Кражбите като норма
Цените порастват, а с тях и кражбите. Организирани банди изпращат деца да крадат всеобщо по моловете. Тревожните данни за България идват на фона на така наречен грабеж на века в Лувъра, където бяха отмъкнати исторически експонати за близо 90 млн. евро!
Трябва ли да бъдем сюрпризирани, че кражбите може би ще се трансформират в нещо все " по-нормално " и все по-разпространено? Все по-трудно е да чакаме от хората да показват морал и ценностна система в свят, който не демонстрира доста угриженост и интерес към тяхното благоденствие. Някак си от ден дневно се усеща едно " всеки самичък за себе си и всеки, както може ".
Премазани от напора на потребителската просвета, изпадаме в конюнктура, която стартира да прилича историческата фраза на Мария Антоанета " Като няма самун, да ядат пасти ".
И до през днешния ден е много противоречиво дали такава имитация е била произнасяна въобще, само че за едно нещо няма спор - за от ден на ден хора животът не е живот, а мъчно оцеляване. От другата страна на блясъка на витрините постоянно прозират апетит, безизходност и изтощение.
Най-тревожното е, че в тази битка въвличаме и децата си. Те порастват в свят, в който престъпността се трансформира в „ норма “, а експанзията - в средство за изложение.
Ако още в този момент бележим младото потомство с закононарушения, какво бъдеще ще имат след 10 години? Как ще израснат почтени и виновни възрастни, в случай че през днешния ден не им демонстрираме пътя към това? И не, казусът не е единствено наш. В Швеция, където престъпността измежду малолетни доближава рекордни равнища, приготвят радикална промяна - задържане на извършители още от 13-годишна възраст. Там управляващите най-малко признават, че има рецесия. Опитват се да откъснат младите от въздействието на незаконните банди, да им дадат късмет да изберат друго бъдеще. А ние? У нас паниката се трансформира в табиет. Чуваме за обири, побои, закононарушения, осъществени от деца - и мълчим. Разчитаме, че „ ще се оправи “. Караме на автопилот. А историята демонстрира, че апатията постоянно е последната спирка преди злополуката. Обикновено тежките събития разсънват обществото. Но нас даже те не ни раздрусват. Какво тогава би трябвало да се случи, с цел да се събудим?
Посегателството над Лувъра може да е единствено началото на редица последващи събития, свързани с все " по-смели " прояви на безвластие. По какъв различен метод хората могат да покажат своето противоречие и протест с това, което се случва към тях? Всяка гражданска война стартира с едно - протест против бездействието. И постоянно носи две неща - безпорядък и принуждение. Дотам ли би трябвало да стигнем, с цел да осъзнаем, че сме заспали прекомерно надълбоко?
Трябва ли да бъдем сюрпризирани, че кражбите може би ще се трансформират в нещо все " по-нормално " и все по-разпространено? Все по-трудно е да чакаме от хората да показват морал и ценностна система в свят, който не демонстрира доста угриженост и интерес към тяхното благоденствие. Някак си от ден дневно се усеща едно " всеки самичък за себе си и всеки, както може ".
Премазани от напора на потребителската просвета, изпадаме в конюнктура, която стартира да прилича историческата фраза на Мария Антоанета " Като няма самун, да ядат пасти ".
И до през днешния ден е много противоречиво дали такава имитация е била произнасяна въобще, само че за едно нещо няма спор - за от ден на ден хора животът не е живот, а мъчно оцеляване. От другата страна на блясъка на витрините постоянно прозират апетит, безизходност и изтощение.
Най-тревожното е, че в тази битка въвличаме и децата си. Те порастват в свят, в който престъпността се трансформира в „ норма “, а експанзията - в средство за изложение.
Ако още в този момент бележим младото потомство с закононарушения, какво бъдеще ще имат след 10 години? Как ще израснат почтени и виновни възрастни, в случай че през днешния ден не им демонстрираме пътя към това? И не, казусът не е единствено наш. В Швеция, където престъпността измежду малолетни доближава рекордни равнища, приготвят радикална промяна - задържане на извършители още от 13-годишна възраст. Там управляващите най-малко признават, че има рецесия. Опитват се да откъснат младите от въздействието на незаконните банди, да им дадат късмет да изберат друго бъдеще. А ние? У нас паниката се трансформира в табиет. Чуваме за обири, побои, закононарушения, осъществени от деца - и мълчим. Разчитаме, че „ ще се оправи “. Караме на автопилот. А историята демонстрира, че апатията постоянно е последната спирка преди злополуката. Обикновено тежките събития разсънват обществото. Но нас даже те не ни раздрусват. Какво тогава би трябвало да се случи, с цел да се събудим?
Посегателството над Лувъра може да е единствено началото на редица последващи събития, свързани с все " по-смели " прояви на безвластие. По какъв различен метод хората могат да покажат своето противоречие и протест с това, което се случва към тях? Всяка гражданска война стартира с едно - протест против бездействието. И постоянно носи две неща - безпорядък и принуждение. Дотам ли би трябвало да стигнем, с цел да осъзнаем, че сме заспали прекомерно надълбоко?
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ