Турция е демокрация и е такава от 50-те години на

Турция е народна власт и е такава от 50-те години на предишния век, когато е открита нейната многопартийна система. Изборите са изключително значим аспект от демокрацията в Турция; те са надеждни и политическата система е конкурентна, написа " Чатъм хаус "

На президентските избори през 2023 година да вземем за пример изходът беше нерешителен до оповестяването на резултата. Въпреки че президентът Реджеп Тайип Ердоган в последна сметка беше избран отново, беше нужен втори тур на гласоподаване, с цел да се излъчи победител. Всъщност имаше огромни упования, че опозицията ще завоюва.

Докато на национално равнище властта е в ръцете на президента Ердоган и неговата " Партия на справедливостта и развиването " (AK Party), на локално равнище тя е значително в ръцете на опозицията, " Републиканската национална партия " (CHP). На локалните избори през март 2024 година опозицията завоюва безапелационна победа и към този момент управлява съвсем всички огромни градове. В Анкара опозиционният претендент печели с съвсем 30 на 100, в Истанбул с 11,5 на 100.

Политическите партии в Турция са мощно основани на политически идентичности. Има две съществени различия в турската политика. Еднoто е необятно консервативно-светско разделяне, при което ръководещата партия съставлява консервативните (ислямски и дясноцентристки) сегменти на обществото, а опозицията значително съставлява светския сегмент на обществото.

Другото е разделяне на национална еднаквост, с другите турски националистически партии от едната страна и партиите на огромното кюрдско придвижване в Турция от другата. Повечето от политическите партии в Турция имат мощни обществени основи, което спомага за основаването на резистентност на обществото в демокрацията на страната.

Но турската народна власт има и доста дефекти. За да споменем единствено няколко, тя страда от слаби инспекции и салда, едва гражданско общество, лоша медийна среда, пристрастни и изтощени институции и едва господство на закона, в това число политическото въоръжение на правосъдната система. Съществуват и съществени опасения по отношение на нарушаванията на свободата на изложение и политическите права. И най-после, една прекомерно централизирана административна система постанова ограничавания на локалното ръководство.

Какъв вид народна власт е Турция?

Турция е повредена народна власт. Политическата система до неотдавна беше парламентарна народна власт, при която изпълнителната власт принадлежеше на министър-председателя. Имаше и президент, който притежаваше много забележителна власт, в това число назначението в държавните университети на Турция, висшите съдилища и основни държавни институции. Тази система беше в действие от 60-те години на предишния век до референдума през 2017 година, когато системата се промени на президентска и длъжността министър-председател беше отстранена.

Турция към този момент има изпълнителна президентска система. Въпреки че нормално се чакат инспекции и салда сред изпълнителната власт (президент), законодателната (парламент) и правосъдната власт, това значително липсва в Турция. Нейният парламент е много слаб, изключително в случай че президентът има и парламентарно болшинство. Друг е въпросът, че публичното доверие в правосъдната система е извънредно ниско. Общественото разбиране е, че правосъдната система е компрометирана и пристрастна и политически стимулирана по огромни политически въпроси.

Каква е историята на демокрацията в Турция?

След разпадането на Османската империя през 1923 година е учредена Турската република. До 50-те години на предишния век Турция имаше еднопартийна система и се управляваше от CHP, днешната съществена съпротива. Първият президент на Турция беше Мустафа Кемал Ататюрк, бащата-основател на Турската република.

През 1950 година Турция организира първите си същински многопартийни избори, които Демократическата партия печели. Демократическата партия е основана от фигури в CHP, които станаха сериозни към партията и се скараха с нейното управление. Те значително представляваха консервативната и дясноцентристката част от политическия набор, където се намира ядрото на турския електорат. От 50-те години на предишния век Турция се ръководи най-вече от дясноцентристки и консервативни партии.

Но естествената политика постоянно е била нарушавана от военни преврати. Първият прелом е през 1960 година, по време на който военната хунта екзекутира министър-председателя Аднан Мендерес. Те също хвърлиха в пандиза президента и доста членове на Демократическата партия. Имаше следващи преврати през 1971, 1980 и 1997 година, както и несполучлив опит за прелом през 2016 година Превратите бяха постоянна част от Турция, до момента в който държавното управление на президента Ердоган пристигна на власт през 2002 година

Въпросът за мястото на армията в политическата система се трансформира в един от централните въпроси в полемиките към демокрацията и демократизацията в Турция. От първия прелом през 1960 година до началото на 2000 година военните оформяха политиката на страната непосредствено посредством преврати или косвено посредством мощното си въздействие. Военните са изключително авторитетни при оформянето на огромни въпроси по отношение на идентичността, политиката, сигурността, геополитиката и външната политика.

Освен светско-националистическия сегмент на обществото, множеството политически групи по някакъв метод се опълчиха на въздействието на армията в политическата система. Мнозина го считат за главната спънка пред демократизацията в Турция. Военното ръководство също по този начин блокира напредъка по значими въпроси като кюрдския въпрос или правата и свободите на консервативния ислямски сегмент от обществото.

Тъй като политическата сфера на Турция ставаше все по-дефинирана от огромните въпроси на политическата еднаквост в края на 80-те и началото на 90-те години, две групи получиха популярност.

Първата беше консервативно-ислямската част от обществото. Тази група беше сериозна към доста ограничаващото схващане и налагане на секуларизма от страна на военните и самопровъзгласената им роля на страж на светската република.

Втората група беше кюрдското придвижване, което разглеждаше военното въздействие в политическата система като съществена спънка за правата и свободите на кюрдите.

Когато Ердоган за първи път пристигна на власт, неговата партия се възползва от възходящия консенсус, че пътят към демократизацията е да се изкорени военното въздействие в политиката. Той построи необятна коалиция от консерватори, либерали, кюрди и някои леви политици, с цел да реализира тази цел.

През първото си десетилетие на власт Ердоган беше доста миропомазан от Запада, в това число от някогашния американски президент Обама. Имаше и необятна поддръжка от Европейски Съюз за пакети за демократизация, които се въвеждаха по това време, като кюрдския кротичък развой и стъпки за възстановяване на правата на немюсюлманските религиозни малцинства в Турция.

Но защото Партията на справедливостта и развиването консолидира властта си, тя имаше по-малко тласъци да образува необятни обединения и да подхваща промени.

Картината също стартира да се трансформира през 2013-14 година заради редица вътрешни, интернационалните и районни фактори. Те включват митингите в парка Гези през 2013 година и жестоките репресии на държавното управление против протестиращите, битката за власт сред държавното управление и религиозна група, наречена Гюленисти, градската война от Кюрдската работническа партия (ПКК) и опита за прелом от 2016 година Тези събития започнаха да обръщат отварянето и демократизацията, които се случваха. Вместо това опасенията за сигурността заеха централно място, политическата сфера стартира да се свива, а правата и свободите бяха лимитирани.

Как демокрацията загуби позиции в Турция?

Вечният въпрос за рецесията в турската народна власт може да се изясни с четири съществени фактора.

Първият е, че страната в Турция е прекомерно мощна и прекомерно централизирана, което я прави податлива на завладяване и потребление против политически съперници. Тази прекомерно мощна и централизирана страна също се стреми да оформи обществото към избрана концепция за еднаквост - причинявайки съществени проблеми в едно доста разнообразно общество. Как най-добре да се децентрализира властта и да се укрепи локалното ръководство е въпрос, който изтезава турската народна власт, защото е безизходен с разнообразни въпроси за идентичността - по-специално кюрдския въпрос.

На второ място е въпросът за политическата просвета. Гражданското общество в Турция е толкоз едва, колкото е мощна страната. Публичната сфера е прекомерно доминирана от страната, както и политическата и икономическа конструкция на страната.

Законите за политическите партии също са проблем. Съществуващите партийни структури и закони са склонни да концентрират властта в ръцете на партийните водачи с доста дребна отчетност. След като пристигна на власт, тази липса на демократизация и политическа бистрота се отразява на национално равнище.

Трето е преобладаването на политиката на мощния човек, главен фактор за демократизацията или неналичието на такава в Турция - и тя има дълга история.

Силните политически фигури в политическата история на Турция включват Аднан Мендерес, министър-председателят, екзекутиран през 1961 година от военните след преврата от 1960 година, и Тургут Йозал, архитектът на икономическата либерализация на Турция през 80-те години. Днес това е Ердоган.

Силните политически лица могат да подхващат дръзки или амбициозни пакети от промени, които други политици не биха могли да изпълнят - Ердоган, да вземем за пример, предприе най-амбициозните стъпки до момента за разрешаване на кюрдския въпрос.

Но мощната политика има и доста дефекти. Пречи на институционализацията и появяването на мощни фрагменти, а водачът се трансформира в единствен център на тежестта.

Четвъртият е интернационалният подтекст. Историята на демократизацията на Турция постоянно е била тясно обвързвана с нейните западни и европейски връзки. Дълго време демократизацията и европеизацията се смятаха за взаимозаменяеми. Докато процесът на европеизация работи добре като насочна точка за демократизация за дълго време, това не е по този начин през днешния ден.

Преобладаващото разбиране е, че процесът на европеизация на Турция е завършил заради властническия поврат във вътрешната политика. Има известна истина в това, само че европейските желания на Турция в действителност бяха попарени по време на един от най-реформаторските интервали в политическата й история.

Дълго време участието на Турция в Европейски Съюз не изглеждаше реалистична цел. Но откакто Турция стартира да напредва в промените при започване на 2000-те години, опозицията против нейното участие стана по-силна в Европа.

Когато формалните договаряния за присъединение на Турция към Европейски Съюз започнаха през 2005 година, немският канцлер Ангела Меркел сподели, че вместо участие би трябвало да има полемики за привилегировано партньорство с Турция. Жак Ширак, президентът на Франция, сподели, че французите ще внесат въпроса за присъединението на Турция към обществен референдум. Неговият правоприемник Никола Саркози се опълчи още по-шумно на въпроса за участието на Турция в Европейски Съюз. Имаше сходни настроения, изразени от страни като Холандия и Австрия.

Съпротивата на Европейски Съюз подкопа доверието в него освен пред турското държавно управление, само че и пред опозицията. Днес Европейски Съюз към този момент не е мощен политически ориентир за публичните и политически полемики в Турция.

И най-после, през последното десетилетие непосредствените съседи на Турция претърпяха нашествия, цивилен войни, прокси спорове и възраждането на недържавни въоръжени групи. Това в допълнение ускори политическия климат в страната, ориентиран към сигурността, който е нездравословен за политическите промени, свободите и демократизацията.

Тези фактори евентуално ще продължат да оказват въздействие върху бъдещата траектория на турската народна власт.

Какво е бъдещето на демокрацията в Турция?

В турската народна власт има както позитивни, по този начин и негативни трендове. Един главен позитивен фактор е, че демокрацията на изборите към момента е доста значима на национално равнище и публичната основа за една демократична система е много мощна. Избирателната интензивност в Турция е доста висока, нормално над 80 %.

Друг позитивен фактор е, че Турция няма политическа спестовност за резистентен авторитаризъм - няма газ или нефт да вземем за пример. Турция е доста подвластна от интернационалната търговия и обществения си капитал, като и двете ще бъдат ощетени от дълготрайния авторитаризъм.

Трети позитивен фактор е, че изборите не са превдварително решен край. Важен е фактът, че и ръководещите, и опозицията имат вяра, че могат да завоюват изборите, че изборите могат да донесат смяна. Турция няма хегемонна политическа група или еднаквост. Всички политически партии се основават на мощни обществени основи с същински претенции и недоволства, което поддържа системата конкурентоспособна.

Но има и отрицателни трендове. Международният подтекст е изключително притеснителен. Събития като нахлуването на Русия в Украйна, нахлуването в Газа, неразрешеният сирийски спор и геополитическото съревнование сред Съединени американски щати и Китай основават интернационален климат, по-фокусиран върху сигурността и геополитиката, който не е удобен за демокрацията, демократизацията, правата и свободите. В резултат на това има напредък на политиката на " мощни мъже " в доста елементи на света. Второто президентство на Тръмп в Съединени американски щати би имало спомагателни отрицателни последствия.

Има и два негативни и взаимосвързани вътрешни детайла, свързани със слабите инспекции и салда в политическата система на Турция. Във връзката сред президентството, законодателната и правосъдната власт няма задоволително инспекции и салда на изпълнителната власт - изключително в случай че президентът също има болшинство в Народното събрание. Другият отрицателен детайл е релативно слабото гражданско общество и държавнозависимият темперамент на турския капитализъм. В Турция липсва мощно гражданско общество или гражданска сфера като цяло, която да може да издържи на натиска на доста мощната страна.

Как протичат изборите в Турция?

В Турция общите избори се състоят както от парламентарни, по този начин и от президентски избори, които се организират в един и същи ден.

Логиката зад провеждането на тези избори в един и същи ден е да се сътвори повече естетика сред президента и Народното събрание и да се понижи рискът от предварителни избори. Това беше смяна, настъпила, когато политическата система на Турция се промени през 2017 година, защото страната беше известна със своите предварителни избори и краткотрайни държавни управления преди 2000-те години.

Местните избори се организират на друга дата и както локалните, по този начин и общите избори се организират на всеки пет години.

Системата на Турция се основава на съразмерно посланичество. Но с цел да се укрепи изпълнителната власт и да се предотврати политическото разпокъсване, има изборен предел за влизане на партия в Народното събрание.

Този предел беше 10 % от 1983 година до 2022 година, когато беше понижен на 7 %. Това към момента е доста висок предел съгласно интернационалните стандарти.

Предизборният интервал може да бъде непочтен, защото настоящата (управляващата) партия може да употребява повече публични запаси - и нормално го прави - само че самите избори са конкурентни и резултатите са същински. Изборите се организират под егидата на правосъдната власт с присъединяване на представители на всички политически партии. Въпреки опасенията в избрани елементи на турското общество и в интернационален проект, сигурността на изборите наподобява постоянна и изборите са същински.

Фактът, че изборната интензивност е толкоз висока в Турция, значи, че нито ръководещите, нито опозицията са се отказали от изборните урни - обсъждани като висш съдия на политическото съревнование. Това изпраща мощен сигнал за вяра за бъдещето на демокрацията в Турция.