Царуването на Иван Александър продължава 40 години, което го нарежда

Царуването на Иван Александър продължава 40 години, което го подрежда на 2-ро мяс то по дълготрайност след цар Петър I. Син е на диктатор Срацимир и Кераца Петрица . По бащина линия е най-изявеният представител на последната българска средновековна династия Шишмановци. По майчина линия е потомък на Асеневия жанр.

Тези исторически обстоятелства се преглеждат в  книгата „ Българските владетели от VII до XIV век. История на България “ , написана от историка. В нея писателят Румен Петков разкрива забавни събития от този интервал.

Преди да стане цар в Търново, е диктатор на Ловеч . Достига до царската власт след прелом в българската столица, който смъква цар Иван Стефан, подложен на българския трон от сърбите след злощастната за българите борба при Велбъжд през 1330 година, в която е погубен цар Михаил Асен III.

С възкачването си на престола цар Иван Александър открива мирни връзки с новия сръбски крал Стефан Душан , българин по майчина линия (син на кралица Теодора Смилец), който се дами през 1333 година за една от сестрите на цар Иван Александър – известната кралица Елена Българска. Освен кралица Елена в двора на Стефан Душан има и значително други български родственици на Иван Александър, да вземем за пример друга негова сестра .

През лятото на 1332 година в българските земи избухва протест, управителен от болярина Белаур (Бела Урош) , брат на Михаил III Шишман. Възползвайки се от размириците в прилежащата страна, византийският император Андроник III събира армия и нахлува в България, желаейки да си възвърне крепостите на юг от Стара планина . Походът стартира през втората половина на юни 1332 година и за малко време византийците съумяват да завладяват всички градове, отнети им от българите, като се изключи Анхиало .

Зает с потушаването на протеста, българският цар изначало не е в положение да се опълчи на византийската войска и води договаряния за преустановяване на бойните дейности . Преговорите не дават резултат и той събира огромна армия, с която се насочва на юг от Стара планина. Целта му е да срещне неприятеля. Като доближава крепостта Русокастрон (при днешното село Русокастро, Бургаска област), вижда, че към нея стануват войските на Андроник .

Между двамата владетели стартират договаряния и на 17 юли се стига до съглашение Византия да отстъпи на България Диампол (Ямбол) в подмяна на Анхиало. През нощта на 17 юли обаче в българския лагер идват татарски наемни войски , извикани от Иван Александър за битка против бунтовника Белаур. Българският държател взема решение да нападна , с цел да договаря след това от позиция на силата. На разсъмване (18 юли 1332 г.) българската войска потегля против византийската. Центърът е ангажиран от българските войски, а татарите са по крилата.

Въпреки малобройността си, византийците одобряват сражението . Те разбират относително рано за офанзивата и съумяват да се въоръжат и да заемат военен ред. Тяхната войска е от 16 отряда , като шест от тях образуват челната колона. Дясното крило е командвано от протостратора, а лявото от великия папий Цамплакон. В центъра на императорския отряд стоят на чело Мануил Асен и великия доместик Йоан Кантакузин, брачен партньор на сестра му Ирина Асенина. Армията е издигната на необятен фронт в две линии, с изтеглени обратно флангове, тъй че да прилича лунен сърп. Битката стартира в шест сутринта и продължава към три часа. Татарите заобикалят челната колона, оставяйки я на българите и удрят тила на ромейските крила . В яростното стълкновение византийците са разгромени и отстъпват към крепостта Русокастрон, където съумяват да се укрепят.

Започва жестока и зверска разпра с разбунтувалото се българско население. Българите на собствен ред обсаждат неподготвената цитадела. Никифор Григора написа „ …нямаше фураж за впрегнатия добитък, нямаше кладенци, нито друга вода в задоволително количество. Ранените бойци и коне са изоставени без грижа като едни от тях умираха, а други са на издъхване. Не е допустимо да се отвори и портата, тъй като в близост са ситуирани многочислените врагове, а ромейските граници са надалеч. “

Поради тежките условия императорът е заставен да възвърне договарянията . Но с цел да има по-голяма тежест, подрежда на византийците, намиращи се в завзетите области сред Тунджа и Черно море, още веднъж да навлязат в рамките на българската страна. Като резултат, осемгодишният наследник на цар Иван Александър и български престолонаследник Михаил Асен е благоприятен за Мария , дъщерята на Андроник III, с което се реализира дълготраен мир сред двете страни.

През лятото на 1341 година в Цариград като кандидат за българския трон се появява Шишман ІІ , третият наследник на цар Михаил III Шишман Асен от брака му с Анна Неда. Иван Александър упорства кандидатът да му бъде предаден, само че Йоан Кантакузин, който по това време извършва ролята на регент в Константинопол, заплашва да изпрати Шишман с кораби до Бдин, където можел да разчита на забележителна поддръжка „ заради остарялото другарство и близостта на рода “ . Иван Александър подвига войските си при Сливен и потегля на поход против Византия. Армията му е пресрещната край Одрин, където, без да се стига до стълкновение, е подписан кротичък контракт . След което ориста на Шишман ІІ е незнайна .

При експлоадирането на следващата революция във Византия, цар Иван Александър се намесва на няколко пъти за добиване на облаги за личната си страна. През 1341 година навлиза в територията на Византия и оставя войската си да станува по поречието на река Марица . Войниците оставени без контрол се изкушават и впускат в разграбване. Тази лакомия се оказва пагубна за българите . Част от търновските бойци са разрушени и пленени от хората на Кантакузин, а други от турските отряди на Умур бег.

Иван Александър научава това и изпраща пратеници от Търново да желаят мир. Последва малко ходатайство и през 1342 година мечтаният контракт с Кантакузин е подписан . След като се освобождава от напиращия от север български цар, Йоан Кантакузин потегля с войските си към мощната цитадела Солун – вторият град в империята след Константинопол. Опитът за завладяване се оказва несполучлив и димотишкият император търси помощта на Стефан Душан в Сърбия . Но до момента в който той е в Сърбия, Алексий Апокавк обсажда крепостта Димотика (1342 г.).

Императрица Анна Савойска моли Иван Александър за помощ при обсадата. Царят се отзовава на молбата й, като с дребна армия доближава вратите на крепостта . Той обаче не подхваща военните дейности, а изисква ромеите да предадат крепостта в негови ръце и в това време изисква от Стефан Душан да задържи Йоан Кантакузин. Изгубила вяра, Анна Савойска вика на помощ У мур бег, който дебаркира с 380 кораба , пренасящи 29 000 боеца на Дарданелите. Научавайки за това, царят се отдръпва в Търново. През 1344 година императрица Анна Савойска му отстъпва огромна част от Тракия, както и девет замъци в Родопите (измежду които най-голямата е Пловдив), с цел да може Иван Александър да ѝ помогне против Йоан Кантакузин . Цар Иван Александър се съгласява на това, само че декларира, че ще помогне на Анна единствено в случай че Умур бег се изтегли от Европа.

Около това време в Родопите работи войводата Момчил , лидер на опълченски отряди от непокорни планинци. По време на боен поход през 1343 година той завоюва твърдината Перперикон (край Кърджали) и се афишира за български архонт , само че скоро византийците си възстановяват крепостта. Българските опити за уголемение в Тракия принуждават Източно-римските (византийските) императори да потърсят помощта на османските емири , техни досегашни врагове, лишили им по-голямата част от Мала Азия.

На 7 юли 1345 година при крепостта Буруград турци и византийци разрушават войската на Момчил, който по това време е съумял да отдели Родопите като свои самостоятелни владения. Иван Александър пробва да води битка с феодалната раздробеност на царството и през 1336 година взема решение да причисли земите на болярина Белаур, отделил се като независим държател в Северозападна България. Всичко стартира с договаряния, в които видинският диктатор намерено декларира просръбското си увлечение. На дадени моменти насочва закани, че има намерение да се насочи към Търново, с цел да в профил новоизбрания цар от престола . По съвет на протовескиария Раскин и на логотета Филип, цар Иван Александър приканва на помощ татарската кавалерия, основана по това време в Тракия. Докато дойде, българският държател съзнателно протаква договарянията с няколко дни.

Татарите минават Стара планина през Златишкия и Арабаконашкия проходи и ударят ненадейно армията на видинския диктатор в тил. Силите на Иван Александър са общо 10 000 хиляди , царската армия от Търново и още 2000 татари .

Попаднала сред два огъня, войската на Белаур е унищожена, а деспотът загнива на бойното поле. Ранените след сражението са доубити. Околните села и колиби са подпалени и унищожени. Това се случва през есента на 1336 година, а сражението остава в историята като „ борбата при Дерманци ” или „ борбата при река Вит ”. Мястото, където е била борбата, е южно от настоящето село Дерманци в подножието на рида Филчов връх (Муртино бърдо). Местността и през днешния ден носи името на депост Белаур . Векове след тази борба, региона е считан за проклето място, а по-късно именуван „ Пусто загòре ”, тъй като години след тази борба, полето е било покрито с разлагащи се трупове на хора и животни и никой не смеел да се засели там.

По-късно слабостта на централната власт в Българското царство през ХІV век довежда до загуба на редица територии , подбудени от някои локални феодали които отхвърлят да се подчиняват на царя. Най-голямата област която се отделя е Карвунската област (Добруджа), където българският болярин Балик, благодарение на братята си Теодор и Добротица, я трансформират в без значение феодално притежание с основен град Карвуна (Балчик). Войводата на Влашко Иванко I Басараб също отстоява повече автономия по отношение на Търновското царство и се обособява, като изцяло самостоятелен държател на север от Дунава. Въпреки че множеството от стратегическите митнически пунктове остават под властта на Търново, българският държател е безпомощен и се принуждава да признае тяхната самостоятелност.

През 1348 година България пламва от чумна зараза , която изиграва огромна роля за обезлюдяването на огромна част от българските земи. Съвестно с това войските на османския държател Орхан I, ръководени от неговия наследник Сюлейман паша гаази (непобедим), нахлуват в Одринска Тракия , с цел да вземат участие в плануваната от към този момент император Йоан VI Кантакузин война против Сърбия. Походът е съпроводен с огромни неконтролирани грабежи на мюсюлманските съдружници в регионите на напредване към Сърбия. През есента на 1349 година турците се откъсват и нахлуват в българските лимити против течението на река Марица, доближават прохода Траянови врата, само че се отклоняват на запад и навлизат в Самоковското поле. От там към Средец наоколо до крепостта Урвич над река Искър. Срещу нашествениците е изпратен синът на цар Иван Александър – Иван Асен, държател на земите на царството в Тракия. Следва нечовечен конфликт при крепостта Урвич, в която умира царският наследник .

Гибелта на княза провокира огромна дипломатическа интензивност сред България, Византия и Сърбия. Византийският проект за отбрана по море на Дарданелите посредством флота и недопускането на османците на Галиполския полуостров не е подсилен финансово от българи и сърби. Започва война, в която е образуван българо-сръбски съюз за свалянето от престола на Йоан VI Кантакузин в интерес на Йоан V Палеолог . Войските на съдружниците доближават до крепостта Димотика на река Марица, посрещнати от малочислен отряд на Йоан V Палеолог, формиран от 500 каталански наемници.

Насреща се придвижва Йоан Кантакузин, подсилен от огромен османски отряд от 10 000 души, командван от сина на емира Орхан – Сюлейман. Под стените на Димотика сърбите са разрушени и множеството умират . Българите съумяват да се спасят зад градските крепостни стени при отряда на Йоан V.

Присъединете се към нашия 

Българската история с Румен Петков: Цар Иван Стефан – владетелят, заставен да си смени самоличността