Дейвид Кракауер: Какво прави хората глупави? Есе за нашата гибел
Трябва да си интелигентен, с цел да се провалиш по толкоз величествен метод
Дейвид К. Кракауер,
Никога не съм чувал да споделят, че камъкът е малоумен. Същото се отнася и за реката, за урагана и даже за термостата. Глупостта наподобява е изтънчена форма на държание, макар позорните асоциации.
Човеците могат да кацнат с самостоятелни ровъри на Марс, да проследят геном за часове и да проектират нанометрични схеми. Но тайните теории, антинаучните политически придвижвания и институционалната ненавист изобилстват в степен, която може да засенчи скромните достижения на някой феодален алхимик.
Би могло да се каже, че нелепостта допуска да схванеш нещата вярно, преди да ги объркаш грандиозно. Глупостта не е противоположното на разсъдъка – тя е неговият злобен близнак, лицемерният Каин и умният Авел. И ненапълно изненадващо, размерът на нелепостта, налична във всяка система, се съизмерва непосредствено с разсъдъка, който системата има – по-голямата просветеност води до още по-големи прояви на нелепост. Би било пресилено да назовем бактерията глупава, а знаем, че котките и кучетата имат непретенциозен дял в нелепостта. Но човешките същества, снабдени с език, нереално мислене, технологии, институции и идеология, могат да бъдат глупави в фактически цивилизационен мащаб. Това не е смешка. Близко е до естествен закон. Закон, който напълно умерено може да значи нашата крах.
Имаме хиляди проучвателен стратегии на интелигентността, само че не всички от тях са интелигентни, в това число проучванията на IQ, ИИ, животинската когнитивност и груповото разрешаване на проблеми. Те се организират в прославени академични факултети и се разгласяват в влиятелни списания, отдадени на разбирането по какъв начин мозъкът трансформира комплицираните проблеми в лесни. В днешни дни не можем да създадем и крачка, без да се сблъскаме с следващата публикация за просветеност и ИИ. Изследователи от всички области, без каквито и да е знания в проучването на разсъдъка и неговата история, се самопровъзгласиха за „ водачи на мисълта “ в естествения и изкуствения разсъдък.
На нелепостта обаче не се отделя съвсем никакво внимание. Третираме я просто като неявяване, като че ли, откакто в миналото сме извлекли интелекта, е останала единствено нелепостта. Оприличаваме я на някаква форма на когнитивен мрак, който претърпяваме, откакто сме загасили светлините на разсъждението. Но това е неправилно схващане. Тъмнината не прави нещата толкоз рискови, по метода, по който ги прави нелепостта. Глупостта взима елементарен проблем и – с огромно изпитание и сбъркана досетливост – го прави сложен. Именно това изпитание е основно за разбирането на нелепостта, защото е необходим софистициран механизъм, с цел да бъде човек същински и поредно малоумен.
Иска ми се от научна позиция да мисля за това по следния метод. Ако интелигентността значи превръщането на проблем с X степен на трудност в по-лесен, с използването на принадлежности, математически калкулации и използването на тактики, които понижават тежестта му, то нелепостта значи превръщането на проблем с X степен на трудност в по-труден. И обратно на упованията, най-сигурният метод да направиш лесния проблем сложен, е да приложиш величествен набор от комплицирани теории, подробни модели и усъвършенствани логаритми, които звучат извънредно безапелационно, само че дават по-лоши резултати, в сравнение с в случай че не правиш нищо. Човек, който не знае отговора на даден въпрос, е просто профан. Човек, който развива талантлив етюд от хиляда страници за неверен отговор, е малоумен. Както великите писатели, актьори и философи през времето са разбрали, сходни структури изискват просветеност от върховен порядък.
Да вземем следната прилика. Когато астероид се сблъска със Земята, не може по никакъв метод да се твърди, че той прави нещо неверно. Той се подчинява на класическите правила на механиката и това е всичко, което може да се каже по въпроса. Но когато птица се блъсне в стъклото на прозорец, се случва нещо друго и ние основателно можем да назовем това нещо неточност.
Животът, единствен измежду физичните системи, има способността да прави неточности. Глупостта е доста специфичен тип неуспех и не всяка неточност може да се отнесе към нея. Хората бъркат заради незнание (недостатъчна информация), от звук (изкривяване на сигнала) или от искрено неправилно използване на разпоредбите към непозната обстановка и промяна на подтекста. Това са злополуките в нашия живот, за които би трябвало да ни бъде прощавано. Глупостта стартира, когато грешката бъде в детайли създадена, предпазена, рафинирана, институционализирана и превърната в съображение за бъдещи дейности. Глупостта утежнява нещата прогресивно. Но парадоксът е, че точно това в детайли създаване на неправилното разбиране и държание изисква в началото съществуване на просветеност.
Някои от най-впечатляващите достижения на нелепостта се състоят от използване на съвършената доктрина към неправилния проблем. Мнозина биха възразили, че квантовата механика е едно от „ най-интелигентните “ изобретения на физиката, което дава рамка за извънредно точно изложение на държанието на субатомните частици, макар нейните фактически контраинтуитивни условия. Но има една дребна група мислители, които са се пробвали да приложат квантовата механика към човешкото схващане, вземането на решения и логиката на психиката, с цел да обяснят за какво хората са нерешителни и за какво в последна сметка взимат решение. Няма нищо неприятно в тази математика, а физиката е вярна. Но приложението е необичайно. Приложено към логиката на психиката, елегантното и спестовно изложение на фотоните и електроните се трансформира в парадокс, в свръхусложнен метод да бъде казано, че от време на време хората трансформират решенията си. Феномен, който писателят може да осветли в един параграф, е заровен под педантизъм, основан за напълно друг мащаб на действителността. Теорията не е станала по-малко умна, просто е била употребена за решаването на проблем, за който не е била основана, и в този развой тя е направила казуса по-труден за схващане, не го е улеснила. Това опонира на задачата на науката, която, съгласно описанието на физика и мъдрец Ернст Мах, е „ допустимо най-пълното показване на обстоятелствата с допустимо минимум умствено консумиране “.
Ранното кибернетично придвижване предлага сходна предупредителна история. Норберт Винер и сътрудниците му от МТИ създават мощна рамка за схващане на противоположната връзка, контрола и връзките в машините и организмите. Математическият метод е автентичен, инженерните приложения са впечатляващи, а кибернетичното начинание даже предлага основа за развиване на сложна просвета. После консултантът по мениджмънт Стафорд Биър и други се пробват да приложат кибернетичната доктрина на ръководството към ръководството на цели национални стопански системи, като най-известният образец е Чили по времето на Салвадор Алиенде, където планът „ Cybersyn “ се пробва да ръководи чилийската стопанска система посредством мрежа от телексни апарати. Идеята е стопанската система да бъде моделирана като динамична система с входящи и изходящи потоци, а противоположната връзка в действително време да се употребява за усъвършенстване на производството и разпределението.
За неволя, стопанската система не е сервомеханизъм. Обратните връзки в националната стопанска система включват милиони адаптивни сътрудници с частна информация, противоречащи си цели и податливост към смяна на желанията си. Привлекателността на използването на кибернетични способи към комплицирани системи е прелестно разказана от моя сътрудник от Института „ Санта Фе “, писателя Франсис Спуфърд, в романа му Red Plenty:
„ Светът се издигаше от мрака и започваше да свети, а математиката беше методът, по който той можеше да помогне. Това беше неговият принос. Това можеше да даде, съгласно качествата си. Той имаше шанса да живее в единствената страна на планетата, където хората бяха взели властта да оформят събитията съгласно разсъдъка. “
Проста поведенческа интервенция, като поправяне на цена, смяна на регулация или, не дай Боже, просто допитване до хората за потребностите им, постоянно могат на момента да реализират нещо, което кибернетичният уред се мъчи да моделира в продължение на седмици. Интелигентността на кибернетиката като рамка за надзор на елементарни системи е безспорна, само че нейното приложение в стопанската система усилва сложността на казуса, който би трябвало да позволява.
Австрийският романист и есеист Роберт Музил в лекцията си от 1937 година „ За нелепостта “ разказа евентуално най-важното разграничение на нелепостта, правено в цялата литература. Той разграничи „ почтената нелепост “, която е просто когнитивно ограничаване или некадърност да се схване сложен въпрос, от „ интелигентната нелепост “, която той дефинира като доста по-опасна. Това просветление е централен проблем в обичаното ми произведение на Музил, „ Човекът без качества “. Интелигентната нелепост впряга целия запас на интелекта в работа на грешката. Това не е неумение за мислене. Това е екстравагантно и систематично мислене в неверна посока. Ученик, който не може да наблюдава математическо доказателство, не е малоумен по смисъла, влаган от Музил. Преподавател по математика, който гради елегантна теоретична структура, с цел да отбрани изказване, чиято неистина би схванало даже и дете, е интелигентно малоумен.
Музил не е единственият, който взема нелепостта насериозно. Писателите от дълго време са разбрали връзките сред интелекта и нелепостта с изясненост, която множеството учени избират да пренебрегват. Вероятно тъй като литературата може да покаже процеса, посредством който разсъдъкът може да се самопогълне – много неприятна панорама за рационалиста.
В „ Пътешествията на Гъливер “ на Джонатан Суифт е разказана Академията на Лагадо, чиито откриватели ползват набор от изкусни пробни методологии. Един извлича слънчева светлина от краставици, до момента в който различен омекотява мрамор за възглавници. Трети развъжда овце без вълна. Сатирата на Суифт явно е ориентирана към другите форми на неправилно ориентираното систематично търсене. Това са форми на разсъдък, заключени в толкоз строги рамки, че създаденият резултат е по-лош, в сравнение с в случай че не правиш нищо. В небесния град Лапута брилянтни математици и фамозни музиканти употребяват проекционна геометрия, с цел да строят без прави ъгли, а готвачи подготвят храна в строго геометрични фигури. Това са математически абстракции, отличаващи се с извънреден финес и мощ, които обаче се оказват безсилни, когато бъдат приложени към несъответствуващи на практика проблеми.
Уилям Гадис в романа си „ Признанията “ показва общество на подправяне, нелегално приписване и подправяне, при които се влага голяма досетливост в услуга на неавтентичността. Главният воин Уаят Гвион прави подправени картини в стила на фламандските майстори, които изискват повече умения и знание от същинските композиции. Фалшификатите му са механически шедьоври, безукорни във връзка с историята на изкуството и изцяло лъжливи. Всеки от многочислените герои в романа приказва, без да се вслушва в другия, в разговори, белязани от все по-голямо недоразумение, като демонстрира забележителна вербална просветеност, с цел да задълбочи в допълнение общата комплицираност.
„ Гравитационна дъга “ на Томас Пинчън разказва един голям бюрократичен и боен уред през Втората международна война, който действа като машина за преобразяване на рационалното обмисляне в злополука. Картелите и ракетните инженери на Пинчън не са неинтелигентни, таман противоположното, и тяхната подготвеност се въплъщава в ракетата V-2, която заплашва да унищожи опустошените от войната градове на Запада. Пинчън разказва свят, в който институционалната просветеност се трансформира във форма на групова нелепост.
Множество философи са опитвали да дават рамка за разбирането на този перверзен феномен. Еразъм през 1511 година във „ Възхвала на лудостта “ твърди, че лудостта е моторът на човешките достижения. Без самозаблуда и самонадеяност никой в никакъв случай не би опитал нищо. Предизвикателството за Еразъм не е било дали една цивилизация поражда нелепост, само че дали ще породи такава, която би могла да бъде преодоляна.
Дитрих Бонхьофер, пишейки от нацистки затвор през 1943 година, твърди, че нелепостта не е когнитивен недостатък, а наложена социологическа конструкция. Хора, заробени от властта, имат склонността да предават потенциала си за самостоятелна преценка и да стават „ глупави “ принадлежности. А Карло Чипола, италиански историк на стопанската система, в своя труд „ Основните закони на човешката нелепост “, оповестен през 1976 година, дефинира глупавия човек като някой, който предизвиква вреди на другите, без да извлича нито изгода, нито щета за себе си. Чипола е задоволително дръзновен да допусна, че пропорцията на глупавите хора е константна измежду всички нации и се състои от професори, водопроводчици, генерали и санитари. Аз бих споделил, в духа на спекулациите на Суифт и Музил, че с усложняването става все по-лошо.
Ако нелепостта коства скъпо на тези, които я демонстрират, за какво естественият, а може би даже и културният асортимент, не я отстрани от популациите на организмите? Една явна опция е смяна в околната среда, която прави предходното държание остаряло. В продължение на милиони години поддържането на закрепен ъгъл по отношение на далечен небесен източник на светлина – луната и звездите – се е потвърдило като най-важното навигационно изобретение измежду животинския свят. То е дейно, надеждно и изисква най-малък невронен хардуер. Но щом хората изобретяват изкуственото осветяване, тази тактика, която е работила милиони години, става суицидна. Молецът, който се върти в кръг към пламъка на свещта, няма проблеми с навигацията – той просто употребява изпитано във времето практическо предписание, станало пагубно неправилно заради промяна на подтекста.
Оказва се, че интелектът и нелепостта са хронометрични. Брилянтното изобретение и съдбовното такова могат да са едно и също нещо, отделени от непредвидена смяна в света. Морските костенурки са следвали лунната светлина в пътя си към океана в продължение на милиони години, а в този момент се ориентират по изкуственото осветяване на бързо разрастващите се жилищни комплекси по морския бряг. Албатросите са еволюирали да загребват риба от океанската повърхнина, а в този момент несъзнателно събират плаваща пластмаса и я дават за храна на дребните си.
Гъбата Ophiocordyceps заразява дървесните мравки и поема контрола над поведенческите им механизми. Заразената мравка се изкачва на избрана височина по стъблото на растението, забива челюстите си от долната страна на листото и умира, идеално позиционирана по този начин, че гъбата да разпръсне спорите си. Поведенческата стратегия на мравката е била похитена. Мравката прави комплицирана поредност от дейности, включваща катерене, насочване и сграбчване – в работа на различен организъм. Това е мравка, която идеално илюстрира концепцията на Бонхьофер за подготвеност, която е била присвоена от злоумишлен индивид за решение на неверния проблем. Може би специализацията създава местна просветеност, която при надскачане минава в световна нелепост. Това би било смяна от мащаб и в сфера, кореспондиращи с смяната в заобикалящата среда на молеца.
Физикът Лорд Келвин впряга цялото физическо знание да потвърди, че не е допустимо да летят машини, които са по-тежки от въздуха – единствено десетилетие, преди братята Райт да полетят с по-тежък от въздуха аероплан. Никола Тесла отхвърля квантовата механика и теорията на относителността, спорейки, че бъдещата човешка цивилизация ще работи със земна сила, посредством „ земния резонанс “. Пърсивал Лоуел употребява своите телескопи да картографира „ каналите “ по повърхността на Марс, които съгласно него са извънземни напоителни уреди. Това са все образци за прекалено придържане към една концепция и развиването ѝ надалеч оттатък региона, в която тя в миналото е зародила и разцъфтяла или от която е била безогледно отхвърлена.
Изкуственият разсъдък по план е най-мощният когнитивен артефакт, създаван в миналото. Той е основан да понижава усилието на ползвателя, изпълнявайки задания, които хората другояче биха намерили за времеемки или напряко невъзможни. Проблемът, несъмнено, е че колкото по-добър става този инструмент, толкоз по-малко ползвателят би трябвало да мисли самичък. И в тази порочна серпантина, колкото по-малко потребителят мисли, толкоз по-зависим става от своя инструмент. Докато инструментът не изчезне и цялата система не се срине.
Ако разсъдъкът е належащо авансово изискване за нелепостта, а разсъдъкът и нелепостта са свързани по подобен метод, че е нужна същинска просветеност, с цел да бъде човек извънредно малоумен, тогава свръхинтелигентността ще бъде началото на епоха на свръхглупост.
Халюцинацията на ИИ може да е първият симптом за тази динамичност. Големи езикови модели създават свободен, убеден, подробен текст, който е, с известна регулярност, в действителност неверен. И това не е просто бъг, а структурна характерност на системите, които се усъвършенстват предвид на привлекателността и вероятността, а не предвид на истината. И заплахата не е, че ИИ ще бърка – в последна сметка хората бъркат от самото начало. Но знаейки това, хората са изобретили средства за разкриване и коригиране на грешките. Наричаме го теоретичен способ.
Опасността е в това, че ИИ ще бърка по метод, който хората към този момент не могат да открият, тъй като самата дарба за разкриване на грешката е била поверена на машина или пък надвишава потенциала на човешкия разум. Изправени сме пред вероятността за толкоз изтънчена нелепост, че тя става неразличима – за тези, които се възползват от нея – от интелигентността. Това припомня притчата на Дъглас Адамс в „ Пътеводител на галактическия стопаджия “, където отговорът на висшия въпрос за живота, Вселената и всичко останало е 42.
Бих желал да направя непретенциозно предложение и да заявя, че имаме потребност от просвета за нелепостта, която да е толкоз строга, колкото и нашите нови науки за интелекта. Това няма да изисква вложения от милиарди долари. Ще включва проучване на механизмите, по които интелигентните системи създават глупави резултати. Ще включва проучване на еволюционната динамичност, която поддържа нелепостта, без значение от селективната ѝ цена. Ще предизвиква създаването на правила на планиране, с които да се разграничават инструментите – тези, които усъвършенстват когнитивните качества, от тези, които ги заместват. Освен това ще включва изследване на институционалните условия, при които груповият разсъдък се трансформира в групова нелепост.
Глупостта не е това, което остава, когато извлечем разсъдъка. Тя е деен механизъм, със лична логичност, лична динамичност и капацитет за безграничен напредък, паразитиращ върху изобретателността. В свят, който е захласнат от все по-мощни когнитивни технологии, разбирането на нелепостта е не просто академично упражнение – то може да се окаже най-умното нещо, което вършим.
Източник:
Превод за " ": Екатерина Грънчарова
Дейвид К. Кракауер,
Никога не съм чувал да споделят, че камъкът е малоумен. Същото се отнася и за реката, за урагана и даже за термостата. Глупостта наподобява е изтънчена форма на държание, макар позорните асоциации.
Човеците могат да кацнат с самостоятелни ровъри на Марс, да проследят геном за часове и да проектират нанометрични схеми. Но тайните теории, антинаучните политически придвижвания и институционалната ненавист изобилстват в степен, която може да засенчи скромните достижения на някой феодален алхимик.
Би могло да се каже, че нелепостта допуска да схванеш нещата вярно, преди да ги объркаш грандиозно. Глупостта не е противоположното на разсъдъка – тя е неговият злобен близнак, лицемерният Каин и умният Авел. И ненапълно изненадващо, размерът на нелепостта, налична във всяка система, се съизмерва непосредствено с разсъдъка, който системата има – по-голямата просветеност води до още по-големи прояви на нелепост. Би било пресилено да назовем бактерията глупава, а знаем, че котките и кучетата имат непретенциозен дял в нелепостта. Но човешките същества, снабдени с език, нереално мислене, технологии, институции и идеология, могат да бъдат глупави в фактически цивилизационен мащаб. Това не е смешка. Близко е до естествен закон. Закон, който напълно умерено може да значи нашата крах.
Имаме хиляди проучвателен стратегии на интелигентността, само че не всички от тях са интелигентни, в това число проучванията на IQ, ИИ, животинската когнитивност и груповото разрешаване на проблеми. Те се организират в прославени академични факултети и се разгласяват в влиятелни списания, отдадени на разбирането по какъв начин мозъкът трансформира комплицираните проблеми в лесни. В днешни дни не можем да създадем и крачка, без да се сблъскаме с следващата публикация за просветеност и ИИ. Изследователи от всички области, без каквито и да е знания в проучването на разсъдъка и неговата история, се самопровъзгласиха за „ водачи на мисълта “ в естествения и изкуствения разсъдък.
На нелепостта обаче не се отделя съвсем никакво внимание. Третираме я просто като неявяване, като че ли, откакто в миналото сме извлекли интелекта, е останала единствено нелепостта. Оприличаваме я на някаква форма на когнитивен мрак, който претърпяваме, откакто сме загасили светлините на разсъждението. Но това е неправилно схващане. Тъмнината не прави нещата толкоз рискови, по метода, по който ги прави нелепостта. Глупостта взима елементарен проблем и – с огромно изпитание и сбъркана досетливост – го прави сложен. Именно това изпитание е основно за разбирането на нелепостта, защото е необходим софистициран механизъм, с цел да бъде човек същински и поредно малоумен.
Иска ми се от научна позиция да мисля за това по следния метод. Ако интелигентността значи превръщането на проблем с X степен на трудност в по-лесен, с използването на принадлежности, математически калкулации и използването на тактики, които понижават тежестта му, то нелепостта значи превръщането на проблем с X степен на трудност в по-труден. И обратно на упованията, най-сигурният метод да направиш лесния проблем сложен, е да приложиш величествен набор от комплицирани теории, подробни модели и усъвършенствани логаритми, които звучат извънредно безапелационно, само че дават по-лоши резултати, в сравнение с в случай че не правиш нищо. Човек, който не знае отговора на даден въпрос, е просто профан. Човек, който развива талантлив етюд от хиляда страници за неверен отговор, е малоумен. Както великите писатели, актьори и философи през времето са разбрали, сходни структури изискват просветеност от върховен порядък.
Да вземем следната прилика. Когато астероид се сблъска със Земята, не може по никакъв метод да се твърди, че той прави нещо неверно. Той се подчинява на класическите правила на механиката и това е всичко, което може да се каже по въпроса. Но когато птица се блъсне в стъклото на прозорец, се случва нещо друго и ние основателно можем да назовем това нещо неточност.
Животът, единствен измежду физичните системи, има способността да прави неточности. Глупостта е доста специфичен тип неуспех и не всяка неточност може да се отнесе към нея. Хората бъркат заради незнание (недостатъчна информация), от звук (изкривяване на сигнала) или от искрено неправилно използване на разпоредбите към непозната обстановка и промяна на подтекста. Това са злополуките в нашия живот, за които би трябвало да ни бъде прощавано. Глупостта стартира, когато грешката бъде в детайли създадена, предпазена, рафинирана, институционализирана и превърната в съображение за бъдещи дейности. Глупостта утежнява нещата прогресивно. Но парадоксът е, че точно това в детайли създаване на неправилното разбиране и държание изисква в началото съществуване на просветеност.
Някои от най-впечатляващите достижения на нелепостта се състоят от използване на съвършената доктрина към неправилния проблем. Мнозина биха възразили, че квантовата механика е едно от „ най-интелигентните “ изобретения на физиката, което дава рамка за извънредно точно изложение на държанието на субатомните частици, макар нейните фактически контраинтуитивни условия. Но има една дребна група мислители, които са се пробвали да приложат квантовата механика към човешкото схващане, вземането на решения и логиката на психиката, с цел да обяснят за какво хората са нерешителни и за какво в последна сметка взимат решение. Няма нищо неприятно в тази математика, а физиката е вярна. Но приложението е необичайно. Приложено към логиката на психиката, елегантното и спестовно изложение на фотоните и електроните се трансформира в парадокс, в свръхусложнен метод да бъде казано, че от време на време хората трансформират решенията си. Феномен, който писателят може да осветли в един параграф, е заровен под педантизъм, основан за напълно друг мащаб на действителността. Теорията не е станала по-малко умна, просто е била употребена за решаването на проблем, за който не е била основана, и в този развой тя е направила казуса по-труден за схващане, не го е улеснила. Това опонира на задачата на науката, която, съгласно описанието на физика и мъдрец Ернст Мах, е „ допустимо най-пълното показване на обстоятелствата с допустимо минимум умствено консумиране “.
Ранното кибернетично придвижване предлага сходна предупредителна история. Норберт Винер и сътрудниците му от МТИ създават мощна рамка за схващане на противоположната връзка, контрола и връзките в машините и организмите. Математическият метод е автентичен, инженерните приложения са впечатляващи, а кибернетичното начинание даже предлага основа за развиване на сложна просвета. После консултантът по мениджмънт Стафорд Биър и други се пробват да приложат кибернетичната доктрина на ръководството към ръководството на цели национални стопански системи, като най-известният образец е Чили по времето на Салвадор Алиенде, където планът „ Cybersyn “ се пробва да ръководи чилийската стопанска система посредством мрежа от телексни апарати. Идеята е стопанската система да бъде моделирана като динамична система с входящи и изходящи потоци, а противоположната връзка в действително време да се употребява за усъвършенстване на производството и разпределението.
За неволя, стопанската система не е сервомеханизъм. Обратните връзки в националната стопанска система включват милиони адаптивни сътрудници с частна информация, противоречащи си цели и податливост към смяна на желанията си. Привлекателността на използването на кибернетични способи към комплицирани системи е прелестно разказана от моя сътрудник от Института „ Санта Фе “, писателя Франсис Спуфърд, в романа му Red Plenty:
„ Светът се издигаше от мрака и започваше да свети, а математиката беше методът, по който той можеше да помогне. Това беше неговият принос. Това можеше да даде, съгласно качествата си. Той имаше шанса да живее в единствената страна на планетата, където хората бяха взели властта да оформят събитията съгласно разсъдъка. “
Проста поведенческа интервенция, като поправяне на цена, смяна на регулация или, не дай Боже, просто допитване до хората за потребностите им, постоянно могат на момента да реализират нещо, което кибернетичният уред се мъчи да моделира в продължение на седмици. Интелигентността на кибернетиката като рамка за надзор на елементарни системи е безспорна, само че нейното приложение в стопанската система усилва сложността на казуса, който би трябвало да позволява.
Австрийският романист и есеист Роберт Музил в лекцията си от 1937 година „ За нелепостта “ разказа евентуално най-важното разграничение на нелепостта, правено в цялата литература. Той разграничи „ почтената нелепост “, която е просто когнитивно ограничаване или некадърност да се схване сложен въпрос, от „ интелигентната нелепост “, която той дефинира като доста по-опасна. Това просветление е централен проблем в обичаното ми произведение на Музил, „ Човекът без качества “. Интелигентната нелепост впряга целия запас на интелекта в работа на грешката. Това не е неумение за мислене. Това е екстравагантно и систематично мислене в неверна посока. Ученик, който не може да наблюдава математическо доказателство, не е малоумен по смисъла, влаган от Музил. Преподавател по математика, който гради елегантна теоретична структура, с цел да отбрани изказване, чиято неистина би схванало даже и дете, е интелигентно малоумен.
Музил не е единственият, който взема нелепостта насериозно. Писателите от дълго време са разбрали връзките сред интелекта и нелепостта с изясненост, която множеството учени избират да пренебрегват. Вероятно тъй като литературата може да покаже процеса, посредством който разсъдъкът може да се самопогълне – много неприятна панорама за рационалиста.
В „ Пътешествията на Гъливер “ на Джонатан Суифт е разказана Академията на Лагадо, чиито откриватели ползват набор от изкусни пробни методологии. Един извлича слънчева светлина от краставици, до момента в който различен омекотява мрамор за възглавници. Трети развъжда овце без вълна. Сатирата на Суифт явно е ориентирана към другите форми на неправилно ориентираното систематично търсене. Това са форми на разсъдък, заключени в толкоз строги рамки, че създаденият резултат е по-лош, в сравнение с в случай че не правиш нищо. В небесния град Лапута брилянтни математици и фамозни музиканти употребяват проекционна геометрия, с цел да строят без прави ъгли, а готвачи подготвят храна в строго геометрични фигури. Това са математически абстракции, отличаващи се с извънреден финес и мощ, които обаче се оказват безсилни, когато бъдат приложени към несъответствуващи на практика проблеми.
Уилям Гадис в романа си „ Признанията “ показва общество на подправяне, нелегално приписване и подправяне, при които се влага голяма досетливост в услуга на неавтентичността. Главният воин Уаят Гвион прави подправени картини в стила на фламандските майстори, които изискват повече умения и знание от същинските композиции. Фалшификатите му са механически шедьоври, безукорни във връзка с историята на изкуството и изцяло лъжливи. Всеки от многочислените герои в романа приказва, без да се вслушва в другия, в разговори, белязани от все по-голямо недоразумение, като демонстрира забележителна вербална просветеност, с цел да задълбочи в допълнение общата комплицираност.
„ Гравитационна дъга “ на Томас Пинчън разказва един голям бюрократичен и боен уред през Втората международна война, който действа като машина за преобразяване на рационалното обмисляне в злополука. Картелите и ракетните инженери на Пинчън не са неинтелигентни, таман противоположното, и тяхната подготвеност се въплъщава в ракетата V-2, която заплашва да унищожи опустошените от войната градове на Запада. Пинчън разказва свят, в който институционалната просветеност се трансформира във форма на групова нелепост.
Множество философи са опитвали да дават рамка за разбирането на този перверзен феномен. Еразъм през 1511 година във „ Възхвала на лудостта “ твърди, че лудостта е моторът на човешките достижения. Без самозаблуда и самонадеяност никой в никакъв случай не би опитал нищо. Предизвикателството за Еразъм не е било дали една цивилизация поражда нелепост, само че дали ще породи такава, която би могла да бъде преодоляна.
Дитрих Бонхьофер, пишейки от нацистки затвор през 1943 година, твърди, че нелепостта не е когнитивен недостатък, а наложена социологическа конструкция. Хора, заробени от властта, имат склонността да предават потенциала си за самостоятелна преценка и да стават „ глупави “ принадлежности. А Карло Чипола, италиански историк на стопанската система, в своя труд „ Основните закони на човешката нелепост “, оповестен през 1976 година, дефинира глупавия човек като някой, който предизвиква вреди на другите, без да извлича нито изгода, нито щета за себе си. Чипола е задоволително дръзновен да допусна, че пропорцията на глупавите хора е константна измежду всички нации и се състои от професори, водопроводчици, генерали и санитари. Аз бих споделил, в духа на спекулациите на Суифт и Музил, че с усложняването става все по-лошо.
Ако нелепостта коства скъпо на тези, които я демонстрират, за какво естественият, а може би даже и културният асортимент, не я отстрани от популациите на организмите? Една явна опция е смяна в околната среда, която прави предходното държание остаряло. В продължение на милиони години поддържането на закрепен ъгъл по отношение на далечен небесен източник на светлина – луната и звездите – се е потвърдило като най-важното навигационно изобретение измежду животинския свят. То е дейно, надеждно и изисква най-малък невронен хардуер. Но щом хората изобретяват изкуственото осветяване, тази тактика, която е работила милиони години, става суицидна. Молецът, който се върти в кръг към пламъка на свещта, няма проблеми с навигацията – той просто употребява изпитано във времето практическо предписание, станало пагубно неправилно заради промяна на подтекста.
Оказва се, че интелектът и нелепостта са хронометрични. Брилянтното изобретение и съдбовното такова могат да са едно и също нещо, отделени от непредвидена смяна в света. Морските костенурки са следвали лунната светлина в пътя си към океана в продължение на милиони години, а в този момент се ориентират по изкуственото осветяване на бързо разрастващите се жилищни комплекси по морския бряг. Албатросите са еволюирали да загребват риба от океанската повърхнина, а в този момент несъзнателно събират плаваща пластмаса и я дават за храна на дребните си.
Гъбата Ophiocordyceps заразява дървесните мравки и поема контрола над поведенческите им механизми. Заразената мравка се изкачва на избрана височина по стъблото на растението, забива челюстите си от долната страна на листото и умира, идеално позиционирана по този начин, че гъбата да разпръсне спорите си. Поведенческата стратегия на мравката е била похитена. Мравката прави комплицирана поредност от дейности, включваща катерене, насочване и сграбчване – в работа на различен организъм. Това е мравка, която идеално илюстрира концепцията на Бонхьофер за подготвеност, която е била присвоена от злоумишлен индивид за решение на неверния проблем. Може би специализацията създава местна просветеност, която при надскачане минава в световна нелепост. Това би било смяна от мащаб и в сфера, кореспондиращи с смяната в заобикалящата среда на молеца.
Физикът Лорд Келвин впряга цялото физическо знание да потвърди, че не е допустимо да летят машини, които са по-тежки от въздуха – единствено десетилетие, преди братята Райт да полетят с по-тежък от въздуха аероплан. Никола Тесла отхвърля квантовата механика и теорията на относителността, спорейки, че бъдещата човешка цивилизация ще работи със земна сила, посредством „ земния резонанс “. Пърсивал Лоуел употребява своите телескопи да картографира „ каналите “ по повърхността на Марс, които съгласно него са извънземни напоителни уреди. Това са все образци за прекалено придържане към една концепция и развиването ѝ надалеч оттатък региона, в която тя в миналото е зародила и разцъфтяла или от която е била безогледно отхвърлена.
Изкуственият разсъдък по план е най-мощният когнитивен артефакт, създаван в миналото. Той е основан да понижава усилието на ползвателя, изпълнявайки задания, които хората другояче биха намерили за времеемки или напряко невъзможни. Проблемът, несъмнено, е че колкото по-добър става този инструмент, толкоз по-малко ползвателят би трябвало да мисли самичък. И в тази порочна серпантина, колкото по-малко потребителят мисли, толкоз по-зависим става от своя инструмент. Докато инструментът не изчезне и цялата система не се срине.
Ако разсъдъкът е належащо авансово изискване за нелепостта, а разсъдъкът и нелепостта са свързани по подобен метод, че е нужна същинска просветеност, с цел да бъде човек извънредно малоумен, тогава свръхинтелигентността ще бъде началото на епоха на свръхглупост.
Халюцинацията на ИИ може да е първият симптом за тази динамичност. Големи езикови модели създават свободен, убеден, подробен текст, който е, с известна регулярност, в действителност неверен. И това не е просто бъг, а структурна характерност на системите, които се усъвършенстват предвид на привлекателността и вероятността, а не предвид на истината. И заплахата не е, че ИИ ще бърка – в последна сметка хората бъркат от самото начало. Но знаейки това, хората са изобретили средства за разкриване и коригиране на грешките. Наричаме го теоретичен способ.
Опасността е в това, че ИИ ще бърка по метод, който хората към този момент не могат да открият, тъй като самата дарба за разкриване на грешката е била поверена на машина или пък надвишава потенциала на човешкия разум. Изправени сме пред вероятността за толкоз изтънчена нелепост, че тя става неразличима – за тези, които се възползват от нея – от интелигентността. Това припомня притчата на Дъглас Адамс в „ Пътеводител на галактическия стопаджия “, където отговорът на висшия въпрос за живота, Вселената и всичко останало е 42.
Бих желал да направя непретенциозно предложение и да заявя, че имаме потребност от просвета за нелепостта, която да е толкоз строга, колкото и нашите нови науки за интелекта. Това няма да изисква вложения от милиарди долари. Ще включва проучване на механизмите, по които интелигентните системи създават глупави резултати. Ще включва проучване на еволюционната динамичност, която поддържа нелепостта, без значение от селективната ѝ цена. Ще предизвиква създаването на правила на планиране, с които да се разграничават инструментите – тези, които усъвършенстват когнитивните качества, от тези, които ги заместват. Освен това ще включва изследване на институционалните условия, при които груповият разсъдък се трансформира в групова нелепост.
Глупостта не е това, което остава, когато извлечем разсъдъка. Тя е деен механизъм, със лична логичност, лична динамичност и капацитет за безграничен напредък, паразитиращ върху изобретателността. В свят, който е захласнат от все по-мощни когнитивни технологии, разбирането на нелепостта е не просто академично упражнение – то може да се окаже най-умното нещо, което вършим.
Източник:
Превод за " ": Екатерина Грънчарова
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ