Цветана Манева е родена на 30 януари 1944 г. в

Вярвам във възмездието и живея така, че да не го предизвикам - ЦВЕТАНА МАНЕВА

Цветана Манева е родена на 30 януари 1944 година в гр. Пловдив. Има над 100 незабравими функции в киното, театъра и малкия екран. Сред тях са и едни от най-обичаните български комедии „ Войната на таралежите “ и „ Опасен сексапил “.

Тя е една от най-красивите, само че и най-респектиращи артистични дами. Още на 20 години е канена за присъединяване в международната хитова поредност за Джеймс Бонд , само че по решение на Българска комунистическа партия остава зад Желязната завеса.

Цветана Манева е ръководител на кинофестивала „ Варненско лято “. От 2003-та година е почетен професор и учител в Нов български университет. Има всички държавни и театрални награди.

Прагматизмът докара до цинизъм, до грубост, до надменност, до надменност, до лъжи…

Духовността се убива от неналичието на великодушие.

Когато стремежът на едно същестувание е оцеляването, то не е живеене.

Никой не си дава сметка, само че лъжата и бруталността раждат експанзия. Минавайки преди този момент през целия практицизъм, поради който се употребява лъжата и измамата. И настървява упоритостите. Стига се до чудовищни неща. Най-страшното е, по какъв начин да го кажа, доста елементарно се стига до цинизъм. Никой не смята, това е ужасно нещо. Но практицизма, даже персоналният ти практицизъм за живеене като имането, да имаш нещо, това е цинично по отношение на личната ти психика, по този начин си мисля аз. Можеш да направиш нещо друго, можеш да отидеш на странствуване, а не да си смениш автомобила. За това споделям, че е цинично. Практицизмът води до цинизъм.

Някаква алчност за живеене има, което не е живот, а мимикрия.

Склонна съм да приема страданието, да не се апелирам за себе си, да упорствам за любов, за връзка, за фантазия. Защото това ще се трансформира в мъка, а в нея има нещо злополучно. Страданието звучи величествено. Болката като мине първото чувство е на благополучие.

За мен няма нищо по-обидно от това да те съжаляват.

Случвало ми се е да се възраждам съвсем от пепелта. Чувствала съм се смазана до дъна – афектирана, без религия, изпълнена с мъка. Винаги обаче ме намираха думите: „ Не свивай веждите! Гневът е грях. “

Животът не е физическо измерение, а духовно.

Както лекарят отстранява физическата болежка, по този начин изкуството облекчава душевните премеждия.

Аз съм доста деликатна с фантазиите към този момент. Пътят да фантазията е значим, само че реализирането, постигането на фантазията съгласно мен не е най-щастливият момент. Имам възприятието, че с всяка осъществена фантазия от ден на ден осиромашавам.

За мен неуспех е когато не съм си свършила работата. Тогава смятам, че съм се провалила. Че не съм постигнала това, което съм желала. Не че съм се вкопчила и желая да е безусловно триумф. Аз съм доста взискателна и сериозна към себе си. Винаги откривам, че не съм оценила нещо по пътя, до момента в който съм си правила работата. И това е, че прекомерно съм мислила за крайната цел. И съм пропущала това, което се е случвало по пътя. Така че за мен неуспеха е нещо потребно.

С триумфа всеки се оправя елементарно. Деликатесно, само че вкусно меню. Но с неуспехът би трябвало да си правиш избори.

Страхът за мен е някакво субективно чувство или оценяване на съответни условия. От неприятни хора доста се опасявам. От подли, от лицемерни хора. Човешкото изменничество ми е огромната болежка, главният ми минус или неточност в живота, е да имам вяра на хора, които не са заслужавали това. Влече ме да имам вяра на хората. Професията ме накара да бъда по-концентрирана, когато поддържам връзка с хората. И да не се уповавам единствено на казаното от тях, а да виждам очите, мимиката, жестовете.

Небрежно свършената работа, спекулативното и на ниска цена другарство със фена, да го поласкаеш, да го погъделичкаш, да го разсмееш, е на ниска цена, неприлично. Смятам актьорската специалност за доста почтена. Трябва да си доста лоялен. Получават се нещата тогава, когато си предан доста. Много предан. Но не давай всичко на 100. Никой на желае на 100. Дай това, което би трябвало. Най-важното нещо в изкуството е мярката. Така че “на 100 % ” не постоянно прави работа.

Много неща ми се случиха. И изменничества, и назидателни акции, и свързани със промяна на системата, описи по театрите. Въобще всичко. Болезнено е, не се усещам афектирана. Но чувството за самотност. Изведнъж телефонът стопира да звъни. Никой не се обажда. Пусто. Става пусто. И тогава си казваш – значи те са били с мен, единствено тъй като мога да им бъда потребна от време на време. За каквото и да е. За нещо практично. Това ме засегна извънредно, засегна достолепието ми.

Чудо е това, във всичките комплицирани времена и в този толкоз стеснителен свят, който става все по-жесток и по-лош, влизат хората в театъра, дават пари, значително пари, съотнесени към цялото ни състояние в страната. И дават два часа от живота си, с цел да те гледат. За мен това е пъклен отговорно. Страшно е. Задължава ме.

Най-хубавата българска дума за мен е деликатност. Н-е-ж-н-о-с-т. Защото постоянно ми се желае постоянно към мен да има деликатност и положителни другари. Но и друго, мисля, че най-хубавата, ох, обич е най-хубавата дума.

Във всички обстановки на любовното възприятие и на неговото развиване, първо треперенето, паниката по-точно, не физическата болежка, паниката докога ще трае това. Първо това ли е. После докога ще продължи. Докога ще трае. Такива подозрения. Ужасът и болката от това да не бъдеш зарязан, което е тъжно. Накърнява. Но значимото е човек да бъде удовлетворен от това, че обича, че е влюбен. Че носи в себе си това възприятие обич. Не е договорка. Не може непрестанно да искаш и от другата страна. Щастието е тогава, когато ти обичаш. Когато усетиш това у себе си, че обичаш.

Имането не ми е пристрастеност. Нямам въодушевление по коли, не обичам да карам. Мисля, че – за жал – непривично за артистка, аз се оказах не задоволително суетна. Имането е обвързвано много със суетност.

Вярвам във възмездието и пребивавам по този начин, че да не го предизвикам.

Не съм последовател на тезата Това не зависи от мен. Зависи! От всички нас! От безусловно всички! Държавата – това сме всички ние.

Аз съм човек, който обича да напуща лимита си, тъй като никой не знае какъв брой и какво може. За да разбере, би трябвало да опита. Това е моето придвижване – че се пробвам.