Цикъл есета от книгата на Дамян Дамянов Живей така, че

Цикъл есета от книгата на Дамян Дамянов " Живей по този начин, че... ", написани сред април-декември 1968 година

Христо Ботев

Горд съм, че съм роден на една земя с Него! Срам ме е, че с цели пет години е по-млад от мене Той! Боя се, загдето съм написал единствено към две хиляди стихотворения, а Той — толкоз доста - двадесет и четири! Аз ще раста на години, ще пиша стихотворения и от ден на ден ще се умалявам пред Него. Защото Той е от върхове, които порастват! Ще пораства Той от Милин камък и ще остава над годините. Гледам Го на портрета, този двадесет и седем годишен момък, който с брадата си ми наподобява на господ, и уважавам молитвата си:

О, мой боже, правий боже...

От неговото Верую всички ставаме „ верующи "!

Пейо Яворов

Отдавна съм съборил кумирите си и съм престанал да имам вяра в множеството от тях. Кумирите са толкоз преходни, колкото временен е животът. Само Той остана! Той, Яворов! Не дръзвам да го нарека „ моят ", тъй като той е на всички и безстопанствен. Той е на вечността!... Срещу себе си на стената съм окачил отливката от неговата посмъртна маска. Като икона. И вечер, преди да заспя, въображаемо се кръстя пред нея. Защото всеки човек има потребност от един господ в живота си. А аз различен нямам!

Димчо Дебелянов

Как бяха скръбни мойте детски дни!
О, какъв брой доста сълзи спотаени!...
Тези два стиха бяха задоволителни, с цел да стане мой! Завинаги! Той ме бе прочел, преди самичък да прочета себе си.

Бях петнадесетгодишен, когато се запознахме. Той „ възкръсна из мертвих ", върна се прашен от бойното поле и тъй като бе намерил своя дом в Копривщица трансфорат в музей, влезе в моя. Подаде ми единствената си брошура, която не беше видял отпечатана приживе, и аз я изгълтах на един мирис до вечерта. Четях и плачех. Един младеж, който още не бе ходил на война, нито се беше влюбвал още, можеше единствено да плаче... И аз, разпаленият до през вчерашния ден безбожник, който бе молил майка си да изхвърли своето неуместно кандило от стаята, вечерта самичък го възпламених. Бях намерил един от боговете си.

Христо Смирненски

Да си единствено на двадесет и четири години, да си събрал в себе си целия свят, над който да можеш със сълзи да се смееш и със смях, да плачеш, знаейки, че, си жертван, е велико нещо! А той знаеше, че ще почине, виждаше костеливите неумолими ръце на своята жълта гостенка и въпреки всичко си даваше вяра: „ До другата есен, до другата пролет! " Храчеше кръв и си даваше вяра! Крещеше за въздух и си даваше вяра!

И освен на себе си. На целия свят. Защото тогавашният свят беше цялостен разложен от охтика. И в случай че въпреки всичко този младеж жадуваше някакво излекуване, жадуваше го не толкоз за себе си, що се касае за своите гладни братя. А доста бяха тези негови братя: и дрипави гаврошчета, и слепци, и улични дами, и цветарки. Той ги цереше с вяра или... с горчиво кафе. Или -бе вълшебник, или бе единствено един набожен и чист младеж. А може би едното и другото дружно...

Гео Милев

Някога желаех да имам коса като неговата — да пада над дясното ми око. Не знаех, че този сантиментален кичур в действителност е драматичен — крие едното око, което го няма, което е стъклено... Сега, въпреки и да плешивея от ден дневно, не желая перчема му. Искам единствено неговото само око, с цел да мога да виждам напред в годините... Защото той единствено с едно око видя бъдещето...
Какво ли бих видял аз, в случай че имах това око? Сигурно — необикновено красиви неща, неизказани и немечтани неща, чудесни като в приказка! А в дъното им, най-отзад — един едноок човек, хиляди хора с очи и без очи, които горят живи. Като факли. За да стане по-светло на тая тъмна и дълго ослепявана неверна земя...

Никола Вапцаров

Цялото лице на българския фашизъм бе покрито с петната на позора! Хиляди, милиони бяха те и въпреки че това пъпчиво и зверско лице си отиде вечно, петната останаха. Превърнаха се в рани по душата на моя народ! Една от най-дълбоките рани, едно от най-грозните петна беше убийството на Поета.

Те не знаеха кого убиват! Не, доста добре знаеха и по тази причина убиваха!

Никола Фурнаджиев

Колко преломен и непредвиден е животът: единствено преди седмица се канех да пиша за теб като за жив! Но въпреки че през днешния ден те видях на смъртното ложе в Народния спектакъл, въпреки че дълбоките ти подпухнали очи към този момент не ме гледаха, нито басът ти ми говореше, ти за мен бе отново жив. Пак бе оня Фурнаджиев, който преди осем години идваше вкъщи, с цел да редактира стихосбирката ми „ Очакване ". Не се възгордяваше нито от годините си, три пъти колкото моите, нито от името си, спрямо което моето бе нищо, не те спираха нито известността ти, нито престижът ти! Идваше. Идваше освен като мой редактор, а като мой татко, като мой другар. Защото единствено пред другар би могло да се плаче, както плаках един път пред тебе. Някаква юношеска моя история, за която не е нито време, нито място в този момент пред лицето на гибелта и пред ушите на хората да приказваме.

Веселин Ханчев

Сигурно е ужасно да знаеш, че дните ти са преброени, и да пишеш стихове! Че след година или след час ще свършиш и отново да крещиш: „ Жив съм! " Подвиг, еднакъв на Вапцаровия! Има ли значение кой е врагът — патронът или ракът? И двамата са еднообразно хищни и безпощадни! И пред двамата стои изправен по един стихотворец! Умира по една галактика!

Има ли стая за целия свят?
В нея сложете ме! В нея!

Вик на обречен на смърт орел, който се е издигнал в най-високото, с цел да се елементарни със света и да се хвърли от горната страна. Само орлите умират по този начин! Но той не беше орел! За да бъде, му пречеше нежността.

Чудомир

Мисля си за този най-съвременен Алеко, който макар грамадния си гений, макар огромното си име в никакъв случай не ламтя за постове и звания, и ми става ужасно! И тъжно, и гордо! Този исполин на словото дори не пристигна да превзема София, както направиха множеството от неговите братя по перо, а си остана до гроба оня спокоен и мил казанлъчанин, който се задоволяваше единствено да владее душите на хората. А той ги владееше! Бе стопанин на тези души, лекуваше ги. И в това е разликата сред него и Алеко: единият лекуваше, другият удряше със сатъра на сатирата!

Атанас Далчев

За мен той е нещо като последната обич. Тази обич е най-силната, само че идва едвам когато десетки други към този момент са отнесли пристрастеностите и възприятията. И за нея е останала единствено мъдростта. Тя идва чак когато са ти отишли пролетната деликатност и лятното лековерие... С поета Атанас Далчев ме срещна Радой Ралин през 1958 година. С индивида Атанас Далчев ме срещна отново той шест години по-късно. И в случай че съм признателен на Радой, че беше първият „ жив " стихотворец, който съм виждал и който на първо време насърчи стихчетата ми, дваж по-благодарен съм му, че ме срещна с този магически свят, наименуван Далчев.

Константин Константинов

Не единствено в книгите, в самата персона на този огромен българин има някаква обаятелна елементарност. Имал съм няколкото щастливи случая да седнал съм на една маса или на един балкон с него и постоянно тази елементарност ме е омайвала. На пръв взор тя не проличава. Една привидна каменност се мъчи да я скрие, само че не може. Простотата е непобедима! Тя избива и под най-каменните черти, с които неведнъж се мъчим да я заличим. А за какво той се е мъчил да я скрие? Може би тъй като всички огромни персони се мъчат да скрият гения си. А простотата е гений.

Пълният текст, както и други есета, може да прочетете в