Трябва ли да се гордеем от факта, че сме българи?

Трябва ли да се гордеем от обстоятелството, че сме българи? Разбира се! Защо да би трябвало да се срамуване от произхода си, от народа си, от страната си? Имаме толкоз доста образци за горделивост, оставили отпечатъка си върху страниците на историята ни. За тях всички знаем, всички сме учили и непрекъснато ни се напомням. Но паралелно с тях съществуват и такива, които може би в никакъв случай няма да получат място в дебелите книги или, за които в никакъв случай няма да разберем, само че те съществуват.

В днешно време доста хора биха се срамували да се нарекат българи, аргументирайки се с куп образци, които най-често могат да бъдат открити в полицейските летописи и сводки. Тези хора са по този начин съсредоточени да търсят неприятното, че не виждат положителните образци, случвайки се всекидневно към тях.

Именно подобен добър образец, мотив за горделивост, е в основата на идната история, която набира от ден на ден известност в обществените мрежи.

Историята е на една българка, която на пръв взор не е направила нищо кой знае какъв брой огромно, само че образецът, който дава, е необикновен.

Ето какво споделя в обществените мрежи Ирина Негинова:

"Горда съм, че съм българка! Снощи прибирайки се към у дома в метрото открих загубен смарт телефон. Взех го и погледнах дали мога да звънна от него и да намеря притежателя. За страдание беше заключен с код, само че по местоположението на времето разбрах, че е на чужденец.

Качих се в метрото държейки го в ръце и очаквайки някой да звънне. След няколко спирки това се случи. Видях не български номер да звъни и тъй като не знам добре британски се чудех по какъв начин да кажа, че телефонът е в мен и желая да го върна. Вдигнах, от другата страна чух женски глас говорещ на български. Жената изясни, че продава билетчета в метрото и при нея са двама задгранични младежи, един от които е изгубил телефона си… Казах й да им каже да ме изчакат, че се връщам да им върна телефона.

Когато се върнах видях две млади момчета чакащи с надежда… Но когато ме видяха се радваха като дребни деца и не можеха да повярват, че съм върнала телефона. Предложиха ми пари, несъмнено, че отхвърлих! Бяха французи, пристигнали в България на отмора за няколко дни! Казаха ми на няколко езика, че ме обичат, посмяхме се, само че също по този начин с горест споделиха, че във Франция никой не би върнал телефона!

И дано след това някой да ми каже, че българите сме еди-какви си… Нека имаме вяра в положителното, дано вършим положително всеки ден, дано има повече съчувствие, без значение от расата, езиковите разлики и всички извинения, които споделяме, с цел да не сме положителни! Аз имам вяра в народа ни! Аз имам вяра в положителното! А вие? "