Тя е пресаташе на Френския културен институт и една от

Тя е пресаташе на Френския културен институт и една от най-забележителните дами в София. Животът на Мария Конакчиева е като разказ или филм. На благосъстоянието от събития, на изборите ù, на срещите ù със забележителни персони, на значимите житейски уроци, които е получавала през годините, на бунтарството и решителността ù, на нейната версия на изкуството да живееш можем да се насладим в мемоарната ù книга.    Финес, класа, грациозност – това е чувството за Мария Конакчиева, даже когато инцидентно се разминаваш с нея по софийските улици. А отдалечавайки се, си задаваш въпроса, който вълнува и нея самата  – къде са тези забележителни българки, които са превръщали преди време столицата ни в същински европейски град, давали са звук и в светските събития, и в интелектуалните диалози, и в артистичните бохемски среди. Ароматът на тези години се усеща още в първите страници на мемоарната книга на Мария Конакчиева – „ Влюбена в живота “ (издателство „ Книгомания “). Тя е връщане обратно във времето, още в детските ѝ години в град Елена, където предците ѝ проправят пътя на предприемачеството, духовността и родолюбието.Техен заслужен правоприемник е самата Мария, която в търсене на своя личен път се реалокира в столицата. Носталгия и романтизъм бележат годините, прекарани в центъра на града, където тя самата става част от най-ярките бохемски компании преди време. Подобно на героиня в кондензиран с непредвидени обрати разказ, Мария елегантно танцува със ориста. А тя обилно я среща с разнородни провокации, с цел да тества силата, бунтарството и духовните ѝ полезности. Водена от тях, гордата еленчанка не прави нито една неправилна стъпка, до момента в който следва изборите на сърцето си. На страниците на мемоарната книга Мария се връща към две белязали пътя ѝ любовни истории – тази със брачна половинка ѝ, алжирския посланик Хамза бен Амран, и с неговия италиански противник в борбата за сърцето ѝ – Енцо ди Викарио. Досущ като в спиращо дъха рали се движи конкуренцията сред двамата, приключила, несъмнено, в интерес на Хамза бен Амран, който е татко и на двамата ѝ синове – Софиян и Ясин.  Не единствено любовта обаче е основно настоящо лице на страниците на книгата, а и дипломацията, и културата. Благодарение на контактите си от Алжир, където съпровожда брачна половинка си по време на осъществяване на служебните му отговорности, към този момент завърнала се в София, Мария стартира работа в административна конструкция, която поддържа бизнес връзките сред Франция и България.Именно от този интервал са най-горчивите ѝ мемоари за искрено незаконните планове и дейности на някои български предприемачи, които безусловно ограбват великодушните си френски сътрудници. Грубото заграбване и злоупотреби я отвращават и тя намира избавление в позиция, която като че ли е основана тъкмо за нея и става идея на живота и сърцето ѝ – като пресаташе на Френския културен институт работи за развиването на културните връзки на нейните две обичани страни – Франция и България. Пътят ѝ е богат на забавни срещи, забележителни диалози с дипломати и политици, мемоари за белязали новата българска история събития. Сред тях и освобождението и завръщането на медицинските ни сестри от Либия, с помощта на намесата на тогавашната брачна половинка на френския президент Никола Саркози – Сесилия. И до през днешния ден Мария Конакчиева приказва с удивление за нея като за изключителна жена, която има неповторима магия.  
С доста особено наличие, харизма и изказ, мадам Конакчиева рядко си разрешава да навлиза в непотребни елементи на страниците на книгата и по-скоро оставя читателите да интерпретират нюансите в разказите ѝ за значимите събития, срещи и уроци, вплетени в историите на хората, които пресичат картата на живота ѝ.  Вълнуваща книга сте написали, госпожо Конакчиева. Докато я четях, имах чувството, че всяка страница е напоена с ваша обичана френска ария. На финалната страница ми се стори, че вършиме някакъв мост с Едит Пиаф и нейната „ Не скърбя за нищо “. След като се гмурнахте обратно в спомените си, има ли нещо, за което съжалявате? Защо да скърбя, когато не мога да върна нещата обратно и да ги поправя?! Аз съм човек, който има защо да съжалява като всеки жив човек, само че в никакъв случай не скърбя, тъй като знам, че връщане обратно няма. Грешката, която съм направила, нещата, които съм правила – всичко е част от мен. Всичко произлиза от моята персона, която не всеки път е била съвършена, за благополучие, тъй като съвършени хора няма. Аз избирам да се помиря с моята автобиография и с всичко, което не съм направила както би трябвало.  Много заслужен отговор, който ме връща към рода, от който произхождате – Камбуровия жанр от Елена – хора, които са строили, създавали, поддържали българщината в този регион. За тях разказвате в книгата си, само че сякаш, за разлика от тях, вие се откроявате като същински бунтовник. Винаги като че ли следвате повика на сърцето си? Явно съм такава, да. Големите персони от рода ми са напуснали този свят, преди аз да се родя, само че те ми бяха като светлина, като посока по какъв начин да пребивавам, по какъв начин да продължа, тъй като, с помощта на непокътнатите архиви на семейството ми, видях, че още през 19. век те към този момент са учили в университети в чужбина и са се прибирали, с цел да предадат тук наученото. За мен това постоянно е било необикновен образец и постоянно ме е подкрепяло тяхното верую – „ Никога не предавай своите! “. Както и да запазя тяхната обич към България, която са обичали повече от всичко друго на света. Винаги съм желала не да бъда като тях, а моят път да прилича техния – по какъв метод, не съм знаела, само че съм изследвала архиви, мемоари, фотоси. Били са изключителни хора в действителност – строили са църкви, учебни заведения, помагали са на другите.