да създадем тези полемики. Но, в един миг, се стигна до обстановка, в която има цензура и боязън. А това не е здравословно и потребно за изкуството.

От друга страна, някои неща не са се трансформирали. Хората не престават да мислят по същия метод, просто не го споделят намерено, споделят го под сурдинка. Така че, в някакъв смисъл, нещата освен, че не се трансформираха, само че си останаха същите – единствено че са още по-скрити, в сравнение с беше преди.

Много ми се желае да пребивавам в свят – знам, че не е по този начин – където хората се правят оценка съгласно заслугите, гения и уменията си... Действително, преди Me Too имаше клуб на белите мъже и за дами, цветнокожи и чужденци беше по-трудно да пробият. Сега, след Me Too е противоположното. Много ми се ще, нито едните, нито другите да са привилегировани. Оценката би трябвало да идва съгласно уменията и гения, само че знам че не е по този начин...

Смятате ли да се връщате в България по-често, за какво не и за правене на кино?

- Много ми се желае да върша кино в България. Когато съм тук, ми идват доста хрумвания и това е доста добър знак. Наскоро получих българското си поданство. Така че към този момент публично съм българка (Казва българка на български език – бел. а.). Тук има доста чудесни, надарени артисти, режисьори и изобщо кинаджии. Това е едно отлично място да правиш кино.



Има доста български артисти, които одобрявам, само че не им знам имената. Набелязала съм си ги като лица от подиуми и филми, които са ми харесали. Но мога да кажа и няколко имена – Ирмена Чичикова – доста я одобрявам. Харесвам дамата, която играе учителката в „ Урок “ (Актрисата Маргита Гошева – бел. а.), в действителност одобрявам всички в този филм. Харесвам Асен Блатечки и доста други, в това число от по-старото потомство.

Наскоро гледах кино лентата „ Изкуството да падаш “ и доста харесах момичето в основната роля, желая да ме запознаете с нея и да ми кажете по какъв начин се споделя (Елена Замяркова – бел. а.).

Как бихте траяла изречението „ Аз съм човек, който обича... “?

- Аз съм човек, който обича непредвиденото.

Още по тематиката