Твърдението, че корените на настоящата политическа криза в Израел трябва да се търсят в политиката му спрямо палестинския народ, набира популярност. Според тази гледна точка авторитарният законодателен дневен ред на правителството на премиера Бенямин Нетаняху и методите, използвани за постигането му, представляват неизбежната и неизбежна кулминация на 75-годишното потисничество и репресии на Израел над палестинския народ, и по-специално неговото систематично изкореняване на върховенство на закона в арабските територии, които окупира от 1967 г.
Някои освен това предполагат, че основната мотивация на Нетаняху и неговите крайнодесни съюзници за популяризиране на законодателната програма е да придобият правомощия, с които по-интензивно да отнемат собствеността на палестинския народ.
Това несъмнено е привлекателен аргумент, особено за онези, които твърдят, че претенциите на Израел да бъде „еврейска и демократична държава“ всъщност е признание за етнокрация и за онези, които се стремят да насърчават включването на палестинските права в дневния ред на движението, протестиращо срещу плана за реформи на правителството.
Идеята, че Израел изпитва обратен удар във вътрешната си политика от политиката си спрямо палестинците, наистина има известна основа в реалността. За да кажем очевидното, еврейският супрематистки режим непременно дава власт на еврейските супремасисти.
Това, съчетано с експанзионистични политики, които изискват систематично насилие и постоянно подчинение и дехуманизиране на палестинския народ, с течение на времето издигна най-екстремистките и месиански лидери до върха на властта.
Както в подобни ситуации в историята, такива сили са склонни да гледат на всяка пречка пред целите си, включително установени институции и несъгласни членове на собствената им общност, като на нелоялни елементи, които трябва да бъдат неутрализирани.
Въпреки казаното по-горе, да се тълкува настоящата криза в Израел като органичен продукт на неговата политика спрямо палестинците или като вътрешно копие на израелските методи на управление спрямо палестинците, означава фундаментално погрешно разбиране на естеството на това криза и палестинската реалност.
Ясно е, че масовите демонстрации, провеждани от израелци на редовни интервали в цялата страна, не са криминализирани и участващите, когато се сблъскват, срещат полицейски сили, използващи палки и водни оръдия, а не военни части със снайперисти, които стрелят, за да осакатяват и убиват . Каквото и да си мисли човек за Нетаняху и неговите планове за израелската съдебна система, неговото правителство беше съставено на базата на избори и неговият дневен ред се приема от парламент, който огромното мнозинство от израелските граждани възприема като легитимно, ако не изключително представителство на техните колективна политическа воля.
Всичко това е доста далеч от палестинската реалност да бъдеш управляван от чуждо военно правителство под колониален режим, налагащ извънтериториално законодателство със сила.
Твърдението, че тази криза би могла да бъде избегната, ако Израел беше приел конституция, може да е погрешно, тъй като конституциите, както и съдебните системи, могат да бъдат преразгледани и дори напълно заменени.
Очевидно безсмислено е твърдението, че Израел се е въздържал да приеме такъв, защото в противен случай би трябвало да обяви своите граници и или да закрепи равенството за всички свои граждани, или официално да провъзгласи етнокрация.
Конституциите не очертават граници. И е факт, че декларацията за държавност на Израел от 1948 г. обещава равенство на онези, които бяха в процес на етническо прочистване от родината им, и че през 2018 г. Кнесетът прие Основен закон, определящ Израел като национална държава на евреите хора, а не на гражданите на държавата.
Провалът на Израел да приеме конституция отразява преди всичко нежеланието на неговите основатели да заемат позиция по спорния въпрос за религията и държавата, като по този начин се избягва поляризацията между равинския истаблишмънт и светските елити. Тези две страни се сблъскаха относно определението за еврейство, но показаха забележителен консенсус относно отказването на правата на палестинците.
По същия начин настоящата криза е преди всичко вътрешен спор в еврейското население и елитите на Израел относно управлението на тяхната етнокрация и ролята на нейните институции.
Ако защитниците на дневния ред на правителството твърдят, че това ще им позволи по-добре да лишат палестинците и да анексират земите им, което наистина ще стане, това отразява повече маркетинга, отколкото мотивацията. В Израел апартейдът се продава по-добре от авторитаризма и „Nakba Now!“ цени по-добре, отколкото да оставят измамните политици от куката. Правителството едва ли ще получи същото ниво на подкрепа за съдебната си програма, ако провъзгласи, че основна цел е да даде възможност на високопоставени политици като Нетаняху и Арие Дери да избягват отговорността за обвинения в корупция.
Широкият израелски консенсус относно лишаването от собственост на палестинците също е очевиден във факта, че повечето организатори на протести активно се борят да изключат правата на палестинците – включително тези, които са израелски граждани – от тяхното движение.
Междувременно западните правителства също изглеждат по-разгневени от институционалната деградация на израелската етнокрация, отколкото от нейното съществуване или постоянство. Критиките, осъжданията и бойкотите на Израел, неговото правителство, армия и икономика, считани за табу, ако се предприемат в отговор на изкореняването на правата и живота на палестинците, се обявяват гордо и дори се насърчават в защита на съдебна система, която е институционално виновна за военни престъпления и престъпления срещу човечеството.
Приоритетът на Запада – и единственият му интерес по въпроса – е стабилността на неговия стратегически съюзник. Ето как работи „базираният на правила международен ред“ – правилата и правата влизат в уравнението само ако са нарушени от съперници и противници.
И все пак тази криза е до голяма степен дело на Запада. В продължение на десетилетия, и все повече през последните години, това гарантира пълна безнаказаност на израелските лидери. Съвсем естествено е тези лидери да се държат като разглезени малки деца, да грабват и разбиват всичко и всичко, което е в обсега им, и да насочват гневни избухвания към своите помощници във Вашингтон и Брюксел при най-малкия намек за резерви относно начина им на действие.
Посредством безкрайно повтаряне, те са били обезсмислени от своите западни спонсори за разглеждане на последствията. То вече не съществува в техните изчисления и в резултат на това те са станали неспособни на инхибиране.
Може освен това да се отбележи, че е малко богато за Запада да прекара десетилетия в празнуване на Израел като еврейска и демократична държава, без да губи възможност да я укрепи с действия и бездействия, а след това да претърпи пълен крах предвидими последици от това – главно защото израелският авторитаризъм усложнява техните близкоизточни политики по начини, по които подкрепата за апартейд никога не би могла.
Именно в този смисъл безнаказаността се е върнала у дома. Както винаги, цената ще бъде платена в региона, главно от палестинците и в по-малка степен от израелците.
Възгледите, изразени в тази статия, са собствени на автора и не отразяват непременно редакционната позиция на Al Jazeera.
