Целенасочено инспирираната и мащабно подкрепяната прокси военна аван-тюра на НАТО

Целенасочено инспирираната и огромно подкрепяната прокси военна аван-тюра на НАТО и Европейски Съюз, провокирала военния конфликт сред Русия и Украйна, обусло-ви извънредно тежки, а и радикални промени в статуса и патоса на другите идеологически и партийно-политически семейства в Стария континент. В този аспект интернационалните и вътрешно-държавните изяви на видни деятели, или ръководите-ли на десните или центристките партии надали могат да изненадат с нещо. Съвсем предстоящо те застанаха на от дълго време добре познатите, в този момент към този момент и задоволително обага-тени непоклатими позиции, отстояващи извънредно гневни русофобски идейно-полити-чески визионерства, прокламирани от тях десетилетия наред.

Но макар тази пре-ценка, любопитното в десния и десно-центристкия лагер бе и е, че той се оказа не-вероятно предразположен, а и много угодлив на идеологемната експанзия и митологемната надмощие на неолибералните дискурси. В известна степен и форма това е елементарно обяснимо със актуалната очевадна, динамична и огромна дифузия сред ляво-то и дясното, целеустремено конструирана и сполучливо извършена в обществено-по-литическите практики в Западна Европа. Либералното, като ляво на консерватив-ното, се оказа доста по-силно заразително, защото с неподозирана скорост, пък и мащабност завладя и подчини на себе си дясната и дясно-центристката менталност. Това обаче беше успех, които траеше известно време, а и не водеше до същински пробиви и победи на левите идеолози, стратези, ръководители и партийни елити. Затова сякаш славещата се исторически с доста по-голямата си устойчивост към по-добни рискови болести лява - идеологическа, само че и партийна - еднаквост в Стария и Новия свят очевидно отстъпваше, а и капитулира, освен това изненадващо и много бързо. Но паралелно с тези процеси и трендове, демократичното от ден на ден одесняваше, за-щото даваше преимущество на пазарните полезности, връзки, спекулации и вакха-налии. Така хегемонията на Негово величество Пазара обезличаваше и прегазваше всичко, което се изпречваше на пътя й, а най-жестоките провали бяха в лявото. Обаче този победоносен негов марш не беше категоричен и неограничен. Той също имаше жестоки цени, които, естествено, трябваше да се заплащат от жертвите на освободения от всевъзможни ограничавания и рационален конторол пазарен безреден поря-дък. Разюзданата и безконтролна апология на пазара се отразяваше ескалиращо все по-зле на елементарните потребители, ставащи все по-зависими от пазарните спекулации и операции, само че и все по-бедни. А в тази динамично усложняваща се обстановки се откраваха светли хоризонти за обществено сензитивното ляво, което, обаче, вместо да рационално ги употребява, продължаваше настойчиво и все по-звучно да „ надува фанфарите “ на пазарната врява и вакханалия. А развилата се шеметно и като че ли гладко идеологемна и митологемна неолиберална и комодифика-ционна болест ненапълно беше обусловена и солидно подкрепена от триумфа, или господството на фикциите на постмодернизма, чиито основни характерности мощно спомагаха за такива радикални, само че и рискови промени. На процедура в историята на пазарните полезности и връзки се разигра напълно непредвиден и нов театър, който също ограничи и даже унищожи козовете на лявото. Защото десни теоретици, виждащи кашата, забързана от тях с тоталната, безусловна и безгранична апология и надмощие на пазара, съзряха много преди левите идеолози и стратези съдбовната нужда от известно „ хуманизиране “ на пазарните спекулации, с цел да придадат по-атрактивен облик на пазара, който към този момент изпадаше в колапс, и то в това време, в което левите трубадури продължаваха неистово да врещят за предпазване и гаран-тиране на наложителните преимущества на пазара, за флексибилност на работната мощ, а и за неотложно стягане на коланите. Така се стигна и до ситуацията, в което десни теоретици лансираха концепциите за „ очовечаване “ на корпоративната кул-тура, която трябваше да мине незабавно на коловозите на привидна благодетелност, обществена сензитивност и официална угриженост за ангажираната трудова мощ и най-много за потребителите, които от ден на ден изнемогваха, само че и затрудняваха па-зарния напредък с все по-редките си визити и ограничението на закупуването на ежедневните си стокиви индулгенции в храмовете на пазара. А още преди десети-летия Бенямин беше написал пророческия си текст за капитализма като рискова и гибелна вяра, който в този момент към този момент придобиваше явни действителни форми. В новите действителности провалилата се вяра незабавно се нуждаеше от Реформация, която, за жал, не идваше от ляво както мнозина чакаха, а още веднъж от теоретиците на дес-ния лагер. Освен това Пазарът, който постоянно остро е протестирал против намесата на политическата власт, в своите нови спазми позволи високоетажно инсталира-ни бюрократи да интервенират безогледно в неговото все по-трудно функциони-ране с неуместни визии или опити, които безусловно сриваха престижа и към момента останалия исторически монопол на правилата на свободния пазар. Как другояче би трябвало да си разбираем днешните истерични апели на еврократи-бюрократи за гла-суване на тавани за цените на съветските първични материали, който развой водеше след себе си (неминуемо) до резервирано отношение и дискретно оттегляне от този режим на солидни играчи на пазарните тържища и борси изключително в областта на енергоносите-лите, които с право се притесняваха, че днешните наказания срещу руснаците на следващия ден могат да обиден и тях и благосъстоянията им, които можеха по същия метод, както съветските, да бъдат отнети от развилнялите се бюрократи. Ако до този миг Пазарът беше оку-пирал и дирижираше ставащото в политиката, в този момент внезапно овластени с голяма власт политици започнаха да постановат рискови и нежелани рестрикции на пазарните процеси и институции, което нямаше по какъв начин да не провокира ответни реакции. Дори и най-супериорната полезност на капитализма - свещената частна благосъстоятелност беше безпрепятствано и мощно увлечена, даже очевадно и тотално пометена от развил-нялата се буря на новите процеси и трендове в политическата вакханалия. След като евроатлантическите бюрократи към този момент можеха случайно, само че и безнаказано да изземват собствеността даже на олигарси, въпреки и за момента непознати, т.е съветски, ни-що към този момент не гарантираше, че този метод няма да се приложи в бъдеще и към други богаташи. А когато собствеността е сложена на ръба, очевидно капитализмът остро буксува или очевадно изпада в колапси, мъка, смъртни гърчове и ужасни мъки. А в цялата тази какафония, блъсканица или врява левите ръководители и елити про-дължаваха да изостават от хода и посоките на развоя и логиката на събитията и да преповтарят старите и към този момент очевадно дискредитирани мантри за свободния пазар. Това ги правеше да наподобяват и да се изявяват от ден на ден като трагикомични фи-гури от историческа драма, които изобщо не са наясно със протичащото се и става-щото към тях в света и живота, или като хора, несъответстващо оценяващи и действа-щи в динамични и спорно разиграващите се събития, а и които живеет в ня-какви свои особени, разнообразни, затворени, паралелни, далечни, а и безпределно непознати на всеобщите потребители и елементарните хора частни, само че пък и обществени светове.

Публична загадка са очевадно ескалиращите публични съмнения и недо-волства от размиването на идентичностния образ и метод на обществена реакция на партийни обединения, без значение от или макар тяхната видимо изглеждаща ла-герна принадлежност. Ето за какво тривиалното, само че и сериозно българско оценъчно факсимиле, съгласно което „ всички политици са един дол дренки “, няма единствено директни оте-чествени смисли и консумативни използва, а и всевъзможни модификации в об-ществените светове на другите цивилизации, страни, народи и културни практики. И ние, в България, с нейния квази-демократичен преход, грубо изпитахме горчилка-та на шествията и провалите на идеологемата, че към този момент не са значими идеологичес-ките разлики, а единствено успеваемостта на управленческите качества и практики, шумно и напрапчиво стартирани от хора на десни, центристки и леви партийни „ вели-чия “. За по-голяма атрактивност и успеваемост такива особи се възползваха и от екзотиката даже на китайски (комунистически) идеологеми - тези за безразличието каква е котката - черна или бяла, а значимото било, дали и какъв брой мишки може да лови.

Бързите преориентации на новите партийно-политически елити с компрадор-ска ориентировка в някогашните социалистически страни от Централна и Източна Европа съвсем безусловно възприеха и прилежно следваха наставленията и условията на новите им ментори и господари, първо, от европейския, след това и от американския Запад. Единици от тях, като Унгария и Полша, и то основно от десния набор се ре-шиха на по-автономни дейности в бързо усложняващата се обществено-политиче-ска реалност. Но от лагера на новите мутиращи левици нито една не може да се похвали или отличи с аналогични независими визионерства и проявления. Конформистките им ориентации и обществени осъществявания афишираха съвсем тотално единодушие и унизително послушание на леви (знакови в Стария свят) партии и елити. Затова надали могат да се считат като изненада обичайните „ привиквания “ на леви ръководители за информиране на посланиците на западни страни за техните преценки и планове по значими евроамерикански планове в съответните страни. Фактически новите - не толкоз непринудено определени, а наложително натрапени - благосклонности на левите елити към задграничните им нови ментори, или господари до-ведоха до цялостен раздор с техни сътрудници от левия партиен лагер, с които в предишното са имали прекомерно правилни, дълготрайни, само че и взаимоизгодни връзки и дейности. В този аспект е неотложно да се означи, че тези пристрастия на левите (вече тотално и отчетливо завладяни от неолибералните идеологеми и митологеми) елити към успеваемостта се предопределяха от фаворизациите на постмодернисткото ви-зионерство и социално-политическо инженерство към всякакви хрумвания и каузи, които сякаш доста и несъмнено подсигуряват висока доходност, изобилна възвращаемост и прагматична утилитарност в границите на съответни обстановки, проблеми или конюнктури. А надали е належащо да се акцентира, че там и тогава, където и когато изборът се предопределя най-много от претенциите, или упованията за ефикасни и огромни изгоди, субстанционалната роля и полезност на идеологическите скрижали, правила, полезности, или правила са в случай че не изцяло отстранени, то са най-малко мощно редуцирани. Да не говорим/пишем, че в такива объркани обстановки, действителности и обстоятел-ства ролята и смисъла на нравствеността са априорно обречени на остракизъм. Вместо моралните си задължения и отговорности към партийните членски сформира и електорати, левите елити и ръководители тотално залагаха на всевъзможни използва на най-съвременни способи и техники от сферата на пиара, макретинга, мениджмънта, рекламата и прочие, с цел да наподобяват естетически добре пред съответни всеобщи публики, само че и да могат да удължат, или краткотрайно да удържат бързо срива-щите им се обществени рейтинги, престижи, репутации, реномета и престижи в кон-кретните общества, очевидно изумени и от редица съществени публични катаклизми. А сходен нрав и фасон очевадно, а и неизбежно ескалиращо редуцираше общественото внимание, общественото доверие и всеобщата поддръжка за техните визии. Колкото повече се изменяха в унисон с повелята на актуалната обстановка, тол-кова повече левите партии идейно и политически се обезличаваха и отчуждаваха от действителните потребности, само че и полезности на масите, които трябваше да пазят. Неотвратими следствия от тези съдбовни процеси и трендове бяха осезаемото застаряване на партийните членски сформира, нежеланието на младите да влязат в тях, неувереното, а и извънредно спорно, само че явно редуциращото се тяло на исторически продължително правилните им електорални кохорти и загубата на доверие. Именно тази злополучна орис връхлетя непосредствено в левите манталитети и обноски, които, захласнати от треската за успеваемост, прагматизъм и меркантилни изгоди, не видяха или даже умишлено неглижираха, дори и екзекутираха правилата си, възприемайки мълчешком популярната тактичност на Гручо Маркс „ Това са моите прин-ципи. Ако не ви харастват, имам и други “ - очевидно комформистки и годни за всеки усет.

Подобна непоследователност имаше някои учредения, само че и фиктивни оправдания поради исторически конюнктурната, а и безалтернативна за момента надмощие на постмодернистката менталност, намерила много уютна обител в неолиберализма.

Триумфалният и безнаказан (за няколко десетилетия) поход на постмодерни-стките рационалности, технологии и инструментариуми даваше рискови и трагични за предстоящето бъдеще плодове, които най-силно засегнаха левиците. Например, изкушенията, които те пикантно сервираха на левите идеолози, само че и партократи за големите бонуси от използването на постмодерната деконструкция, фаворизацията и обилното рекламиране на космополитизма, еклектизма, релативизма и инструмен-тализма, се отразиха най-силно и видимо в гибелните покушения над Големите Идеи и Великите Наративи (т.е. идеологии); в офанзивите, издевателствата, оскверня-ванията и вандалските заличавания на историческата и културната памет; в умиш-леното скопяване и едностранчивото развиване на историческото и общественото въ-ображение; в селекцията и пласирането на фрагменти, хомонкулуси на неолибералните планове и гибелни сюжети за форматиране и надзор над глобализирания свят, в тежка аморализация, меркантилност, волунтаризъм и корумпираност на тези елити. В случая не иде тирада единствено за тривиално познатото пояснение на корупцията, а за ма-щабното разпространяване и потребление на другите й модалности - политическа, нравствена, идеологическа, организационна, кадрова и така нататък в живота на партиите. В някои случаи, примерно, нравствената корупция стигаше до и преливаше в облици, или въплъщения на аморалната проституция с полезностите, правилата, идеалите. Защото историческото прощаване с предходните сакрализирани и прецизно контроли-рани нравствени мостри, критерии, логики, техники, а и практики отваряше необятни проходи, само че и даваше ведри хоризонти за всевъзможни рискови опити, които нерядко изискваха пришествието и възшествието на авантюристи, хазартни видове. И както във всяко друго исторически сметно, а и преломно време, по този начин и в нашата бурна и спорна актуалност сходни типажи се ориентираха най-бързо и дейно, спечелвайки непредвидени (дори и от самите тях) блага от конюнктурата.

Тази непоследователност обуслови и ред други радикални промени в левите партии, които в предишното въобще не са били допускани в техния учредителен и кадрови живот. Например, тя предизвика, само че и катализира одиозния феномен на пар-тийно-политическото и идеологическото номадство. Новите безскрупулни номади прехвърляха с изумителна скорост, а и с необикновено дебелоочие една след друга по няколко партийни структури, от които взимаха колкото е допустимо най-изгодното за себе си, а пък, в случай че срещаха някакви по-сериозни усложнения, неотложно, а и най-безцеремонно се отправяха към нови „ обетовани земи “ на други, към момента отворени или гостоприемни за сходни особи партии в дадена страна. Те бяха действителен и на-трапчив облик на апогея на неолибералния глобализъм и пресметлив космополи-тизъм, които не се преценяват и погазват всички полезности, правила и обичаи на разнообразни идентичности за сметка само на персоналните си облаги и изгоди. И когато партийните водачи еднолично, или с околните си обкръжения толерираха сходни номади за сметка на потвърдили се неведнъж партийни фрагменти, тогава към този момент нямаше по какъв начин сходна наклонност да не ерозира огромно единството и вероятностите на партиите. У нас такива жестове или фаворизации на „ летящите хонландци “ от камарилата на партийните номади обусловиха съществени различия и даже тежки кавги най-много в модернизиращите се (по западни образци) леви политически организации. А сходна одиозна наклонност действително динамизираше, само че и мултипли-цираше нездравословните резултати и последствия на идеологическо и обществено дезавуиране, и отчетливо сриване (в очите на обичайните партийни членски маси и на левите електорати) на партийните водачи и елити, опитващи се непременно и по всевъзможен начин да се задържат на повърхността на динамично менящата се обстановка. В известна степен одиозното, само че и безнаказано митарство на партийните номади се възприемаше като негласна поддръжка и дискретна реализация на безогледно пъ-туващ през всички граници нов „ безапелационен императив “, повеляващ, или изискващ гостоприемно отношение към и интензивно подпомагане на тотално опазарения принцип за безкрайно придвижване на всевъзможни хрумвания, артикули, услуги и хора в комодифицира-ния напълно нов, а и неолиберално форматиран и следен свят. Но е повече от очевидно и понятно, че такива радикални трансформации в лявата менталност и мани-ерност още повече подчиняваха политиката на пазара и превръщаха новите и (уж) проспериращи политически визионерства и сюжети в пазарно конкуриращи се фе-номени, за които моралните правила и предходните идеали към този момент не значеха нищо. А това беше и следващият различен угодничав поклон на мутиращото и комформистки ориентиращото се ляво пред хегемонията на постмодерната инструментална ра-ционалност, за която най-важното беше нарастването и гарантирането на облаги. Кога надменно и брутално, по кое време перфидно и дискретно постмодернизмът изтласк-ваше, дезавуираше и тихомълком убиваше нравствеността, конюнктурно и меркан-тилно замествайки я с естетиката, която вършеше сега по-добра работа на пазарните стихии и далавери. Защото към този момент единствено апологията на успеваемостта не стигаше и все по-остро се разкриваше потребността от атрактивноста в пазарните драми. Затова не са инцидентни триумфалните нашествия, а и обществени реклами на съдбовната нужда политиката да „ мине върху релсите “ на мениджмънта, маркетинга, пиара и рекламата, които ситуативно образуваха, а и разпространяваха атрактивни и привличащи всеобщото внимание и доверие персонажи, само че и стратегии, които обаче много бързо се амортизираха и трябваше да се заменят. Така остарялата митологема, че шоуто би трябвало да продължи, се базираше на амортизирания принцип, че е нужна привличаща, а и експлоатираща всеобщото внимание и доверие промяна на играчите, сходно на артикули, които менят само етикетите и рекламните си визии, само че всъщност не получават нови и действително по-стойностни качества. Лесно е да се пред-положи от мъдри мозъци, че такова мимикриращо отношение действително дезавуираше, дискредитираше, остракираше или даже елиминираше вярата в нуждата от далекосрочно прознозиране и огромно обмисляне за сметка на краткосрочните (до-ри може да се каже/пише мандантно обвързаните) дейности, които очевидно трябва-ше да бъдат от сбирката на новите тактически способи. Затова и не е чудно, че стратегическото прогнозиране и фундаменталното програмиране на ставащото в сегашното, или даже в бъдещето се отдаваше на идеологическите и партийно-политическите хегемони в даден континент, или пък в целия свят. Поставените в та-кава огромна и дейно следена взаимозависимост партии, в това число изключително от ле-вия политически лагер, от ден на ден ставаха заложници на непознати сили. Подхождащи с подобен нрав и фасон към радикалните промени в обществено-историчес-ките действителности, левите елити още повече ускоряваха, а и утежняваха процесите на идеологическо обезличаване, или аморфизиране на техните партии, и то, несъмнено, в посока на извънредно отрицателните, само че и очевидно гибелни за бъдещето им трендове.

Нещо повече: с помощта на разпространилата се, надали не със светлин-на галактическа скорост, тактичност на идейната безформеност и безполовост, към левите елити стремително се юрнаха всевъзможни типажи, характеризиращи се, обаче, с ед-на всеобща и релефно ясно обрисувана характерност - цялостно идейно незнание, убога политическа просвета, липса на стремежи и усилия да се срещнат и поучат от съкровищата в големите исторически трезори на левите визии, каузи и триумфи. От исторически и персонално-екзистенциален житейски опит, хората знаят, че ка-риеристите постоянно завиждат, а и ненавиждат личностите с богата просвета, впечатляваща осведоменост, огромни и ловко прилагани познания в конкрета сфера на жизнедейност. А в актуалните условия на ескалираща и тотална комодификация партиите от ден на ден се превръщаха в клиентелистки структури, въпреки управителните елити да от-ричаха съществуването и рисковите въздействия на такива процеси в подвластните им орга-низации. И е безспорен факт, че тази злокобна злина не подмина и нашата родна, а и преходна реалност. Не инцидентно в левите партийно-политически елити у нас контрастно се вижда наклонност на ескалация на кариеристичната агре-сивност и безпардонност на персонажи, които нито знаят, нито желаят да положат усилия и старания, с цел да се поучат на нещо от съкровищницата на най-старата лява партия у нас. И тази ужасна наклонност не заобиколи, а - таман в противен случай - най-силно и най-мащабно се отрази на Българска социалистическа партия, в която от ден на ден нагоре, към върха напират или се окопават лица, нямащи каквато и да било солидна идеологическа подготовка за историята, теорията и историческата богата процедура на левите хрумвания и придвижвания и то освен в предишното, само че дори и по отношение на нашето време, само че които са конюнктурно преференциални и доверително доближени на моментно ръководещите партийни водачи. Така, на процедура, се ражда, а и обществено разпростира един забавен абсурд: след-вайки почтително опцията на своя партиен водач - Корнелия Нинова, - такива особи без каквито да са морални угризения и скрупули подвигат (единодушно и ентусиазирано) ръка в интерес на идеята на „ консервативния социализъм “, без, в същото време, да проумяват, че се оказват пленници, а и съучастници в перверзните сюжети, идео-логическите операции и политическите игри на неолибералите. А за мъдрите, проницателните или знаещите хора не е изненада нарцистичното блаженство и подправеното самочувствие, с което такива мними леви персонажи обикалят медий-ните студия, с цел да се хвалят, както е и в този момент с чудесното си съгласие с хар-варските социолиберали. Но, паралелно с това, не трябва да се не помни и фактът, че историческият старт на идеологическото хермафродитизиране на най-старата, ав-торитетна и известна лява партия у нас беше положено още от Г. Първанов и ма-щабно продължено от С. Станишев, а също и че доста от днешните безпощадни критици на К. Нинова по това време по всякакъв начин подстрекаваха и буйно насърча-ваха Първанов да направи радикалния избор и завой към социал-либерализма. По-неже на запалянковците в това рисково и гибелно начинание не бяха ясни разликите сред демократичния социализъм и обществения демократизъм, се пусна в обществен обо-рот мантрата за перспективния консенсус сред общественото и демократичното. Ако по това, към този момент от дълго време минало, време се раждаха и пласираха всевъзможни смешки за късия път, или бързия преход от социаллиберализма към социалфашизма, през днешния ден тези разновидности към този момент са явен факт, а и жестока действителност. Представителите на ле-вите обединения в европарламента, а и в националните парламенти гласоподават по-ен-тусиазирано от някои десни за твърдата поддръжка на нацисткия режим на Зеленски. Неслучайно все по-често към този момент се приказва и написа за еврофашизма и то освен като коренно дясно, а и като симптоматично ляво мутиране на европейските партий-ните елити, афиширано посредством всевъзможни директни и косвени поддържа на нацистите в Украйна. А поради настъплението на този одиозен феномен ескалиращо нараства и броят на проучвания и изявления, свързани с тематиката за шокиращотото призна-ние, че актуалната народна власт е по-лоша, по-кошмарна даже от нацизма и фа-шизма.i Затова сега у нас обществено се нищи тематиката взе участие или не взе участие елита на Българска социалистическа партия и парламентарната й група в проукраинските акции за въоръжаване на бандеровско-нацисткия режим. А тя е компактно обвързвана с въпроса за идеологи-ческото размиване на партиите у нас. Сам по себе си, този фрапиращ и безскру-пулен идеологически хермафродитизъм задоволително контрастно и красноречиво го-вори за същността и резултатите на тежките промени в лявата менталност и маниер-ност, засегнали световния свят и сякаш обединена Европа. И в случай че преди няколко десе-тилетия теоретическото му разнищване донесе международна известност на М. Фуко, в този момент към този момент наподобява, че френският мъдрец се не помни. А общественото разграничаване или - назад, - приобщаване към русофобските прищявки на Брюксел, еврократите, евроатлантиците и натовските стратези от ден на ден замязва на атрактивния пуб-личен номер на циганските тарикати, които с „ тука има, тука нема “ в миналото привлича-ха вниманието, а и най-безпардонно ограбваха подлъгалите се от него наивници.

Въпреки тази неприятна констатация, следва да се означи, че корелацията сред хермафротитизма и тоталитаризма е доста основна, тъй като първият бе-ше освен прекомерно дълбокосмислен, само че и извънредно рисков, защото подсказваше и за неудържимото пришествие, само че и владичество на един нов тип тоталитаризъм. А по този значим мотив си коства да се означи, че от дълго време упрекваният, или грубо упрекваният древен талант Платон за неприкритите му пристрастиия към тотали-таризма също е бил измежду първите в историята на човечеството обществени апологети на хермафродитството, най-малко що се отнася до писанията му в интерес на андрогините. Затова бе напълно обикновено, а пък дори и редно тоталитарните щения на левите елитарни велможи да се третират в достоверния им, а не в превратния смисъл на думите, защото отдадеността и ангажираността им с новите полови идентичности се оказват перверзни скривалища на неистовството им към нов тип тоталитаризъм. Затова е и двойното оценъчно счетоводство - по един метод да се разказва и третира злополучният древногръцки мъдрец Платон, а по радикално друг фасон да се отнасят към днешните бранители на хермафродитството и новия тоталитаризъм. А дали можем и би трябвало да назовем актуалните разновидности на левите идеолози, или партократи хермафродитски, или андрогинни е към този момент единствено въпрос на желания. В случая въобще няма да жегвам и развъртвам тезата за обществено демострирания и десетилетно неумолимо отстоявания нечовечен и състоятелен критицизъм към нео-либерализмите в световния свят на американската империалистическа надмощие. Не различен, а международно известният Ноам Чомски, а и други (истински демократи и хума-нисти) мислители неведнъж разобличават и аргументирано изясняват тайните на американския олигархичен тоталитаризъм, само че и жесток държавен тероризъм. А левите теоретици, идеолози и ръководители заобикалят по всевъзможни способи очевидно да разясняват и поддържат такива основателни рецензии към западното владичество. Но, въпреки това, въпросният абстрактен хермафродитизъм или андрогинизъм е изцяло и елементарно разбираем предвид на актуалната доминация и рекламирането на безпо-ловостта, формалното признание, или дори субординиране на „ третия пол “ над класическите и исторически сякаш амортизирани два пола. Затова може без каквито да са нравствени скрупули, условности или ангажименти да се каже/пише, че аморфиза-цията на идеологическия и политическия образ на актуалните партии (особено на тези от обичаен вид) извънредно мощно галванизира разграничаването, само че и отчуждението на хората от политиката и дезертьорството от гражданския им дълг. Не инцидентно лавината на умишлено и хронично негласуващите жители нараства очевидно и с потресаваща скорост. Тя кара политиците да се усещат и все по-често обезпокоени, разтревожени, дори уплашени от безразличието, досадата, отвраще-нието и погнусата на хората от всичко, което е свръзано с политиката и партиите. Днешните леви, проевропейски и пронатовски организации, само че и техните сервилни представители в европейските структури се вършат или че изобщо не виждат, или пък фактически не схващат, че пътят, който са поели, ги води непосредствено към ешафодите на обществената им дискредитация, или на историческата им екзекуция. Как другояче да си разбираем единната, само че и много въодушевена поддръжка, или дори ескалиращото обществено утвърждение към искрено нацисткия режим на В. Зеленски, който подлага на брутална цензура, неоснователни или дори напълно предумишлено изфабрикувани стигми, а и репресии, на обществена дискредитация, делегитимация и крайни глоби „ нарочени “ и преследвани от него авторитетни леви и партриотични обединения в Украйна даже единствено за това, че техни ръководителите или функционери показват напълно естествени, а и рационални позиции за връзките към Русия. Не са ли сходни изяви безспорни и очевадни актове на поддръжка за тоталитаризма - било в Украйна, било в (уж) обединена Европа, било в световния свят, все по-осезаемо, динамично и огромно освобождаващ се от империализма и колониализма на Съединени американски щати. А какво да кажем/пишем за тоталитаристичните обществени прояви или неистовите щения на Дж. Байдън, откровенно призоваващ към усилване, а и умножаване на репресивните дейности против неговите партийни критици, съперници, или врагове. Те също минават „ метър “ или са удостоени с безмълвие и нравствена слепота от сякаш всевиждащите, всеразбиращите и некриещи самостоятелния си жанр на реагиране ме-дийно натрапени, или изкуствено рекламирани всезнаещи специалисти и анализатори. И в случай че Байдън е водач на най-мощната в настоящо пулсиращият исторически миг лява партия - тази на американските демократи - какво остава за другите обединения, които застават твърдо под неговите знамена, или не смеят да му опонират намерено. Те също се оказват забъркани или съзнателни поддръжници, съучастници във въз-шествието и господството на новия тоталитарен диктат в политиката и над света. Дори освен това: левите елити не проумяват жестокото историческо отмъщение и възмездие, което са им замислили, а и към този момент пуснали в ход десните - обществено да осъществят историческото си самоубийство посредством апологията на неототалитаризма. И това не са само сюжети от разиграващи се драми на сцената на световния свят, или на конвусливно гърчещата се от своите зависимости и нещастия Европа, само че и в границите на нашата, българската преходна действителност и псевдо-демокрация. Нали никой от левите политици и парламентаристи не укори (дори с една дума) истеричните обиколки по медийните студия на натовец № 1 - Соломон Паси, който заплашително и ултимативно изискваше незабавна, а и тотална цензура за всички, мислещи иначе, за тяхното недопускане в ефира и крутото им санкциониране. По създание, това бе безмълвно единодушие и воалирано утвърждение с агресивното и безпардонно пробутване на тоталитаризма в сякаш демократичния ни обществен живот. А в този подтекст е доста значително да се отбележат пристрастията и всеотдай-ната, изглеждаща даже и като впечатляваща, или трогателна себепожертвовател-ственост на левите елити към сякаш несправедливо скриваните и премълчавани свободи и права най-много на половите и етническите малцинства, несъмнено, на мястото и за сметка на безогледно, а и тотално изоставените от тях класови болшинства. Чест прави на българските социалисти, че заеха рационална и национално-отговорна позиция в обществената нервност към ратификацията на Истанбулската спогодба. Тя също се отрази на връзките и взаимните рецензии сред Нинова и Станишев и поддръжниците му в Народно събрание на Българска социалистическа партия от средите на лагера на върлите й съперници. А е ясно, че натрапването на тематиката за признание на третия пол, свободите и пра-вата на половите малцинства и прочие действително са част от перверзната тактика и технология да се подменят, скрият и премълчават най-важните проблеми на хората в нашата актуалност и публичното внимание да се насочи към предумишлено измислени и пуснати в обществен оборат фикции за половите насилия, или да се вкарават под общ знаменател национални култури с радикално друг нрав и междуполови обноски, а и с отличаващи се равнища на половата им криминогенност. Как другояче може и би трябвало да се оцени първото място на напълно прясно гласуваната от ПЕС декларация, което е отредено на въпросите за признание на сексуелните малцинства - като че ли всички останали, освен това явно съдбоноси проблеми пред света и човечеството, изправени на ръба на нуклеарна война, нямат никакво значение. Същото се отнася и за следващата проява от страна на ПЕС на русофобия, която даже за невежите и дезинтересираните от политиката хора обслужва най-много ползите, визионерствата и геополитически тактики на империализма на Съединени американски щати. Колкото и необичайно да звучи, или наподобява, само че днешните западно-европейски леви елити са склонни и способни да отстояват класовостта само когато и където тя се отнася до личните им властови позиции, а и привилегии. Не инцидентно, в случай че терминът за политическа или обществена класа изчезна изцяло в тривиалната му се-мантика и лингвистична приложимост, той се оказа много обилно заплатен с нова ат-рибутивност, а и ригористичност: за лявата, или която и да било политическа класа към този момент да се приказва и написа само по отношение на елитарните върхове на партиите. Не бива да се не помни и фактът, че преди време Маргарет Тачър и Тони Блеър в синхрон и неразбираем за рационалните и морално-почтените хора унес обществено убеждаваха своите електорати, че общество и съсловия не съществуват, а че са единствено „ конструкти “. А това беше едновременният поклон и от дясно, и от ляво към неолиберализма и към свидното му изчадие - постмодернизма, изобретяващ и налагащ идеологеми. У нас е очевидно, а и все по-отблъскващо нарцистично-оргазменото наслаждение, с кое-то конюнктурно, или мимолетно пръкнали се (на политическата сцена) особи се оп-ределят като „ лица от новата политическата класа “, а за другите съсловия не приказват. В идеологическата, политическата, политологическата или дори социологическата научна дискурсивност все по-очевадно, а пък и огромно се постанова терминологията, обвързвана с проблемите, или тематиките за стратификациите, пластовете на обществото, не и за действително, въпреки и мощно променените, обществени съсловия в живота на социума. По този метод за невнимателния четец, фен и слушатал наподобява, че с изключение на по-литическата класа други такива формирания изобщо не съществуват в обществото. Впрочем, надали следва да хвърляме рецензии, упреци и обвинявания единствено към идео-лозите и политиците, които нормално са артикули и на ред други условия. Те нормално са потресаващо невежи или морално безскрупулни, тъй като не знаят, или се вършат на „ ударени “, че не познават разликите сред същинската и мнимата класовост, а към втората от много време се причисляват употребяващите я партократи. И в случай че дясното, или центърът не притеглят изключително (магнетично) нашето внимание, то разновидностите на левите обединения и обществени придвижване прекомерно мощно го концентрира. Затова забавното се случи точно в техния лагер, в който разнообразни леви и лево-центристки обединения не „ сервираха “ на ненаситно жадните за изненади и промени специалисти, анализатори, политолози, социолози и прочие всезнайковци за политическо-то, от които някои чакаха много по-разнообразни, а и пъстри варианти, пък и реакции.

Не бива с демонстративно аристократично надменност или с провокативно за обществеността игнониране да се подминава и значимата тематика за върлуващата в нашата историческа актуалност зараза на всевъзможни амнезии, а и на про-изтичащите от или обвързваните с тях рискови безразличия и пасивности по отношение на към този момент направени в предишното, а в този момент още веднъж повтаряни съдбовни неточности на и за левиците. Защото в алтернативата „ мир или война “ има към този момент насъбран голям, а и грубо поучи-телен исторически опит, които обаче се хвърля безогледно върху Прокрустовото ложе на конюнктурната обезумялост, или на предумишлено натрапваната амнезия. В този аспект си коства даже единствено да си напомним историческите позори и дори нещастия на западно-европейските социалистически и социалдемократически пар-тии, които в навечерието и даже в разгара на Първата международна война заложиха „ ва банк “ на национализма, меркантилните облаги и великодушните обещания за дискретни, само че големи хонорари за лоялността им към инспираторите на тази случка. А не е доста далечно или непознато на рационалното осмисляне и обмисляне на развоя на събитията, само че и по отношение на орисите на днешните европейски леви обединения какво може да им се случи. Защото както в миналото, по този начин и в този момент те в обединен строй, или като под неизреч