Нашите деца бяха убити. Мунира Субашич, която поведе битката на майките от Сребреница
Тя губи мъжа си и 17-годишния си наследник в геноцида в Сребреница. От години търси правдивост за тях, само че и за всички други убити. И дружно с другите майки от Сребреница се бори паметта за тях да остане. Мунира Субашич е човек на деня.
Мунира Субашич за последно вижда 17-годишния си наследник Нермин , когато боец от силите на босненските сърби го води. Той е един от над 8000 босненски мъже и момчета, убити в геноцида в Сребреница .
Мунира чака 18 години да бъдат открити останките му – две костици, открити в два всеобщи гроба на 25 километра един от различен. Това е всичко, което тя съумява да погребе.
Мъжът на Мунира Халимо също е измежду убитите. Както и още 20 нейни близки. От години тя се бори за правдивост за тях, само че и за всички други убити и техните оживели близки.
Днес Мунира Субашич е председателка на сдружението „ Майките от Сребреница “ , което сплотява повече от 6000 оживели при клането. От десетилетия дамите се борят за паметта на убитите си близки.
„ Нашите деца бяха убити, невинни… Европа и светът безмълвно гледаха ”, сподели Субашич на гала във връзка годишнината от геноцида.
„ От 30 години носим тази болежка в душите си. ”
Мунира е родена на 8 май 1948 година в село покрай Сараево.
„ Израснах в село, където и мюсюлмани, и сърби живеехме дружно. Нямаше нито черква, нито джамия, празнувахме празниците дружно “, споделя тя в, оповестен от платформата Remembering Srebrenica през 2021 година
„ Моите родители ме възпитаха да не запитвам по какъв начин се споделя един човек, а да виждам дали е добър или неприятен. ”
Мунира се мести се в Сараево, с цел да учи. Завършва там гимназия през 1966 година и среща Халимо Субашич – бъдещия си брачен партньор.
Мунира и Халимо се женят през 1967 година и се местят в Сребреница. Там си купуват първото жилище, там се раждат и порастват двамата им синове – по-големият е Вахадин, а по-малкият – Нермин.
„ Всичко радостно ни се случи в Сребреница в положителните години ”, споделя тя.
„ След това пристигна войната. ”
Първите знаци, че нещо се трансформира, Мунира усеща по-рано. Приятелите ѝ сърби и хървати стартират да странят. После се изнасят от града.
През 1992 година стартира войната в Босна. Сребреница е обсадена от силите на босненските сърби. Мунира и цялото ѝ семейство са в града.
„ Виждала съм по какъв начин хора умират от апетит, по какъв начин са убивани с пушки и гранати, по какъв начин са обезглавявани ”, споделя тя за този интервал.
През 1993 година Организация на обединените нации афишира региона към Сребреница за зона за сигурност. Там отиват десетки хиляди мюсюлмани от Източна Босна, с цел да избегнат преследването, на което са подложени.
През цялото време регионът е под блокада. Няма задоволително храна, вода и медикаменти.
„ Понякога имах възприятието, че няма задоволително въздух за дишане “, спомня си Субашич.
Жените умират по време на раждане, а мъжете от доброволческа войска умират от най-леки пострадвания. Към лятото на 1995 година филантропичната обстановка е пагубна.
Точно тогава, на 6 юли 1995 година силите на босненските сърби, командвани от Ратко Младич , атакуват Сребреница, където близо 40 000 босненски мюсюлмани са разкрили леговище в „ безвредната зона “ под опеката на Организация на обединените нации.
Мунира Субашич, мъжът ѝ Халимо и по-малкият ѝ наследник Нермин са в Сребреница.
На хората е казано да тръгнат към зарязан цех в село Поточари, който служи за база на мироопазващите сили на Организация на обединените нации. Не всички са позволени вътре. Тогава, спомня си Субашич, стартират убийствата и изнасилванията.
„ Ние търсехме избавление там. Спасение. Но нямаше избавление. Тези, които трябваше да ни защитят, даже не пробваха “, споделя тя.
Години по късно „ Майките от Сребреница “ завеждат дело против холандското държавно управление поради бездействието на холандския мироопазващ контингент. В решение от 2019 година Върховният съд на Нидерландия призна, че холандските миротворци за клането.
На това място Мунира за последно вижда сина си Нермин и мъжа си Халимо. И двамата са отведени от силите на босненските сърби. Те са измежду повече от 8000 мъже и момчета, убити в Сребреница.
Жените, измежду които е и Мунира, са пратени в бежански лагер край Тузла. Месеци по-късно тя се събира с по-големия си наследник Вухадин, тогава на 22 години. Той оцелява, тъй като е в босненската опозиция и по време на клането е в Жепа, село югозападно от Сребреница.
В началото Мунира не знае нищо за ориста на по-малкия си наследник и мъжа си. В началото мисли, че те са държани като пандизчии някъде. Едва през 1997 година, когато стартират да се откриват всеобщите гробове, дамите схващат, че никой няма да се върне.
„ Тогава взехме решение да се опитаме да намерим костите и да ги върнем на фамилиите им “, споделя тя. „ Искахме и да надигнем пред съда отговорните за закононарушенията. “
Така се ражда концепцията за организацията. Тя е учредена през 2002 година и в началото се споделя „ Движение на майките от анклавите Сребреница и Жепа “. Първата му председателка е Хатиджа Мехмедович . От повече от две десетилетия сдружението търси изчезнали хора, поддържа оживелите и се бори за правдивост.
Мунира Субашич е измежду основателките му, а от 2018 година е негова председателка.
„ Всичко правехме сами. Нямахме помощ от никого на локално или национално равнище “, споделя Субашич.
„ Единственото, което искахме да създадем, беше да намерим отговорите на нашите въпроси – къде са нашите близки? “
Международният углавен арбитражен съд за някогашна Югославия (МНТБЮ) разгласи клането през юли 1995 година, осъществено от босненските сръбски сили, за геноцид.
Досега повече от 50 души са наказани на за присъединяване си в клането. Сред тях са, първият президент (1992-1995 г.) на Република Сръбска, и, боен пълководец на босненските сърби.
„ Искахме истината да надделее, някой да съжали за дейностите си “, споделя Субашич.
„ И с цел да няма подобен геноцид в никакъв случай повече – освен в Сребреница, на никое място. “
Мунира Субашич за последно вижда 17-годишния си наследник Нермин , когато боец от силите на босненските сърби го води. Той е един от над 8000 босненски мъже и момчета, убити в геноцида в Сребреница .
Мунира чака 18 години да бъдат открити останките му – две костици, открити в два всеобщи гроба на 25 километра един от различен. Това е всичко, което тя съумява да погребе.
Мъжът на Мунира Халимо също е измежду убитите. Както и още 20 нейни близки. От години тя се бори за правдивост за тях, само че и за всички други убити и техните оживели близки.
Днес Мунира Субашич е председателка на сдружението „ Майките от Сребреница “ , което сплотява повече от 6000 оживели при клането. От десетилетия дамите се борят за паметта на убитите си близки.
„ Нашите деца бяха убити, невинни… Европа и светът безмълвно гледаха ”, сподели Субашич на гала във връзка годишнината от геноцида.
„ От 30 години носим тази болежка в душите си. ”
Мунира е родена на 8 май 1948 година в село покрай Сараево.
„ Израснах в село, където и мюсюлмани, и сърби живеехме дружно. Нямаше нито черква, нито джамия, празнувахме празниците дружно “, споделя тя в, оповестен от платформата Remembering Srebrenica през 2021 година
„ Моите родители ме възпитаха да не запитвам по какъв начин се споделя един човек, а да виждам дали е добър или неприятен. ”
Мунира се мести се в Сараево, с цел да учи. Завършва там гимназия през 1966 година и среща Халимо Субашич – бъдещия си брачен партньор.
Мунира и Халимо се женят през 1967 година и се местят в Сребреница. Там си купуват първото жилище, там се раждат и порастват двамата им синове – по-големият е Вахадин, а по-малкият – Нермин.
„ Всичко радостно ни се случи в Сребреница в положителните години ”, споделя тя.
„ След това пристигна войната. ”
Първите знаци, че нещо се трансформира, Мунира усеща по-рано. Приятелите ѝ сърби и хървати стартират да странят. После се изнасят от града.
През 1992 година стартира войната в Босна. Сребреница е обсадена от силите на босненските сърби. Мунира и цялото ѝ семейство са в града.
„ Виждала съм по какъв начин хора умират от апетит, по какъв начин са убивани с пушки и гранати, по какъв начин са обезглавявани ”, споделя тя за този интервал.
През 1993 година Организация на обединените нации афишира региона към Сребреница за зона за сигурност. Там отиват десетки хиляди мюсюлмани от Източна Босна, с цел да избегнат преследването, на което са подложени.
През цялото време регионът е под блокада. Няма задоволително храна, вода и медикаменти.
„ Понякога имах възприятието, че няма задоволително въздух за дишане “, спомня си Субашич.
Жените умират по време на раждане, а мъжете от доброволческа войска умират от най-леки пострадвания. Към лятото на 1995 година филантропичната обстановка е пагубна.
Точно тогава, на 6 юли 1995 година силите на босненските сърби, командвани от Ратко Младич , атакуват Сребреница, където близо 40 000 босненски мюсюлмани са разкрили леговище в „ безвредната зона “ под опеката на Организация на обединените нации.
Мунира Субашич, мъжът ѝ Халимо и по-малкият ѝ наследник Нермин са в Сребреница.
На хората е казано да тръгнат към зарязан цех в село Поточари, който служи за база на мироопазващите сили на Организация на обединените нации. Не всички са позволени вътре. Тогава, спомня си Субашич, стартират убийствата и изнасилванията.
„ Ние търсехме избавление там. Спасение. Но нямаше избавление. Тези, които трябваше да ни защитят, даже не пробваха “, споделя тя.
Години по късно „ Майките от Сребреница “ завеждат дело против холандското държавно управление поради бездействието на холандския мироопазващ контингент. В решение от 2019 година Върховният съд на Нидерландия призна, че холандските миротворци за клането.
На това място Мунира за последно вижда сина си Нермин и мъжа си Халимо. И двамата са отведени от силите на босненските сърби. Те са измежду повече от 8000 мъже и момчета, убити в Сребреница.
Жените, измежду които е и Мунира, са пратени в бежански лагер край Тузла. Месеци по-късно тя се събира с по-големия си наследник Вухадин, тогава на 22 години. Той оцелява, тъй като е в босненската опозиция и по време на клането е в Жепа, село югозападно от Сребреница.
В началото Мунира не знае нищо за ориста на по-малкия си наследник и мъжа си. В началото мисли, че те са държани като пандизчии някъде. Едва през 1997 година, когато стартират да се откриват всеобщите гробове, дамите схващат, че никой няма да се върне.
„ Тогава взехме решение да се опитаме да намерим костите и да ги върнем на фамилиите им “, споделя тя. „ Искахме и да надигнем пред съда отговорните за закононарушенията. “
Така се ражда концепцията за организацията. Тя е учредена през 2002 година и в началото се споделя „ Движение на майките от анклавите Сребреница и Жепа “. Първата му председателка е Хатиджа Мехмедович . От повече от две десетилетия сдружението търси изчезнали хора, поддържа оживелите и се бори за правдивост.
Мунира Субашич е измежду основателките му, а от 2018 година е негова председателка.
„ Всичко правехме сами. Нямахме помощ от никого на локално или национално равнище “, споделя Субашич.
„ Единственото, което искахме да създадем, беше да намерим отговорите на нашите въпроси – къде са нашите близки? “
Международният углавен арбитражен съд за някогашна Югославия (МНТБЮ) разгласи клането през юли 1995 година, осъществено от босненските сръбски сили, за геноцид.
Досега повече от 50 души са наказани на за присъединяване си в клането. Сред тях са, първият президент (1992-1995 г.) на Република Сръбска, и, боен пълководец на босненските сърби.
„ Искахме истината да надделее, някой да съжали за дейностите си “, споделя Субашич.
„ И с цел да няма подобен геноцид в никакъв случай повече – освен в Сребреница, на никое място. “
Източник: svobodnaevropa.bg
КОМЕНТАРИ