Тя е дете на самотна майка в Намибия. Остава сирак

Тя е дете на самотна майка в Намибия. Остава сирак на 13 година и поема грижите за по-малките си брат и сестра. Започва да се занимава с лека атлетика в родното си място като метод да се избави от проблемите, които я смазват отвън стадиона.

На 18 години Кристин Мбома към този момент е толкоз добра, че съумява да се класира на Олимпийските игри в Токио на 200 метра спринт - и тогава чудото се случва, печели сребърен орден.

Кристин е първата жена в историята на Намибия с сходно достижение.

Върхът в късата ѝ спортна кариера обаче е последван от срив, за който тя няма никаква виновност.

Отличното ѝ показване се посреща с горделивост от сънародниците ѝ, само че и със подозрения от уредниците на най-важното лекоатлетическо съревнование в света.

Точно както двете боксьорки Имане Хелиф и Лин Ю-Тин - Кристин Мбома е обвинена в непочтено преимущество по отношение на останалите дами на финала.

Не тъй като взема допинг, а тъй като има естествено нараснали равнища на тестостерон. Това демонстрират тестванията, на които тя е принудена да се подложи при започване на 2021.

Последствията за Кристин Мбома трансформират живота ѝ - по този начин както се случва и с много други повече или по-малко известни спортисти, попаднали в категорията DSD (Differences of Sexual Development, или разлики в половото развитие).

Нейната история е тематика на подкаста на NPR Tested, който споделя дългото и изпълнено със кавги минало на тестванията за жените-лекоатлетки- от " голия церемониал ", в който всички състезателки са длъжни да се събличатпред комисия през 1966-1967 година, до ДНК-изследванията и пробите за тестостерон от по-ново време, които могат да трансформират (и да съсипят) живота на една жена.

Ако публичното мнение е склонно да слага " диагнози " единствено по фотосите на някои спортистки - въпросните проучвания в действителност не са меродавни и от време на време позволяват неточности.

През 60-те олимпийската медалистка на 100 м и щафета Ева Клобуковска от Полша е уличена, че е мъж поради ДНК с XY хромозоми - година преди тя да роди детето си. Клобуковска не е мъж. Тя има генетичен мозаицизъм, при който клетките в тъканите може да имат друг генетичен състав. Разочарованието след анулацията на нейните върхове е толкоз огромно, че Клобуковска се отдръпва освен от спорта, само че и от всевъзможни обществени прояви.

Мария Хосе Мартинес Патиньо от Испания също е набедена за мъж след тестване преди лекоатлетическо съревнование през 80-те, тъй като е с XY хромозоми. Състезателката на 100 м с трудности обаче потвърждава благодарение на експерт по генетика, че няма никакво " мъжко " преимущество. Причината е, че тя има и синдром на безмилостност към андрогени, клетките ѝ не образуват естествени рецептори и няма по какъв начин да отговорят на отделяния тестостерон. Накратко - тялото ѝ не може да се възползва от високото равнище на хормона.

Мария Хосе Мартинес Патиньо е добра в бягането, тъй като е добра, а не тъй като е мъж. Само че абсурдът към нейния случай води до загуба на спортна стипендия и общежитие, а годеникът ѝ я напуща.

Това се случва преди 40 години - и обстановката не се е подобрила изключително през днешния ден.

Кристин Мбома от Намибия не взе участие на Олимпиадата в Париж, макар че извършва всички условия на Световната лекоатлетическа организация.

На 19 година след сребърния си орден тя е изправена пред избор - да се откаже вечно от надпреварите по лека атлетика или да се подложи на хормонална терапия, с цел да слезе под бариерата за тестостерон за дами, сложена от организацията.

Нито тя, нито екипът ѝ разполагат с задоволително пари, с цел да заведат дело пред Арбитражния съд в Швейцария и да апелират това ново предписание.

Кристин Мбома не работи и със профилиран ендокринолог, който да изготви терапия за безвредно събаряне на равнището на мъжкия хормон.

Въпреки всички опасности Мбома се съгласява да стартира да пие противозачатъчни хапчета, а когато те се оказват незадоволителни за балансирането на тестостерона, си слага и спомагателни инжекции. Нещо като антидопинг. Всичко това се случва, до момента в който Кристин е клинично здрава - т.е. става дума за огромен етичен проблем от здравна позиция.

Тя не е единствената спортистка, която поема този риск.



Анет Негеса от Уганда е накарана да се подложи на интервенция за унищожаване на вътрешните жлези, които създават непотребен тестостерон. Обещаваща бегачка на 800 и 1500 метра, Негеса повече в никакъв случай не съумява да възвърне равнището си поради неналичието на съответна терапия след интервенцията.

Максимила Имали от Нигерия взема решение да апелира тези условия по правосъден път, само че получава безмълвен отвод преди Олимпийските игри в Париж.

Други състезателки просто сменят специалността си, тъй като считат за невероятно да упражняват съществено, без да знаят дали въобще ще им разрешат да се състезават.

Кристин Мбома твърди, че не държи на медалите, само че не желае да се отхвърля от спорта. Бягането е единственото нещо, което я избавя от предишното и я е трансформирало в национална звезда.

В продължение на съвсем 20 месеца тя не взе участие в шампионати, до момента в който лекува травма на бедрото и се мъчи да извърши " норматива " за полово сходство.

Междувременно психическото ѝ положение стартира да се утежнява, а както създателите на подкаста Tested демонстрират, тя няма състезателен психолог, с който да споделя проблемите си. Треньорът ѝ открива още един непряк резултат от лечението - Кристин прекарва прекомерно дълго време в сън денем, сред тренировките.

През април 2024 година Мбома не съумява да завоюва квота за Олимпиадата, а последният ѝ късмет през юни е прахосан, откакто тя остава под минимума за подготовка. С това очакванията ѝ за Париж 2024 са заличени макар тестванията, на които се подлага.

Дали хормоналната терапия е влошила представянето ѝ на пистата?

Може ли това да е доказателство, че дамите с високи равнища на тестостерон не са " естествени " първенци?



Няма по какъв начин да се знае сигурно, най-малко в тази ситуация на Кристин Мбома. Възможно е повода да е в медикаментите. Възможно е слабото ѝ показване да се дължи на травмата.

Възможно е съвсем 2-годишното неявяване от професионални надпревари да е асъдействало за спада на кондицията ѝ, а евентуално най-силният фактор е психическото напрежение, на което е подложена - тук става дума за момиче, което преди малко излиза от тийнейджърската си възраст.

Олимпийският спорт се намира в обстановка, от която към този момент няма най-благоприятен излаз. Науката към момента се развива и по тази причина съществуващите сега проучвания не са безспорни при доказването на физическо предимство.

Премахването на всички регулации очевидно също не е вид, откакто съперничките настояват, че са непочтено ощетени и принудени да се състезават с " мъже ".

Създаването на трета полова категория за интерсекс и/или транссексуални спортисти към този момент е невероятно, тъй като броят им на елитно равнище е доста дребен.

Най-радикалният вид е да се отстранен всички ограничавания по пол на Олимпийските игри - и хората да се правят оценка единствено по заслугите им.

Но в бойните спортове като бокса това би било немислимо поради заплахата от контузии.

За DSD спортистите остава стигмата от това, че са " други ", че не са дами или че са спечелили непочтено, единствено тъй като са родени разнообразни.