Добър ден, хора. На пияния кораб сме… />Реклама / Ads
Цяла седмица спазвахме обещанието да си пожелаваме „ Добро утро “. Днес е събота, допуска се по.късно ставане. Светла събота е. Честваме Йоан Кръстител, братовчед на Исус Христос. Но не поради роднински връзки е прочут Йоан, именуван още Предтеча, а тъй като е предсказал идването на Христос.
Но ние сме в нещото ковид и още не знаем вада ли е или река, море или океан? Сложно стана. Или просто – не знаем. Люшкаме се по вълните на COVID-19, носят ни теченията, блъскат ни стихии. Взираме се да забележим бряг, изтощени и комплицирани.
И неслучайно ни пристигна мисълта да прочетем дружно поемата на Артюр Рембо „ Пияният транспортен съд “. Наричали го „ прокълнатият поет”, поради комплицираната му орис и прекарвания. Но всички са единомислещи, че Рембо е талант. И бунтовник по сърце и душа. Сражава се на барикадите на Парижката комуна, налита в кръчми и на улицата, в случай че някоъ засегне достойнството и убежденията му.
Играят се пиесиу снимат се филми за Рембо. В един от тях - " Пълно затъмнение " - поетът играе Леонардо ди Каприо. Актьорът признава, че е " обаян " от твореството на французина.
Пол Верлен го наричал „ Пътешественикът с ботуши, обрулени от вятъра “. Въпреки ранната си гибел – на 37 година – Рембо не престава да пътешества и до през днешния ден в международната просвета като едно от най-специалните имена.
Артюр Рембо
ПИЯНИЯТ КОРАБ
Слизах самичък по реки, в свойта сънливост блажени —
индианци гребците нападнаха с писък
и на стълбове цветни за живи цели
ги привързаха голи в пламтящия задух.
Безразлично ми беше кой с мен продължава
с едро фландърско жито, с британски памук
и поех, щом се свърши дивашката олелия,
все едно накъде — по-далече от тук.
Всеки прилив и отлив ме дърпа и блъска,
тая зима бях трескаво глухо дете,
полуострови чакаха с смут развръзка —
по-величествен безпорядък не помнеха те.
Свобода, от стихиите благословена!
По вълните — гибелта, споделят, дебнела в тях —
като запушалка се мятах без боязън 10 дни,
омаян, и окото на фар не видях.
В моя трюм се просмука вода, заклокочи —
сок от кисела ябълка в детски зъби —
и разплискани сини виновност, и бълвочи
тя изми, и кормилото с тропот мазета.
Потопих се измежду тази безкрайна Поема
на морето, изяло лазура зелен —
в млечен сок и звезди: там към трюма поема
всеки срещнат удавник — благополучен и замислен.
Там, където на тласъци сводът кърви, само че
потъмнява, почине ли горещият ден,
по-стихийна от заложба, по-силна от вино
кипва с бяс любовта — сок отровно червен.
Виждах по какъв начин сред облаци огън прескача,
а в зори — измежду парцали сребро — синева
като ято подплашени гълъби в здрача.
Би излъгал човек, че е виждал това!
Гледах слънцето — в конвулсии от смут тайнствен,
над водите разляло лилави петна,
многогласни и бурни — хор в спектакъл древен —
се надигаха тежко вълна след вълна.
Аз жадувах за нощ, цяла в сняг и зелена,
за целувка по мокрите морски очи,
бликащ сок, а от фосфора — ария стаена,
в утринта синьо-жълто пред мен да звучи.
Аз бълнувах по какъв начин морската дива буря —
пощръкляла чарда — свойто гърло дере,
без да знам, че в сияйния крайник на Мария
си разрушава муцуната всяко море.
Само в какъв брой Флориди цъфтяха очите
на пантери с човешки тен — измежду водовъртеж
от цветя, какъв брой зуници единствено: юздите
на морето — зелени табуни в галоп.
Гледах, дишат блатата — кошове големи,
гние в зноя в тръстиките Левиатан,
а прибоят, додето човек се опомни,
прекатурваше всичко, от смерч разлюлян.
Глеч, сребристи слънца измежду небесна жарава
и лагуни, където на клон оголял
с дървеници гигантска змия се бори
и се свлича раздрана в топлата тиня.
Бих посочил с екстаз чудеса на децата,
по какъв начин талази — златни рибки — запяват край мен,
по какъв начин цветя като пяна водата подмята
и изхвръквам, от вятър в момент окрилен…
А на зони и полюси жертва — морето
ме люлее със стона на всяка вълна,
щом с цветята си с жълти смукала ме спре то…
Коленичех тогава — по-слаб от жена.
Цял нацвъкан от птици свадливи и дръзки —
русооки простаци, поели на път, —
аз разтварях прегръдки, задъхал се в пръски,
и удавници влизаха нощем да спят.
Но аз, транспортен съд възлязъл по водните стълби
измежду звездите, разбъркани от вихър —
ни Ханзейския флот, ни екран могъл би
да избави моя скелет, от пяна пийнал —
аз — лилава мъгла върху мен още свети —
като дувар свода огнен пробивал със вопъл,
в трюма взел конфитюр за положителните поети
от лазурни сополи и безоблачен планктон.
вманиачен, от морските кончета хукнал да бяга,
аз, дъска от луната в петна стеарин
(денем юли събаряше свода с сопа
и се сцеждаше в дупките ултрамарин),
аз, разтърсван за момент, щом в морето унило
Маелстрьом се замята, от пристрастености налегнат,
аз, предтечата безконечен на синьо затишие,
зажаднях за Европа с разяден парапет.
Всички острови, звездни архипелази
са за скитника, който върви денонощно —
и белким ти ще спиш в ясна нощ като тази,
в мрака с рояк златни птици, о, бъдеща Мощ!
Стига плачове! Всяка луна е ужасна,
всяко слънце — горчиво, додето почине.
Любовта в сладки конвулсии за какво ли ме тласна…
Разтвори се, мой трюм! Погълни ме море!
Европейска вода — черна локва това е,
край която, приклеклнало в здрача леден
с книжно корабче оскъдно дете си играе
и изпраща с горест отлетелия ден.
Аз не мога, море, люшкан в твойта отмалялост
отново спокоен да виждам — недей ме мъчи! —
ни комерсиалните знамена, горди в простора,
ни понтоните, впили в мен страшни очи.
ПЪРВАТА ВЕЧЕР
Тя се събличаше пред мене.
А наглите дървета вън
чела в стъклата замъглени
допираха със звън, със звън.
Удобно седна, полугола,
ръце преплете по-късно
и виждам по какъв начин кракът от стола
люлее се едва-едва.
И виждам аз по какъв начин лъч витае,
проницаем, восъчно налят,
край устните й, над гръдта й –
пчела над гальовен розов цвят.
Целунах ключицата бледа.
И ето – внезапно прозвучал,
отрони се смехът в безреда,
смехът й чист като кристал.
Крака под дългата си риза
подгъна: „ Виж я твойта цел.”
И в момент смехът й ме прониза
за опита да бъда самоуверен.
Устата в смелост мимолетна
до клепките да се допре
съумя. И тя глава отметна
обратно: „ О, така е по-добре!…
Но желая две-три думи… Нека…”
Аз я целунах по гръдта,
а тя усмихна се бавно –
така даде ми премия тя…
Тя се събличаше пред мене.
А наглите дървета вън
чела в стъклата замъглени
допираха със звън, със звън.
Превод: Кирил Кадийски
(На поета и преводача Кирил Кадийски ще посветим специфичен ден.)
Толкова за през днешния ден. Правим го, с цел да не ни смаже тъмната лепкава лава на брифингите, наставленията, хоканията, соченето с пръст, лъжите, маниплациите.
Бъдете здрави. Бъдете храбри. Това е спасението.
Фрог нюз
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ
Но ние сме в нещото ковид и още не знаем вада ли е или река, море или океан? Сложно стана. Или просто – не знаем. Люшкаме се по вълните на COVID-19, носят ни теченията, блъскат ни стихии. Взираме се да забележим бряг, изтощени и комплицирани.
И неслучайно ни пристигна мисълта да прочетем дружно поемата на Артюр Рембо „ Пияният транспортен съд “. Наричали го „ прокълнатият поет”, поради комплицираната му орис и прекарвания. Но всички са единомислещи, че Рембо е талант. И бунтовник по сърце и душа. Сражава се на барикадите на Парижката комуна, налита в кръчми и на улицата, в случай че някоъ засегне достойнството и убежденията му.
Играят се пиесиу снимат се филми за Рембо. В един от тях - " Пълно затъмнение " - поетът играе Леонардо ди Каприо. Актьорът признава, че е " обаян " от твореството на французина.
Пол Верлен го наричал „ Пътешественикът с ботуши, обрулени от вятъра “. Въпреки ранната си гибел – на 37 година – Рембо не престава да пътешества и до през днешния ден в международната просвета като едно от най-специалните имена.
Артюр Рембо
ПИЯНИЯТ КОРАБ
Слизах самичък по реки, в свойта сънливост блажени —
индианци гребците нападнаха с писък
и на стълбове цветни за живи цели
ги привързаха голи в пламтящия задух.
Безразлично ми беше кой с мен продължава
с едро фландърско жито, с британски памук
и поех, щом се свърши дивашката олелия,
все едно накъде — по-далече от тук.
Всеки прилив и отлив ме дърпа и блъска,
тая зима бях трескаво глухо дете,
полуострови чакаха с смут развръзка —
по-величествен безпорядък не помнеха те.
Свобода, от стихиите благословена!
По вълните — гибелта, споделят, дебнела в тях —
като запушалка се мятах без боязън 10 дни,
омаян, и окото на фар не видях.
В моя трюм се просмука вода, заклокочи —
сок от кисела ябълка в детски зъби —
и разплискани сини виновност, и бълвочи
тя изми, и кормилото с тропот мазета.
Потопих се измежду тази безкрайна Поема
на морето, изяло лазура зелен —
в млечен сок и звезди: там към трюма поема
всеки срещнат удавник — благополучен и замислен.
Там, където на тласъци сводът кърви, само че
потъмнява, почине ли горещият ден,
по-стихийна от заложба, по-силна от вино
кипва с бяс любовта — сок отровно червен.
Виждах по какъв начин сред облаци огън прескача,
а в зори — измежду парцали сребро — синева
като ято подплашени гълъби в здрача.
Би излъгал човек, че е виждал това!
Гледах слънцето — в конвулсии от смут тайнствен,
над водите разляло лилави петна,
многогласни и бурни — хор в спектакъл древен —
се надигаха тежко вълна след вълна.
Аз жадувах за нощ, цяла в сняг и зелена,
за целувка по мокрите морски очи,
бликащ сок, а от фосфора — ария стаена,
в утринта синьо-жълто пред мен да звучи.
Аз бълнувах по какъв начин морската дива буря —
пощръкляла чарда — свойто гърло дере,
без да знам, че в сияйния крайник на Мария
си разрушава муцуната всяко море.
Само в какъв брой Флориди цъфтяха очите
на пантери с човешки тен — измежду водовъртеж
от цветя, какъв брой зуници единствено: юздите
на морето — зелени табуни в галоп.
Гледах, дишат блатата — кошове големи,
гние в зноя в тръстиките Левиатан,
а прибоят, додето човек се опомни,
прекатурваше всичко, от смерч разлюлян.
Глеч, сребристи слънца измежду небесна жарава
и лагуни, където на клон оголял
с дървеници гигантска змия се бори
и се свлича раздрана в топлата тиня.
Бих посочил с екстаз чудеса на децата,
по какъв начин талази — златни рибки — запяват край мен,
по какъв начин цветя като пяна водата подмята
и изхвръквам, от вятър в момент окрилен…
А на зони и полюси жертва — морето
ме люлее със стона на всяка вълна,
щом с цветята си с жълти смукала ме спре то…
Коленичех тогава — по-слаб от жена.
Цял нацвъкан от птици свадливи и дръзки —
русооки простаци, поели на път, —
аз разтварях прегръдки, задъхал се в пръски,
и удавници влизаха нощем да спят.
Но аз, транспортен съд възлязъл по водните стълби
измежду звездите, разбъркани от вихър —
ни Ханзейския флот, ни екран могъл би
да избави моя скелет, от пяна пийнал —
аз — лилава мъгла върху мен още свети —
като дувар свода огнен пробивал със вопъл,
в трюма взел конфитюр за положителните поети
от лазурни сополи и безоблачен планктон.
вманиачен, от морските кончета хукнал да бяга,
аз, дъска от луната в петна стеарин
(денем юли събаряше свода с сопа
и се сцеждаше в дупките ултрамарин),
аз, разтърсван за момент, щом в морето унило
Маелстрьом се замята, от пристрастености налегнат,
аз, предтечата безконечен на синьо затишие,
зажаднях за Европа с разяден парапет.
Всички острови, звездни архипелази
са за скитника, който върви денонощно —
и белким ти ще спиш в ясна нощ като тази,
в мрака с рояк златни птици, о, бъдеща Мощ!
Стига плачове! Всяка луна е ужасна,
всяко слънце — горчиво, додето почине.
Любовта в сладки конвулсии за какво ли ме тласна…
Разтвори се, мой трюм! Погълни ме море!
Европейска вода — черна локва това е,
край която, приклеклнало в здрача леден
с книжно корабче оскъдно дете си играе
и изпраща с горест отлетелия ден.
Аз не мога, море, люшкан в твойта отмалялост
отново спокоен да виждам — недей ме мъчи! —
ни комерсиалните знамена, горди в простора,
ни понтоните, впили в мен страшни очи.
ПЪРВАТА ВЕЧЕР
Тя се събличаше пред мене.
А наглите дървета вън
чела в стъклата замъглени
допираха със звън, със звън.
Удобно седна, полугола,
ръце преплете по-късно
и виждам по какъв начин кракът от стола
люлее се едва-едва.
И виждам аз по какъв начин лъч витае,
проницаем, восъчно налят,
край устните й, над гръдта й –
пчела над гальовен розов цвят.
Целунах ключицата бледа.
И ето – внезапно прозвучал,
отрони се смехът в безреда,
смехът й чист като кристал.
Крака под дългата си риза
подгъна: „ Виж я твойта цел.”
И в момент смехът й ме прониза
за опита да бъда самоуверен.
Устата в смелост мимолетна
до клепките да се допре
съумя. И тя глава отметна
обратно: „ О, така е по-добре!…
Но желая две-три думи… Нека…”
Аз я целунах по гръдта,
а тя усмихна се бавно –
така даде ми премия тя…
Тя се събличаше пред мене.
А наглите дървета вън
чела в стъклата замъглени
допираха със звън, със звън.
Превод: Кирил Кадийски
(На поета и преводача Кирил Кадийски ще посветим специфичен ден.)
Толкова за през днешния ден. Правим го, с цел да не ни смаже тъмната лепкава лава на брифингите, наставленията, хоканията, соченето с пръст, лъжите, маниплациите.
Бъдете здрави. Бъдете храбри. Това е спасението.
Фрог нюз