Аз съм "за" този, когото всички нападат и за абсолютната любов - ФАНИ АРДАН
Тя е шикозна, изискана, чувствена и прелестна и към този момент мина 70. Фани Ардан е една от най-обичаните от камерата актриси в киното.
Родена е под щастлива звезда и продължава да е щастлива, тъй като умее да обича живота, работата си и хората.
Фани е аристократка по рождение. Израства в Монако, в фамилията на върховен офицер, който стига до длъжността шеф на двореца на принца на Монако.
Още с първата си огромна роля Фани Ардан става носителка на „ Сезар “. Това се случва през далечната 1982-ра.
Ще получи и втори „ Сезар “ – през 1997-а. За това време към този момент е оставила зад тила си 50 ярки кино функции, претърпяла е доста.
Тя явно умее да прави хората щастливи, и по тази причина е любопитно дали самата тя се усеща щастлива?
Актрисата от дълго време е звезда, има три дъщери и живее в Париж. От прозореца й се вижда парк с дървета, за които тя боледува всякога, когато вятърът брули листата им.
„ Имам възприятието, че те умират от това!.. “, споделя чувствената Фани . Нейната изтънчена психика претърпява всичко, което другите не биха и забелязали.
Актрисата обича стихове – обожава Пушкин . Чете Чехов и Достоевски . Всъщност, изпитва странна непосредственост с съветската литература и психика.
Няколко пъти е пътувала из Русия, харесва Москва. Казва за себе си, че от време на време изпада в странна потиснатост и тогава най-ярко си показва облиците от книгите.
Любимите й създатели от френската литература са Балзак , Флобер и Мопасан .
Предимството на старостта е в това, че към този момент не би трябвало да се доказваш, нито да се оправдаваш. Понеже би трябвало да умра, пребивавам без скрупули. Имали сме своята младост, би трябвало да приемем нейната смелост, да я превърнем в най-важното й качество. Да приемем най-накрая нейните стремежи, да се надигнем пред другите с думите: „ Да, и след това? ”, това дава нечувана мощ.
Старостта е време, в което си отритнат от обществото, което желае да бъдеш деен, работлив, облаган с налози и повинност безпощадно. Остарявайки, нещо ти убягва. Питаш се: Ще се върна ли в редиците? Какво ще върша? Казват „ третата възраст ”, с кого се майтапят! Сега има четвърта, пета, шеста, тъй като ще живеем доста дълго. Защо да слагаш хората в стадии, отделения, като в полицейски списък?
Винаги съм имала визия за мимолетността на нещата. За мен времето, прекарано в циврене за предишното, е изгубено време.
Имам отегчителен характер и обичам да приканвам предишното, когато пожелая. Но не с цел да върша равносметка. По-скоро като стаите в една къща, в които не влизаме непрекъснато, само че те са там. Искам да мога да отворя вратата към смъртните неща, към хората, които съм обичала. Искам да ги накарам да се появят още веднъж, да описвам за тях, да ги описвам в злато.
Старост не съществува. Ти самият не се променяш – трансформират се единствено възгледите по отношение на теб на другите хора.
Животът е къс, и е добре да имаш друг опит. Целият живот е придобиване на опит, водещ в последна сметка до мъдрост.
Не ме интересуват всички тия правила, които ни постанова обществото, изискващо от нас да бъдем сeксуaлни джаджи, в случай че е допустимо до 80-те си години. От това идват и множеството комплекси и страхове на дамите – боязън да остареят, боязън да бъдат себе си, да бъдат достоверни, боязън да изгубят това, което са имали в младостта си – свежестта, сeксуалнoстта, привлекателността…
По всички тия точки аз се усещам свободна. Все ми е едно. Винаги съм се придържала към смелостта. Безсмислено е да се страхуваш от неизбежното. Затова не се опасявам. Не си избелвам зъбите, не се изтезавам с диети, не вървя по доктори, не изпадам в нервност от бръчките си. Живея съгласно днешните условия, а не потънала в страдание или злоба. Нека си го кажем напряко – опитите на някои дами да се консервират на избрана възраст е просто някаква болест.
Ние, старците, имаме едно удивително качество – нищо не ни тревожи чак толкоз. Защото живеем с ежесекундното чувство за благополучие, а не с илюзии. Вече нищо не може да ни изплаши по пътя, а даже ни харесва да хулиганстваме понякога – тъй като знаем какъв брой е здравословно това, а и няма кой да ни накаже. В младостта се съобразяваш с всичко и всички.
Старостта, несъмнено, доста наподобява на произнасянето на смъртна присъда. И нищо не можеш да направиш. Но до своя ешафод, бих желала да стигна с бодра стъпка, усмивка и чаша вино в ръка. А не да приближавам постепенно, пробвайки се да избягам, преструвайки се на някой различен.
Не се опасявам от личната си гибел, а от тази на другите…
Аз съм свенлива, само че мога, по време на вечеря, да отида при чужд и да му задам непристоен въпрос. Вечерите са задънена улица, на шпации дублирам „ явно ”, тъй като не чувам. Аз съм досадна и упорита… Аз съм „ за “ този, който всички атакуват и за безспорната обич.
Никоя любовна история не устоява на чужд, който влиза в един бар. Ако не отидете при него, в никакъв случай няма да узнаете какво сте изгубили или какво сте спечелили. Най-важното е да можеш да си кажеш: обичах, живях, тъй като обичах.
Винаги съм мислела, че огромната история на живота е любовта. Всичко останало е на вятъра. Истинското е любовта. Фалшивото е общественият конформизъм. Най-лошото е мълчанието, безразличието, злобата.
В живота всичко е взаимосвързано, а любовта е основната свързваща нишка в живота.
Аз нуждая се да обичам, не да бъда обичана.
За мен същински забавното нещо при хората са техните любовни направления.
Любовта не би трябвало да те лимитира в рамка, а би трябвало да бъде доблестен акт. Трябва да те накара да се чувстваш като кралица на света.
Красивите мъже не ме притеглят. Осъзнаването на своята хубост ги прави самоуверени простаци. Но елементарно бих могла да се влюбя в някой, който знае по какъв начин да ме разсмее.
Когато някой ми направи комплимент, постоянно се обръщам обратно, с цел да ревизира дали не е предопределен за различен.
Ние, актьорите, не губим на вятъра своето време, а вършим това, за което е предопределено – живеем.
Киното пази, само че то може и да наранява. На снимачната площадка, сходно на деца, пресъздаваме света. А в театъра е като в кутия, чиято четвърта стена е отворена, като че ли влизаш в утробата на майка, в утробата на земята, където се разиграват всички усеща, даже и най-ужасните. Успокояващото е, че има край.
Никога не чета вестници. Не виждам и телевизия. Не влизам в интернет, нямам профил в Туитър. Винаги съм научавала от хората какво става. Забелязали ли сте, че в този подтекст на свръхинформация значимите неща постоянно се знаят? Всичко е разказано.
Само когато си неразполагаем започваш да чувстваш, какво е това независимост. Свободата е душевно положение на човек.
Когато говорите с хора с висока просвета, можете единствено да се възхищавате на безразличието им към всяка лакомия.
По-добре да страдаш, само че да чувстваш, в сравнение с да си сухар.
Не желая да се одобрявам, не желая да ме продават, не желая да бъда в мейнстрийма. Харесва ми да последвам директни пътища, които не са безусловно мои, само че не са против мен.
Винаги се придържай към правилото за безстрашието. Безсмислено е да се боиш от незнайното.
Живеем единствено един път и нямаме право да вършим това, което не ни харесва.
Светът съществува единствено в погледа, който насочваме към него. Няма обективност. Красивото, грозното е мъчно да се дефинират. Често хубостта е инцидентна, това, което не можем да задържим: прелитащ трен в нощта…
Живеем в свят на изгубената хубост.
Виждам прекалено много пресилени, изкуствени неща. Твърде доста цени, прекалено много пари, котира се, не се котира… Всичко това надълбоко ме отвращава.
Придържам се към четирите стълба, които Симон Вейл очерта в Омировия епос, в есето си “Илиада или поема за силата ”: в никакъв случай не вярвай, че можеш да избягаш от ориста, в никакъв случай не се възхищавай на силата, не ненавижда враговете си и не презирай нещастниците.
