Тя е автор на 9 стихосбирки, удостоена е с Националната

Тя е създател на 9 стихосбирки, удостоена е с Националната литературна премия „ Дора Габе “, Голямата премия на националния конкурс “Петя Дубарова ”, Голямата премия на националния конкурс “Веселин Ханчев ” (двукратно), Първа премия на в. “Литературен глас ” – Стара Загора, Първа премия от националния конкурс “Петър Алипиев ” (2003 год.) и други

Той има над 140 функции, притежател е на премията за най-хубав артист на интернационалния кино фестивал „ Любовта е полуда “, Награда за мъжка роля “ на XVIII ФБИФ, Голямата премия ЗЛАТНА РОЗА “ за кино лентата „ Те надвиха “ (Варна, 1986), Награда на публиката (Карлово, 1989).

Те са родени през февруари, гълтам жадно света през морскосините си очи и могат обичат до бездънност. Носят камара от добрина, героизъм от остарели столетия, юношески хъс, неземна сила и колосален гений.

Тя е нестихващо цунами.

Той е сигурен кей.

Те са поетесата Камелия Кондова и артистът Любен Чаталов.

Надбягване с гения

К.К.: От 16-годишна пиша единствено в краен случай. Гоня стиховете до последно. Когато към този момент няма накъде се предавам. Сядам и ги написвам, с цел да ми се махнат от главата. Примирих се, само че поезията в никакъв случай не ми е била упоритост.
Баба ми беше книжарка, с помощта на нея имаме голяма библиотека у дома. Това е и моето най-голямо завещание. Друга толкоз огромна библиотека съм виждала единствено в дома на учителя ми по математика – Коста Коларов. Аз доста обичам математиката, а той не ме изпитваше, ами ме гонеше на двора да пиша стихотворения.
Първото земетресение в живота ми беше точно в час по математика. Решавам една комплицирана задача на дъската и в този миг стартира земетресението. Така стартира репликата – Камелия ще реши една задача и ще стане земетресение.
Завърших гимназия като частен възпитаник, взех 2 години за една, с помощта на същия Коста Коларов. Аз съм неговото неразбирателство, само че и до през днешния ден се стоварвам с висша математика.

Л.Ч.: Съвсем инцидентно станах актьор. Учих в Лесотехническия институт и ме скъсаха по математика. Трябваше да работя 8 месеца, с цел да възстановя студентските си права. Започнах работа на Аерогарата. Там попаднах на Славчо Маленов и Иван Иванов. Славчо щеше да кандидатства във ВИТИЗ и репетираше непрекъснато „ Пазачите на фара “. Всички знаехме наизуст строфите. Молим го най-малко за малко да спре, а той:
- Защо вие двамата не кандидатствате? Какви сте хубавци!
Иван:
– Кой ще ни одобри нас?! Това е за други хора.
Обаче Славчо ни взел паспортите и ни записал. И ние се съгласихме само поради отпуска, който се поставя за изпитите. Тогава аплайваха 3500 индивида за 30 места във ВИТИЗ.
Минаваме първи кръг и сме в цялостен потрес.

- Любо, какво ще вършим? - пита ме Иван ужасено.

- На идващия кръг ще схванат, че за нищо не ставаме и ще ни изхвърлят.

Обаче ни приеха и Иван още по-ужасено:

- Любо, а в този момент какво ще вършим?

- Ще изкараме една година, те ще схванат, че за нищо не ставаме и ще ни изхвърлят.

За страдание или за наслада, в края на втори курс започнахме да снимаме и работата потегли. И от една смешка стигнахме дотук.



Отглеждане на дарбата

Л.Ч.:  Камелия от момиченце се среща с огромни поети, а аз с огромни артисти като Джоко Росич, Георги Черкелов, Катя Паскалева, Петър Слабаков – от тях знам, че на млад и надарен човек не се отхвърля. Събирам се със студентите и им давам всичко, което мога. Имам над 30 кино лентата със завършващите НАТФИЗ, с цел да им оказа помощ.
Камелия пък се радва като дете на прекрасен текст - подскача в близост и повтаря: Виж какъв брой хубаво написа! Виж какъв брой хубаво написа!

К.К.: За нас това са изначални неща. Ние по този начин си живеем. Да срещнеш човек, който има същото отношение като теб към изкуството и словото е скъпо.
В моя живот едни от най-важните ми срещи бяха Христо Фотев и Иван Динков, те ме построиха. Благословена съм с хора и срещи. И до момента не преставам да си приказвам с Гриша Трифонов, той продължава да е жив за мен.
Талантливите хора нормално не си имат вяра. Талантът е обратнопропорционален на упоритостта. За мен е значимо да виждам очите на индивида, да проследявам какъв брой тъкмо е значима всяка дума за него и да съм градивна. Затова не мога да коригирам по интернет.

В търсене на смисъла

Л.Ч.: Отдавна се знае, че единствено 20 % от популацията се интересува от просвета. Винаги е било по този начин и това е обикновено. Държава, построена единствено от поети, не може да съществува.
Не четат тези, които не са чели преди и няма и да четат в бъдеще. Но тези 20 % постоянно си ги има. Те пълнят залите и поради тях всичко има смисъл. Навсякъде е по този начин, освен в България.

К.К.: Ние обитаваме тези 20 % и сме заобиколени от младежи. Как да сме обезверени?! Обвиняват ги, че не четат, че са илитерати. Не е по този начин. Младите хора са прелестни и смисъл постоянно има.

Ампутация на мегаломанията

Л.Ч.: Когато започнеш да взимаш едно нещо доста на съществено, ти му ставаш плебей. Не обичам да си виждам филмите. Не познавам този човек там - виждам единствено едно безсрамно момченце, което се прави на мъж.
Не знам Камелия по кое време написа. Да седне, да се превъзнася, да записва? Няма такова нещо. Никога не съм я виждал да записва стиховете си. Не познавам по-скромен и безвъзмезден човек от нея.

К.К.: Повече от 18 години съм се занимавала интензивно с публицистика – вестник, радио, телевизия. Поезията е доста сериозна част от живота ми, нищо че не я одобрявам съществено. Спряла съм да се съпротивлявам, само че не разрешавам да ме обсеби и да пребивавам единствено поради нея. Затова е единствено в краен случай. Когато думите започнаха да ме изяждат, взех решение да се заема с нещо друго. Сега работя по 14 – 15 часа дневно и това ми е животоспасяващо.

Любов като лирика


Л.Ч.: Бях си подредил живота. Не желаех и куче с рокля да видя повече. Живеех си в Мирково, върших си галерията и не ме интересуваха никакви дами повече. Но...никога не казвай в никакъв случай. На едно събитие в Балчик споделиха, че идвала огромната поетеса Камелия Кондова. Аз не я познавах и си представях по какъв начин ще се появи една доста стара и грохнала жена. Изведнъж изгрява тя и не се стопира на едно място и за секунда. Не бях виждал такава жена. Извънземна!
Ако някой ми беше споделил, че на тези години ще се вълнувам по този начин...

К.К.: По-добър човек в никакъв случай не съм срещала. Любен наподобява доста на баща. Него никой не го наричаше по име – Димитър, а му споделяха Душо. Така го знаеха всички. Любен е душа.
Всяка обич подвежда, само че на тези години мога да кажа с цялата осъзнатост на думата благополучие – аз в никакъв случай не съм била по-щастлива в живота си. Любен ми е подобаващ подарък, щастието ми е справедливо.

Опитомяване на делниците

Л.Ч.: Прибираме се изтощени и двамата, само че аз все се пробвам да я развеселя. Като се разсмее и на мен ми олеква. Ако не се майтапим по през целия ден няма да издържим. Човек би трябвало самичък да си сътвори атмосферата и настроението, макар умората. Кахърът си е дерт, само че няма нищо по-тъпо на тоя свят от това да стовариш личния си дерт на най-близките си хора. Преживей го на момента, само че не го носи със себе си и не го носи у дома, тъй като той се натрупва като пласт прахуляк.

К.К.: Не минава вечер, без да се заливаме от смях. Искрен, сърдечен смях. Обичаме и да пътуваме. А когато Любен кара, това е особено успокоение.

Убежище, което вдъхновява 

Л.Ч.: Къщата ми в Мирково е разграничена на две – в едната пребивавам, другата е изложба. Имам 24-ма първи братовчеди. Тук всеки ми е родственик, другар, прочут, всичко е живо и ефективно. Младите работят, децата вървят на учебно заведение. Като в швейцарско село сме. Едва устоявам да свърша работата си в София и да се приберем там.

К.К.: Къщата ни е тъкмо до кръчмата в Мирково. Само там можеш да видиш по какъв начин здрави мъже играят хоро на „ Лебедово езеро “. Съседите ни също са прелестни хора - баба Гана и дядо Хари. Ходят постоянно хванати за ръце. Става ти ярко единствено като ги видиш.

Л.Ч.: Камелия им подари едно стихотворение, което те си сложиха в рамка:

СЪСЕДКА

Баба Гана просто прекоси
двора и..направо ме прегърна.
Тя не ме е виждала преди,
само че си знам, че е видяла първа
триста тона шумна самотност.
Тя ми я прочела във очите,
Затова ми даде, по тази причина
всичкото зелено да опитам.
Аз в този момент пребивавам с оня фасул,
посаден във твоята градина.
Баба Гана ми разлисти гроб -
през скръбта да мога да мина.
Ако прекося до дъно скръбта
и съм още цяла. И остана.
Пий едно за края на света.

Но и три изпий за баба Гана

К.К.:  В рейса за Мирково написах и първото си стихотворение без цигара. То по този начин и се споделя:

СТИХОТВОРЕНИЕ БЕЗ ЦИГАРА

на Л.

Спомням си, че и без тебе съм живяла.
А и да не помни, хората приказват по какъв начин
са видели, че невръстното ми тяло
се трансформира във противоположното на мрак.

Спомням си, че мама не позволи да си имам куче -
да не ме ухапе, да не цапа и да не скимти.
Трябваше сама на честност да се изучавам.
Трябваше - преди да ми се случиш ти.

Смъртите си припомням безсистемно да прииждат.
Виждам се да успокоявам по обезверен и от мене поп.
После дълго виждам, виждам, само че не виждам
смисъла на троскота над всеки гроб.

Днес / с последната си деликатност оцеляла/
ме превръщаш във противоположното на мрак.
Да, настоявам, че и без тебе съм живяла.

Само нямам никаква концепция по какъв начин?!



Колко е живот, да му се сърдиш...

К.К.: Не сме ядосани за нищо на живота. Всичко е станало напълно в точния момент. Нашата среща също. Предишните са били прочувствени подготовки.

Л.Ч.: Живели сме логичен живот, отгледали сме децата си. Сега поддържаме връзка с младежи и се усещаме добре. Доньо Донев на 80 години беше по-млад от всички. Като го питах по какъв начин може да е толкоз витален, ми отговори:
– Да си ме видял да поддържам връзка със старци?
Имам шест лични срещи с Папа Йоан Павел Втори. На последната ни сподели: " Папата плюс един пастир е по-умен от папата. "
Двама души са по-умни от един човек, само че е доста значимо и какъв човек имаш до себе си. Много съм благополучен, че това ми се случва на тия години.

Те сливат сините си очи в безконечен взор, усмихват се на някаква тяхна смешка, допират ръцете си и не остава никакво подозрение, че любовта е синеока, заслужена и им принадлежи.

Можете да се убедите и сами:
Моноспектакълът „ Муха “ на Любен Чаталов се играе в The Art Foundation; най-новият му филм „ Пътуващо кино “ следва да излезе на екран до края на годината.
Камелия Кондова към този момент показа последната си стихосбирка „ Неделята, която беше в понеделник “ в Габрово, напролет ще бъде и премиерата в София.

Снимки: Ивелина Чолакова