Тя е дъщеря, майка, любима, бивша съпруга, баба. Жена, която

Тя е щерка, майка, обичана, някогашна брачна половинка, баба. Жена, която е предходна през пъкъла и е оживяла. Жена, която е изгубила живота, който ѝ се е паднал, и през днешния ден живее този, който същински ѝ принадлежи. Историята ѝ е повече от биография — тя е доказателство, че човек може да се прероди, даже когато целият свят му споделя, че е невероятно. Пред Мариян Станков – Мон Дьо „ Мис Баба ” Дони Василева споделя своята сурова и вдъхновяваща история – за фамилията, цената на живота на детето си, както и най-тежките рани.



Началото — когато животът не ти пасва

„ Това, което ми се постановяваше да върша, не беше моето. Не ми пасваше. И без да го съзнавам тогава, се научих да си проправям пътя сама и да дефинирам аз посоката. “

Тя е жена с впечатляваща биография — приказва пет езика, учила е приложна филология, политология и дипломация, имала е бизнеси, магазини, клиенти и триумфи. Но зад този облик стои не упоритост, а нужда да оцелее.

Иван — първият урок по болежка и мощ

На 16 тя става майка. На 19 към този момент е изгубила детето си, майка си и брака си.

„ Когато споделих „ да “ на брачна половинка си, бях дете и имах вяра, че ме чака най-хубавото. “

Първото ѝ дете, Иван, се ражда с тежко вирусно заболяване. Месеци наред минават сред лечебни заведения, диагнози, боязън и вяра.

„ Докторът споделяше – копър и анасон за коликите. А аз ги давах на дете, което умираше в ръцете ми. “



Когато се връща вкъщи след малко пътешестване, научава, че без нейно познание детето е било обещано в дом.

„ Стиснах зъби. Казах си – ще се върна и ще си го взема. Но двете седмици се оказаха съдбовни. “

Денят, в който го вижда за финален път, е денят на погребението.

„ Не помня лицето му. Помня аромата му. Сълзите ми падаха върху лицето му и започнаха да го размразяват. Миришеше на моето бебе. “

Мъжете, които идват като спасители и си потеглят като палачи

„ Може би съм била и Матадора, и Бика, и публиката в коридата на любовта. “

В живота ѝ има обич, само че и принуждение, изменничества, и мъже, които не могат да обичат жена, претърпяла толкоз. Един от тях я наранява по метод, който бележи целия ѝ живот.

„ Дълго се колебах дали да оставя тази глава в книгата си. Никой не знаеше. Но взех решение, че би трябвало. Защото има прекалено много дами, които живеят с възприятие за виновност. А ние не сме отговорни. “

Тя се учи да бъде студена, мощна и недостъпна — не тъй като желае, а тъй като би трябвало да оцелее.

„ Аз съм изнасилена. Момичето, което влезе в оня офис, и дамата, която излезе, бяха две разнообразни същества. Онова тяло го няма. То остана там, на пода. “

Когато Бог припомня, че всичко се връща

На въпроса дали хората, които са я наранявали, са били осъдени, тя дава отговор умерено:

„ Бог санкционира по собствен метод. И никой не остава без отплата. “

Любовта, която идва, когато към този момент не я чакаш

След години, след книги и след тишина, идва нова обич. Истинска, спокойна, друга.



„ Седнахме да обядваме, а обядът стана вечеря. Поговорихме си, дадох му книгите си и му споделих: ‘Прочети ги. Ако след последната страница към момента имаш интерес към мен — обади се.’ И той се обади. “

Жената, която живее живота си — най-накрая своя

Днес тя не се срами. Не крие белезите си. Те към този момент не са болежка, а доказателство.

„ Аз съм тази, която изгуби живота, който ѝ се падна. Но пребивавам живота, който ми принадлежи. И това е моята най-голяма победа. “

Нейното обръщение към дамите

„ Не носете тази рана. Не се чувствайте отговорни. Никоя жена, претърпяла принуждение, не е отговорна. Виновни са тези, които го предизвикват. А ние — ние сме оживелите. “