За животът като борба и борбата за живот
Трудно е да си публицист в днешно време. Трудно и неблагодарно. Когато си публицист, би трябвало да задаваш въпроси. Не единствено въпросите на удобството, а и въпроси, които " могат да ти изядат хляба ". А зададеш ли ги, рискуваш твоето работно място да се окаже празно. Депутати и вицепремиери да ти размахват пръстите на своето откровено недоумение.
Как по този начин? Той се осмели да ме пита за това това, което другите всекидневно премълчават? Каква безочливост? Каква безпардонност? Но другояче, настояват тези, същите, с присъщата за политиката надменност, ние не сме отправяли закани. Нас отново не са ни разбрали. Именно ние сме жертвите на безскрупулните публицисти, само че сме толкоз добрички, че и през разум няма да ни мине да им вършим " гейтове ". Вместо това ще се съдим.
И защо тъкмо ще се съдим? За елементарна демонстрация на професионализъм? За това, че сами сме определили избрани политически групи като " тайфа ", а когато ориста най-накрая ни се е усмихнала и ни е дала опция и ние да отхапем парче от пая на богатствата, които се поставят на политиците, на момента сме станали част от същите политически групи, които доскоро сме подлагали на критика? И когато сме седнали на трапезата на тайната политическа вечеря, във време, в което голяма част от българския народ е разпната от събитията, които не стопираме да обливаме с думи, до момента в който в това време делата ни спят надълбоко, ние сме станали безусловно безкритични към същите тези политически групи.
Трудно е да си човек в днешно време. Трудно и неблагодарно.
Когато си човек, би трябвало да задаваш въпроси
Това е част от твоята най-важна задача – да запазиш своята човещина. Въпроси, които в действителност задаваш и на другите, само че най-много отправяш към себе си. Какво диря тук? Как мога да бъда по-добър? Къде сгреших? Как да поправя стореното? И по този начин нататък.
Но през днешния ден индивидът се е трансформирал в боксова круша в лицето на цялата показност, на цялата разпищоленост на времето си. Нещо, за което оказват помощ главните модерни богатства – обществените мрежи и Великата мрежа. Повечето хора са привикнали постоянно да им се усмихват, постоянно да ги харесват, да ги замерят с виртуални палци и сърца. Нищо, че постоянно фотосите им са все по-малко човешки, както и думите, които изричат. Свикнали сме да бъдем добрички един към различен и това е, което ни унищожава. Не поносим никаква рецензия. Не вършим разлика сред рецензия, която оказва помощ и елементарното критикарство, което всеобщо се шири по нашите славни земи.
Синове сме на юнашко племе и сме се отдали на племенните инстинкти на предхристиянските времена – око за око, зъб за зъб. Дори тези от нас, които се тупат в гърдите като най-големите християни. Защото те са християни, тъй като те са повече част от племето, което по някакви исторически условия е приело християнската религия, в сравнение с част от племето на християните. Не се свеним да принасяме жертва след жертва на нашия максимален кумир: Парата. Затова и не разбираме тези друговерци, които не й се кланят. Които се гнусят от нея. Които я възприемат не като тоталната и най-висша цел на съществуването си, а като едно нормално средство за реализиране на цели.
Най-обичаното ни средство е пиарът. Той е новината на деня. Една вест, която е непроменяемо съобразена с нашите неизменими условия. Една вест, която ние подаваме към медиите, а след това я четем и възторжено цъкаме с език: " Вижте единствено какъв брой хубаво са го написали! Браво! Браво! "
Всичко през днешния ден е обвързвано с пиара. Всичко през днешния ден се трансформира в вест
В вест, която прилежно сме си платили. И която е прилежно оповестена. В обичаната ни фотография на нас самите, която обикаля по вестниците, тъй като ние сме им я изпратили. В нормалния акомпанимент на един банков превод...
Често приказваме за това какъв брой пари дават партиите на медиите, с цел да ги отразяват. Какви са бюджетите за политически пиар. И вижте какво става! Когато политиците ги канят по тв приемника, те към този момент привикнаха, че си заплащат за това. Те въобще не вършат разлика, че има авторски излъчвания. Че не всяка вест е платена. Че не могат постоянно да се крият зад щита на тлъстите бюджети, планувани за медиите. Че не могат да дават отговор единствено на въпроси, които са написали те самите. Че въпросите могат да бъдат и други. Че има публицисти, които не се свенят да питат за това, за което те се свенят да приказват. Защото точно това им е работата!
И тогава става абсурдът. Несвикналите да дават отговор, подмятат сякаш почтени реплики, в които всеки осведомен с родния журналистически (без никакво извинение) батак може да прозре едни напълно очевидни закани. Може да види по какъв начин по време онлайн предаване този, който би трябвало да дава отговор за делата на своите хора, почтено подмята по какъв начин столът, на който седи питащият, в скоро време може да бъде опразнен. Как този, който се прехранва със задаване на въпроси, може да изяде хляба си със задаването на същите тези въпроси.
И внезапно всички се оказваме скандализирани!
Ужас! Докъде я докарахме! Как може по този начин?
Това към този момент престъпи всевъзможни граници! Ами не! Границите от години са престъпени. Батакът става все по-лепкав и всепроникващ. Потъваме в преносимите пясъци на непроведените си борби. На борбите, които постоянно отлагаме за " след това ", тъй като " в този момент не им е времето ". Защото " тъкмо в този момент съм изтощен ". Защото " първо би трябвало да разходя кучето, а след това да карам детето на детска ". Потънали сме към този момент до шията, когато внезапно се усещаме и започваме да викаме: " Помооощ! Помооощ! " Но дали ще ни чуе някой? Дали ще ни се притекат на помощ в последния миг? Това никой не може да каже.
Хубавото е най-малко, че същите обществени мрежи и на същата Мрежа, които постоянно играят не изключително позитивна роля в съприкосновенията ни с действителността, могат и да основават действителност. Могат да бъдат употребявани като медия, в която в действителност има и платени известия, има и армии от тролове. Но която дава опция за обществено говорене на всеки, които изиска. Която разрешава на всеки да изкрещи в отчаянието си. И викът му да отекне отвън тесните простори на физическото му витално пространство. А когато " Помооощ! " се трансформира в статус, тогава помощта неотложно идва. Защото има видимост. И няма по какъв начин да няма реакция.
В най-хубавия случай този, който " почтено " е споделил на журналиста, че по този начин последният ще изяде хляба си, изяжда своя личен самун таман с тези си думи. Или най-малко забележителна част от хляба. За страдание в множеството случаи този, който ще изсърба попарата, която самичък си е надробил, не е същинският проблем. Защото той е единствено проявяване на казуса. Той не е същината, а едно неясно нейно отражение. Така че ще забележим какво ще вършим. Решението следва. И въпреки всичко всеобщите реакции и проявленията на това, което през днешния ден от ден на ден всеобщо се низвергва и което се назовава гражданско общество, ще оказват помощ за решението.
Животът е тежък, изключително нашият запустял балкански животец. Особено в страни като нашата, в които всеобщо не се живее, а се живурка. В които симулирането на живот се е трансформирало в метод на живот. И въпреки всичко животът е битка. Онзи, същинският живот. За който сме чели в литературата. Животът, който има смисъл. Смъртта е неизбежна и дебне отвред. Теченията са мощни и единствено плувците оцеляват. Дано единствено повече от нас се научат да плуват. И освен да се научат, само че и да свикнат, че са длъжни да учат и другите. В противоположен случай вечно ще живеем в страна на удавници. В страна, която ще ражда и спасители, само че те в никакъв случай няма да са способни да спасят и една десета от давещите се. В страна, в която няма О2. В страна, чиито въздух се е трансформирал в гъста вода, която навлиза в белите ни дробове. В страната на Потъналите.
Живеем в свят, който се подчинява на законите на еволюцията. Който е основан посредством законите на еволюцията. А какво е еволюцията, в случай че не една безконечна битка за живот? Борба, която по събитията на нашето битие тъкмо в този свят, тъкмо в тази минута, сме длъжни да водим. Борба, в която можем и да паднем, въпреки всичко това е част от плавилата на играта. Но и битка, която придава смисъл на нашето битие. Борба, която ни е направила, която ни прави и която ще продължава да ни прави индивиди.
Как по този начин? Той се осмели да ме пита за това това, което другите всекидневно премълчават? Каква безочливост? Каква безпардонност? Но другояче, настояват тези, същите, с присъщата за политиката надменност, ние не сме отправяли закани. Нас отново не са ни разбрали. Именно ние сме жертвите на безскрупулните публицисти, само че сме толкоз добрички, че и през разум няма да ни мине да им вършим " гейтове ". Вместо това ще се съдим.
И защо тъкмо ще се съдим? За елементарна демонстрация на професионализъм? За това, че сами сме определили избрани политически групи като " тайфа ", а когато ориста най-накрая ни се е усмихнала и ни е дала опция и ние да отхапем парче от пая на богатствата, които се поставят на политиците, на момента сме станали част от същите политически групи, които доскоро сме подлагали на критика? И когато сме седнали на трапезата на тайната политическа вечеря, във време, в което голяма част от българския народ е разпната от събитията, които не стопираме да обливаме с думи, до момента в който в това време делата ни спят надълбоко, ние сме станали безусловно безкритични към същите тези политически групи.
Трудно е да си човек в днешно време. Трудно и неблагодарно.
Когато си човек, би трябвало да задаваш въпроси
Това е част от твоята най-важна задача – да запазиш своята човещина. Въпроси, които в действителност задаваш и на другите, само че най-много отправяш към себе си. Какво диря тук? Как мога да бъда по-добър? Къде сгреших? Как да поправя стореното? И по този начин нататък.
Но през днешния ден индивидът се е трансформирал в боксова круша в лицето на цялата показност, на цялата разпищоленост на времето си. Нещо, за което оказват помощ главните модерни богатства – обществените мрежи и Великата мрежа. Повечето хора са привикнали постоянно да им се усмихват, постоянно да ги харесват, да ги замерят с виртуални палци и сърца. Нищо, че постоянно фотосите им са все по-малко човешки, както и думите, които изричат. Свикнали сме да бъдем добрички един към различен и това е, което ни унищожава. Не поносим никаква рецензия. Не вършим разлика сред рецензия, която оказва помощ и елементарното критикарство, което всеобщо се шири по нашите славни земи.
Синове сме на юнашко племе и сме се отдали на племенните инстинкти на предхристиянските времена – око за око, зъб за зъб. Дори тези от нас, които се тупат в гърдите като най-големите християни. Защото те са християни, тъй като те са повече част от племето, което по някакви исторически условия е приело християнската религия, в сравнение с част от племето на християните. Не се свеним да принасяме жертва след жертва на нашия максимален кумир: Парата. Затова и не разбираме тези друговерци, които не й се кланят. Които се гнусят от нея. Които я възприемат не като тоталната и най-висша цел на съществуването си, а като едно нормално средство за реализиране на цели.
Най-обичаното ни средство е пиарът. Той е новината на деня. Една вест, която е непроменяемо съобразена с нашите неизменими условия. Една вест, която ние подаваме към медиите, а след това я четем и възторжено цъкаме с език: " Вижте единствено какъв брой хубаво са го написали! Браво! Браво! "
Всичко през днешния ден е обвързвано с пиара. Всичко през днешния ден се трансформира в вест
В вест, която прилежно сме си платили. И която е прилежно оповестена. В обичаната ни фотография на нас самите, която обикаля по вестниците, тъй като ние сме им я изпратили. В нормалния акомпанимент на един банков превод...
Често приказваме за това какъв брой пари дават партиите на медиите, с цел да ги отразяват. Какви са бюджетите за политически пиар. И вижте какво става! Когато политиците ги канят по тв приемника, те към този момент привикнаха, че си заплащат за това. Те въобще не вършат разлика, че има авторски излъчвания. Че не всяка вест е платена. Че не могат постоянно да се крият зад щита на тлъстите бюджети, планувани за медиите. Че не могат да дават отговор единствено на въпроси, които са написали те самите. Че въпросите могат да бъдат и други. Че има публицисти, които не се свенят да питат за това, за което те се свенят да приказват. Защото точно това им е работата!
И тогава става абсурдът. Несвикналите да дават отговор, подмятат сякаш почтени реплики, в които всеки осведомен с родния журналистически (без никакво извинение) батак може да прозре едни напълно очевидни закани. Може да види по какъв начин по време онлайн предаване този, който би трябвало да дава отговор за делата на своите хора, почтено подмята по какъв начин столът, на който седи питащият, в скоро време може да бъде опразнен. Как този, който се прехранва със задаване на въпроси, може да изяде хляба си със задаването на същите тези въпроси.
И внезапно всички се оказваме скандализирани!
Ужас! Докъде я докарахме! Как може по този начин?
Това към този момент престъпи всевъзможни граници! Ами не! Границите от години са престъпени. Батакът става все по-лепкав и всепроникващ. Потъваме в преносимите пясъци на непроведените си борби. На борбите, които постоянно отлагаме за " след това ", тъй като " в този момент не им е времето ". Защото " тъкмо в този момент съм изтощен ". Защото " първо би трябвало да разходя кучето, а след това да карам детето на детска ". Потънали сме към този момент до шията, когато внезапно се усещаме и започваме да викаме: " Помооощ! Помооощ! " Но дали ще ни чуе някой? Дали ще ни се притекат на помощ в последния миг? Това никой не може да каже.
Хубавото е най-малко, че същите обществени мрежи и на същата Мрежа, които постоянно играят не изключително позитивна роля в съприкосновенията ни с действителността, могат и да основават действителност. Могат да бъдат употребявани като медия, в която в действителност има и платени известия, има и армии от тролове. Но която дава опция за обществено говорене на всеки, които изиска. Която разрешава на всеки да изкрещи в отчаянието си. И викът му да отекне отвън тесните простори на физическото му витално пространство. А когато " Помооощ! " се трансформира в статус, тогава помощта неотложно идва. Защото има видимост. И няма по какъв начин да няма реакция.
В най-хубавия случай този, който " почтено " е споделил на журналиста, че по този начин последният ще изяде хляба си, изяжда своя личен самун таман с тези си думи. Или най-малко забележителна част от хляба. За страдание в множеството случаи този, който ще изсърба попарата, която самичък си е надробил, не е същинският проблем. Защото той е единствено проявяване на казуса. Той не е същината, а едно неясно нейно отражение. Така че ще забележим какво ще вършим. Решението следва. И въпреки всичко всеобщите реакции и проявленията на това, което през днешния ден от ден на ден всеобщо се низвергва и което се назовава гражданско общество, ще оказват помощ за решението.
Животът е тежък, изключително нашият запустял балкански животец. Особено в страни като нашата, в които всеобщо не се живее, а се живурка. В които симулирането на живот се е трансформирало в метод на живот. И въпреки всичко животът е битка. Онзи, същинският живот. За който сме чели в литературата. Животът, който има смисъл. Смъртта е неизбежна и дебне отвред. Теченията са мощни и единствено плувците оцеляват. Дано единствено повече от нас се научат да плуват. И освен да се научат, само че и да свикнат, че са длъжни да учат и другите. В противоположен случай вечно ще живеем в страна на удавници. В страна, която ще ражда и спасители, само че те в никакъв случай няма да са способни да спасят и една десета от давещите се. В страна, в която няма О2. В страна, чиито въздух се е трансформирал в гъста вода, която навлиза в белите ни дробове. В страната на Потъналите.
Живеем в свят, който се подчинява на законите на еволюцията. Който е основан посредством законите на еволюцията. А какво е еволюцията, в случай че не една безконечна битка за живот? Борба, която по събитията на нашето битие тъкмо в този свят, тъкмо в тази минута, сме длъжни да водим. Борба, в която можем и да паднем, въпреки всичко това е част от плавилата на играта. Но и битка, която придава смисъл на нашето битие. Борба, която ни е направила, която ни прави и която ще продължава да ни прави индивиди.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ