Премиера на книга посветена на 140-годишнината от Съединение...
Трима историци, три погледа, едно Съединение, само че 140 години по-късно...
„ Всяка позиция не е последната, а следващата... “, уверени са Милко Палангурски, Веселин Янчев и Петър Стоянович. Авторите посвещават изданието на 140-годишнината от Съединението на Княжество България и Източна Румелия на 6 септември 1885 година и на неговите герои.
С книгата „ Три погледа към Съединението от 1885 година “ създателите ни потапят в дълбоката история освен с ослепително изучени и подбрани обстоятелства, само че и с невероятни илюстрации, достоверни фотоси от това време, някои от които в никакъв случай не са били оповестени досега. Богатият снимков материал безспорно добавя и онагледява историческите събития.
В свободния свят всяка позиция към историята не е последна, а поредна и всяко последващо десетилетие ни дава опция да обогатяваме елементи от тълкуванието и знанието за предишното време. В идващите страници предлагаме три погледа към случилото се от 1879 до 1886 година с разнообразни съществени акценти. Надяваме се да допринесем към комплицирания рисунък на тези събития, с цел да подпомогнем с нещо тълкуването на другите политически, дипломатически и военностратегически комбинации, рисковете, както и персоналната отговорност на основните герои.
Решенията от Берлин основават „ Общонародния въпрос “, който всъщност съставлява концепция за обединяване на всички българи в единна държавна конструкция.
Официалното показване на книгата „ „ Три погледа към Съединението от 1885 година “ “ ще се състои на 02.06. (понеделник) 2025 година от 18:30 ч. в Литературен клуб „ Перото “ (НДК).
***
Има събития и персони в историята на всеки народ, които от дълго време са напуснали празничния календар и са се трансформирали в част от делника на нацията. За тях всеки е уверен, че знае. За тях „ или положително, или нищо “. За тях е признато да пишат единствено огромните – не че различен не може, само че някак не трябва. Над тия хора и събития постоянно виси опасността да се трансфорат в булеварден тотем, национално табу, към което тактично обикаля някое калоферско хоро. Съединението е едно от дребното събития в новата история на България, за което в учебниците постоянно е имало място даже когато в празничния календар на Народната република то бе приравнявано с една стачка на трамвайните служащи от 6 септември 1944 година Но колкото и да бе тълкувана в подтекста на идеологическата обстановка, нямаше по какъв начин да се потули или канализира в друго русло инак щастливата мирна гражданска война в Пловдив.
Така тримата създатели ни вкарват гладко към тезата за Съединението. Техните гледни точки са ясно изразени в книгата, самоуверено предоставени на актуалния четец 140 години след самия акт на Съединението. Ще посмее ли някой да оспори техните възгледи? Вероятно да. А може би не, тъй като като историци те умеят да боравят със затвърдени и тествани обстоятелства, само че ги излагат всеки посвоему.
Наивната религия в положителното и заслужено отношение на силите към страдащия народ търпи крушение.
Най-бързо ще го осъзнаят дипломатите и ще предупредят европейските кабинети, че оттук насетне цялостното развиване на българските страни ще се господства от обединителния устрем; всички стъпки на политиците в София и в Пловдив, волно или несъзнателно, ще са съобразени с „ Общонародния въпрос “. Вече е налице и една огромна разлика. Започнатото през 1876 година е приключено през 1879 година с оформянето на самостоятелните княжество и област – задоволително добър резултат за една къса и лимитирана по обсег гражданска война. С появяването на „ двете Българии “ популацията оттук и отвъд Балкана се трансформира в индивид на интернационалното право, което незабавно експонира на хоризонта новите цели: опазване на българския темперамент на популацията, останало в прилежащи страни, и възможното му избавление, както и съхраняването на Екзархията. На този декор разумно на напред във времето излиза обединяването на двете прилежащи и най-големи елементи на българското землище, защото самоуправлението, наличната държавна конструкция, въоръжени сили, идентичната система на вътрешно ръководство и права на жителите са задоволителна основа за сполучлива реализация на задачата.
Милко Палангурски, Веселин Янчев и Петър Стоянович майсторски превеждат читателя през всички стадии на Съединението на „ двете Българии “, излагайки обстоятелствата и обоснованите събития, довели до този значим за държавността акт. Както всяко нещо в живота, по този начин и в историята има начало и завършек на несъмнено събитие. Нека надникнем в предисторията на самото Съединение, а точно кое тъкмо го поражда и по какъв начин в последна сметка се стига до този значим и повратен исторически миг.
Предистория
По силата на Берлинския контракт част от българите напущат Османската империя, само че внезапно би трябвало да осъзнаят, че отсега нататък ще би трябвало да живеят в пет разнообразни държавни, стопански, религиозни, езикови, просветителни и културни среди. Румъния, Сърбия, България и Източна Румелия са конституционни страни и минималните цивилен права са идентично декларирани. Заплахата е, че с изключение на с духовни националното тяло е разграничено и с действителни граници – положение, което никой не е предвиждал даже в най-черните сюжети. Българите в Тулча, Търново, Пловдив, Ниш и Охрид, които до този миг живеят в идентична среда, даваща им опция за просветителна и религиозна непосредственост, схващат, че сходно бъдеще към този момент е невероятно заради издигнатите нови държавни ограничавания и внезапно променената среда. Шокът от решенията в Берлин раздрусва радикално българското общество, а решенията на конгреса фактически раздират националната тъкан, водейки до трайни последствия, изключително за националната теория. Затова и обособените части от българското тяло не могат да имат друго държание, с изключение на да се търсят в политическото пространство и да запазят фантазията си за възобновяване на разрушеното единение.
Берлинският контракт поражда „ Общонароден въпрос “, който всъщност съставлява концепцията за сливане на всички елементи на българската нация в единна държавна конструкция, която да покрива границите от Сан Стефано или най-малко тези на екзархийското землище. Националните и районните водачи, религиозните водачи, революционните дейци и старите чорбаджии внезапно осъзнават, че свободата води до нов, не по-лесен за решение проблем. Българите внезапно се озовават в пет разнообразни държавни, религиозни, езикови, просветителни и културни среди, а върху националното тяло се издигат не духовни, а действителни граници. Накъде ще върви нацията, каква да е реакцията към мирните решения, какво може на практика да се направи, са все тежки въпроси, които чакат решение. Те знаят, че историческата коренна смяна нормално идва един път на потомство.
Националните водачи бързо формулират двете съществени задания по националния въпрос – първата, обединяването от двете страни на Балкана – тя към този момент се обрисува като обединение на двете самоуправляващи се територии. Затова стартира да се работи за основаване на идентично държавно устройство в Пловдив и София. За другата задача, огромната тъга на всички – Македония, митрополит Мелетий Софийски в писмо до лидера на македонската опозиция митрополит Натанаил Охридски начертава проекта за деяние най-малко за едно потомство напред.
Само седем години след разпокъсването в Берлин българският народ намира сили да отхвърли половината от клаузите на контракта и да сплоти двете автономии. България излиза от рецесията с съвсем удвоена територия и население и това я придвижва напред в балканските взаимоотношения. Страната е с повишено самочувствие, а това ѝ разрешава да се заеме със идващите задания на нацията. Съединението безспорно е най-големият дипломатически и боен триумф на страната след Освобождението. Инициаторите на Съединението има за какво да тържествуват – те се оказват изцяло прави – свършеният факт, предпазен със мощ, мъчно се трансформира.
Защо се стига до Съединението
„ Ходът на Източната рецесия в интервала 1875–1878 година демонстрира, че независимо балканските нации нямат силата, опита и опцията сами да пречупят стъпилата на три континента империя.
Не може да не се оцени далновидността на водачите на освободителните придвижвания на Балканите и в частност на българското. Те ползват и сполучливо постановат в „ най-чист тип “ вероятния път за избавление “, написа проф. Милко Палангурски
„ Поставянето на България в състояние на в действителност протекторат, а на нейния княз в ролята на регент, разминаването сред конституционните и фактическите права на монарха във връзка с армията и ръководството на страната бързо ще породят недоразумения и спорове, които ще ангажират формалните съветски управляващи и ще имат извънредно отрицателни последствия върху ориста на първия български суверен и на цялото Княжество “, написа Веселин Янчев.
Той поставя на напред във времето турболентните политически събития по това време в цялото Княжество, а те са били към този момент задоволително наболели, с цел да доведат до неизбежното съединяване.
„ Турбулентните политически събития в Княжеството отместват фокуса от казуса със съединението, само че то продължава да е част от желанията на Александър І. Съединението на Северна и Южна България продължава да бъде и в дневния ред на великите сили.
През юни 1881 година е възобновен Съюзът на тримата императори – немския, австро-унгарския и съветския. В специфичен протокол, част от подписаното споразумение, съдружниците се съгласяват да одобряват и да не оказват опозиция на вероятно съединяване на Княжеството с Източна Румелия, само че да отклонят българските желания към Македония “, разяснява Янчев.
Петър Стоянович преглежда от близко ролята на княз Александър I, като „ политическо и персонално – двустранната невъзможност на княз Александър I “.
„ На 6/18 септември 1885 година, тъкмо шестнайсет дни, откакто е дал на Гирс дума, че ще се въздържа от всякаква политическа интензивност, до момента в който не се реши възможното помиряване, Александър получава във Варна новината за провъзгласеното в Пловдив Съединение на Княжеството с Източна Румелия и телеграфира на татко си, че е решил да го одобри и оглави. Значително по-опитният Александър Хесенски отвръща без възторг: „ Разтревожен съм в най-висока степен, не разбирам по какъв начин сегашният миг е сметнат за подобаващ, Бог да те пази “.
Главата на княз Александър „ виси “ не от момента на Съединението или поради неговото осъществяване. Още година по-рано, от втората половина на 1884 година, въпросът за отстраняването на Александър I не звучи като „ дали “, а като „ по кое време “. Забавянето на осъществяването ненапълно се дължи и на обстоятелството, че – въпреки да са на едно кардинално мнение – силите в Петербург и на пратениците им в София се разминават в периодите и метода, “ написа Петър Стоянович.
Авторът е безапелационен в безизходицата на княза.
„ За да продължи напред в своята невъзможност, към средата на 1885 година княз Александър Български се нуждае от блестящ ход, с който да се увековечи, да се трансформира в знак на нацията и по този начин да отсрочи неизбежната присъда над себе си. При цялата интернационална неустановеност и действителна заплаха от реакция против нарушаването на берлинските разпореждания Съединението е единственият вероятен акт, който по наличие и време дава отговор на изискването да обезпечи нужния „ ключ към вечността “, с който Сандро да влезе в историята. Князът към този момент има задоволително политически усет, с цел да осъзнае, че в случай че не поддържа съединението на двете Българии, той се самообрича на изолираност от личните си хора, тъй като би се сложил срещу една общонародна концепция, в чийто знак има шанс да се трансформира.
Съединението от 6 септември 1885 година щастливо съответствува с опцията българският княз да изиграе извънредно сполучливо картите си. Играта, почнала като хазартно разпределяне с неразбираем край, приключва с победа на Голям шлем.
* * *
„ Съединението е осъществено без благословията на император Александър, който гледа на братовчед си като на лъжец, подсигурил му през министър Гирс цялостно успокоение в страната си и опазване статуквото на Балканите. Освен това, вместо да съкруши княза, Съединението и последвалата война със сърбите го трансформират в национална икона и обект на удивление на континента. Въпреки цялата глупост на непредвидения съветски афронт британската политика бързо схваща преимуществата на обстановката и застава зад княза и Съединението “, написа проф. Петър Стоянович.
За създателите
Проф. Милко Палангурски е роден на 25 ноември 1961 година в с. Врабево, Троянско. Завършва история във Великотърновския университет (1985), където става помощник (1986). Член на управлението на Историческия факултет. През годините заема редица административни длъжности в университета:
• зам.-декан, зам.-ректор на ВТУ по ръководство на качеството и акредитацията (2003–2007) и по научната активност (от 2019), началник катедра;
• ръководител на общото заседание на Историческия факултет.
Автор е на десетки публикации, студии и учебници, на 8 монографии, свързани с изборната система в България. Дългогодишен учител във ВТУ, води лекционни курсове и в други висши образователни заведения у нас и в чужбина. Научноизследователските му ползи обгръщат:
• политическа история на България;
• дипломатически връзки на България с Русия;
• стопанска история на България;
• конституционно устройство на България.
Проф. Веселин Янчев е български историк, учител по нова българска история в Историческия факултет на Софийския университет „ Св. Климент Охридски “. Роден е на 30 януари 1963 година в Малко Търново. През 1981 година приключва междинното си обучение в Малко Търново, а през 1986 година приключва компетентност „ История “ в Софийския университет. От 1991 година е лекар по история. В интервала 1991–1993 година е учител по история в 133 СОУ „ Александър Сергеевич Пушкин “ в София. През 1993–1999 година работи в Националния център за военна история, където е старши теоретичен помощник I степен по проблемите на военната политика до Втората международна война. От 1999 година е старши помощник в Катедрата по история на България в Историческия факултет на Софийския университет, от 2001 година е основен помощник, а от 2005 година е доцент. През 2015 година става професор по нова българска история. Автор е на десетки публикации, монографии и изявления в региона на историята.
Проф. Петър Стоянович е български историк, публицист и политик. Роден е на 25 юни 1967 година
Има онс „ лекар на историческите науки “. Доцент е в Института за исторически проучвания на Българска академия на науките. Защитава професури в Шуменския университет (2018) и в Българска академия на науките (2022).
Доцент (2016) в Института за исторически проучвания към Българска академия на науките. Хоноруван учител в Софийския университет (2017–2021). Редовен учител във Факултета по филантропични науки, Катедра по публицистика, на Шуменския университет.
Проф. Стоянович е с богата и пъстра политическа кариера.
Парламентарен секретар на Министерството на външните работи (февруари 1998 – март 2000). Ръководи бюрото на Надежда Михайлова като заместник-председател на Европейската национална партия (1999–2003).
Началник на кабинета на министъра на външните работи Надежда Михайлова (март 2000 – юли 2001). Напуска Министерство на външните работи с сан „ пълномощен министър “.
Международен секретар и член на Националния съвет на Съюз на демократичните сили (2001–2003), секретар на НИС на Съюз на демократичните сили (2002–2003). Заместник-председател на СДС-София (2002–2003). Като началник на предизборния щаб на претендента за кмет на София напуща Съюз на демократичните сили и всички заемани от него длъжности в партията в символ на митинг против отношението на партийното управление към претендента Пламен Орешарски и неуспеха на акцията.
Политически (2003–2007) и интернационален секретар (2005–2007) на Политическа партия „ Движение „ Гергьовден “. Председател на Политическа партия „ Движение „ Гергьовден “ (април 2007 – септември 2010), напуща през април 2011 година
Министър на културата от 29 май 2013 – 8 август 2014 година
***
Трите гледни точки
И тримата създатели обосновано излагат своите гледни точки и всеки един от тях разпростира избрани страници от историята и пътят към Съединението. Ето по какъв начин се извървява този исторически път по отношение на написаното от тях.
Съдържание
Милко Палангурски
СЪЗИДАНИЕ, СЪЕДИНЕНИЕ
И НЕЗАВИСИМОСТ В СЯНКАТА
НА ОБЩОНАРОДНИЯ ВЪПРОС (1878–1886)
Веселин Янчев
ЗА СТРЕМЕЖА КЪМ САМОСТОЯТЕЛНОСТ
Българо-руските военнополитически
връзки, княз Александър І
и Съединението
Петър Стоянович
ПОЛИТИЧЕСКО И ЛИЧНО – ДВУСТРАННАТА
БЕЗИЗХОДИЦА НА КНЯЗ АЛЕКСАНДЪР I
И тримата историци абсолютно се сплотяват в едно, а точно ролята на Берлинския контракт и всички събития, подбудени към него.
Само седем години след разпокъсването в Берлин българският народ намира сили да отхвърли половината от несправедливите клаузи на контракта и да сплоти двете автономии. България излиза от рецесията с съвсем удвоена територия и население. Страната е с повишено самочувствие, а това ѝ разрешава да се заеме със идващите национални задания. Проблемите към Съединението откриват пътя или по-точно прерастват в идната европейска рецесия, носеща даже името „ българска “. Държавата остава без държател, само че основите на постигнатото не са наранени и оцеляват в бурното време до идната сполучлива стъпка за реализиране на цялостния народен суверенитет – Независимостта от 1908 година
Така създателите разказват този интервал, като дават на читателите богата и подробна платформа на всички събития и обстоятелства, предшестващи Съединението. Посвещават книгата „ Три погледа към Съединението от 1885 година “ на 140-годишнината от Съединението на Княжество България и Източна Румелия на 6 септември 1885 година и на неговите герои – събитие, което би трябвало да се знае и помни от поколенията и отсега нататък.
„ Всяка позиция не е последната, а следващата... “, уверени са Милко Палангурски, Веселин Янчев и Петър Стоянович. Авторите посвещават изданието на 140-годишнината от Съединението на Княжество България и Източна Румелия на 6 септември 1885 година и на неговите герои.
С книгата „ Три погледа към Съединението от 1885 година “ създателите ни потапят в дълбоката история освен с ослепително изучени и подбрани обстоятелства, само че и с невероятни илюстрации, достоверни фотоси от това време, някои от които в никакъв случай не са били оповестени досега. Богатият снимков материал безспорно добавя и онагледява историческите събития.
В свободния свят всяка позиция към историята не е последна, а поредна и всяко последващо десетилетие ни дава опция да обогатяваме елементи от тълкуванието и знанието за предишното време. В идващите страници предлагаме три погледа към случилото се от 1879 до 1886 година с разнообразни съществени акценти. Надяваме се да допринесем към комплицирания рисунък на тези събития, с цел да подпомогнем с нещо тълкуването на другите политически, дипломатически и военностратегически комбинации, рисковете, както и персоналната отговорност на основните герои.
Решенията от Берлин основават „ Общонародния въпрос “, който всъщност съставлява концепция за обединяване на всички българи в единна държавна конструкция.
Официалното показване на книгата „ „ Три погледа към Съединението от 1885 година “ “ ще се състои на 02.06. (понеделник) 2025 година от 18:30 ч. в Литературен клуб „ Перото “ (НДК).
***
Има събития и персони в историята на всеки народ, които от дълго време са напуснали празничния календар и са се трансформирали в част от делника на нацията. За тях всеки е уверен, че знае. За тях „ или положително, или нищо “. За тях е признато да пишат единствено огромните – не че различен не може, само че някак не трябва. Над тия хора и събития постоянно виси опасността да се трансфорат в булеварден тотем, национално табу, към което тактично обикаля някое калоферско хоро. Съединението е едно от дребното събития в новата история на България, за което в учебниците постоянно е имало място даже когато в празничния календар на Народната република то бе приравнявано с една стачка на трамвайните служащи от 6 септември 1944 година Но колкото и да бе тълкувана в подтекста на идеологическата обстановка, нямаше по какъв начин да се потули или канализира в друго русло инак щастливата мирна гражданска война в Пловдив.
Така тримата създатели ни вкарват гладко към тезата за Съединението. Техните гледни точки са ясно изразени в книгата, самоуверено предоставени на актуалния четец 140 години след самия акт на Съединението. Ще посмее ли някой да оспори техните възгледи? Вероятно да. А може би не, тъй като като историци те умеят да боравят със затвърдени и тествани обстоятелства, само че ги излагат всеки посвоему.
Наивната религия в положителното и заслужено отношение на силите към страдащия народ търпи крушение.
Най-бързо ще го осъзнаят дипломатите и ще предупредят европейските кабинети, че оттук насетне цялостното развиване на българските страни ще се господства от обединителния устрем; всички стъпки на политиците в София и в Пловдив, волно или несъзнателно, ще са съобразени с „ Общонародния въпрос “. Вече е налице и една огромна разлика. Започнатото през 1876 година е приключено през 1879 година с оформянето на самостоятелните княжество и област – задоволително добър резултат за една къса и лимитирана по обсег гражданска война. С появяването на „ двете Българии “ популацията оттук и отвъд Балкана се трансформира в индивид на интернационалното право, което незабавно експонира на хоризонта новите цели: опазване на българския темперамент на популацията, останало в прилежащи страни, и възможното му избавление, както и съхраняването на Екзархията. На този декор разумно на напред във времето излиза обединяването на двете прилежащи и най-големи елементи на българското землище, защото самоуправлението, наличната държавна конструкция, въоръжени сили, идентичната система на вътрешно ръководство и права на жителите са задоволителна основа за сполучлива реализация на задачата.
Милко Палангурски, Веселин Янчев и Петър Стоянович майсторски превеждат читателя през всички стадии на Съединението на „ двете Българии “, излагайки обстоятелствата и обоснованите събития, довели до този значим за държавността акт. Както всяко нещо в живота, по този начин и в историята има начало и завършек на несъмнено събитие. Нека надникнем в предисторията на самото Съединение, а точно кое тъкмо го поражда и по какъв начин в последна сметка се стига до този значим и повратен исторически миг.
Предистория
По силата на Берлинския контракт част от българите напущат Османската империя, само че внезапно би трябвало да осъзнаят, че отсега нататък ще би трябвало да живеят в пет разнообразни държавни, стопански, религиозни, езикови, просветителни и културни среди. Румъния, Сърбия, България и Източна Румелия са конституционни страни и минималните цивилен права са идентично декларирани. Заплахата е, че с изключение на с духовни националното тяло е разграничено и с действителни граници – положение, което никой не е предвиждал даже в най-черните сюжети. Българите в Тулча, Търново, Пловдив, Ниш и Охрид, които до този миг живеят в идентична среда, даваща им опция за просветителна и религиозна непосредственост, схващат, че сходно бъдеще към този момент е невероятно заради издигнатите нови държавни ограничавания и внезапно променената среда. Шокът от решенията в Берлин раздрусва радикално българското общество, а решенията на конгреса фактически раздират националната тъкан, водейки до трайни последствия, изключително за националната теория. Затова и обособените части от българското тяло не могат да имат друго държание, с изключение на да се търсят в политическото пространство и да запазят фантазията си за възобновяване на разрушеното единение.
Берлинският контракт поражда „ Общонароден въпрос “, който всъщност съставлява концепцията за сливане на всички елементи на българската нация в единна държавна конструкция, която да покрива границите от Сан Стефано или най-малко тези на екзархийското землище. Националните и районните водачи, религиозните водачи, революционните дейци и старите чорбаджии внезапно осъзнават, че свободата води до нов, не по-лесен за решение проблем. Българите внезапно се озовават в пет разнообразни държавни, религиозни, езикови, просветителни и културни среди, а върху националното тяло се издигат не духовни, а действителни граници. Накъде ще върви нацията, каква да е реакцията към мирните решения, какво може на практика да се направи, са все тежки въпроси, които чакат решение. Те знаят, че историческата коренна смяна нормално идва един път на потомство.
Националните водачи бързо формулират двете съществени задания по националния въпрос – първата, обединяването от двете страни на Балкана – тя към този момент се обрисува като обединение на двете самоуправляващи се територии. Затова стартира да се работи за основаване на идентично държавно устройство в Пловдив и София. За другата задача, огромната тъга на всички – Македония, митрополит Мелетий Софийски в писмо до лидера на македонската опозиция митрополит Натанаил Охридски начертава проекта за деяние най-малко за едно потомство напред.
Само седем години след разпокъсването в Берлин българският народ намира сили да отхвърли половината от клаузите на контракта и да сплоти двете автономии. България излиза от рецесията с съвсем удвоена територия и население и това я придвижва напред в балканските взаимоотношения. Страната е с повишено самочувствие, а това ѝ разрешава да се заеме със идващите задания на нацията. Съединението безспорно е най-големият дипломатически и боен триумф на страната след Освобождението. Инициаторите на Съединението има за какво да тържествуват – те се оказват изцяло прави – свършеният факт, предпазен със мощ, мъчно се трансформира.
Защо се стига до Съединението
„ Ходът на Източната рецесия в интервала 1875–1878 година демонстрира, че независимо балканските нации нямат силата, опита и опцията сами да пречупят стъпилата на три континента империя.
Не може да не се оцени далновидността на водачите на освободителните придвижвания на Балканите и в частност на българското. Те ползват и сполучливо постановат в „ най-чист тип “ вероятния път за избавление “, написа проф. Милко Палангурски
„ Поставянето на България в състояние на в действителност протекторат, а на нейния княз в ролята на регент, разминаването сред конституционните и фактическите права на монарха във връзка с армията и ръководството на страната бързо ще породят недоразумения и спорове, които ще ангажират формалните съветски управляващи и ще имат извънредно отрицателни последствия върху ориста на първия български суверен и на цялото Княжество “, написа Веселин Янчев.
Той поставя на напред във времето турболентните политически събития по това време в цялото Княжество, а те са били към този момент задоволително наболели, с цел да доведат до неизбежното съединяване.
„ Турбулентните политически събития в Княжеството отместват фокуса от казуса със съединението, само че то продължава да е част от желанията на Александър І. Съединението на Северна и Южна България продължава да бъде и в дневния ред на великите сили.
През юни 1881 година е възобновен Съюзът на тримата императори – немския, австро-унгарския и съветския. В специфичен протокол, част от подписаното споразумение, съдружниците се съгласяват да одобряват и да не оказват опозиция на вероятно съединяване на Княжеството с Източна Румелия, само че да отклонят българските желания към Македония “, разяснява Янчев.
Петър Стоянович преглежда от близко ролята на княз Александър I, като „ политическо и персонално – двустранната невъзможност на княз Александър I “.
„ На 6/18 септември 1885 година, тъкмо шестнайсет дни, откакто е дал на Гирс дума, че ще се въздържа от всякаква политическа интензивност, до момента в който не се реши възможното помиряване, Александър получава във Варна новината за провъзгласеното в Пловдив Съединение на Княжеството с Източна Румелия и телеграфира на татко си, че е решил да го одобри и оглави. Значително по-опитният Александър Хесенски отвръща без възторг: „ Разтревожен съм в най-висока степен, не разбирам по какъв начин сегашният миг е сметнат за подобаващ, Бог да те пази “.
Главата на княз Александър „ виси “ не от момента на Съединението или поради неговото осъществяване. Още година по-рано, от втората половина на 1884 година, въпросът за отстраняването на Александър I не звучи като „ дали “, а като „ по кое време “. Забавянето на осъществяването ненапълно се дължи и на обстоятелството, че – въпреки да са на едно кардинално мнение – силите в Петербург и на пратениците им в София се разминават в периодите и метода, “ написа Петър Стоянович.
Авторът е безапелационен в безизходицата на княза.
„ За да продължи напред в своята невъзможност, към средата на 1885 година княз Александър Български се нуждае от блестящ ход, с който да се увековечи, да се трансформира в знак на нацията и по този начин да отсрочи неизбежната присъда над себе си. При цялата интернационална неустановеност и действителна заплаха от реакция против нарушаването на берлинските разпореждания Съединението е единственият вероятен акт, който по наличие и време дава отговор на изискването да обезпечи нужния „ ключ към вечността “, с който Сандро да влезе в историята. Князът към този момент има задоволително политически усет, с цел да осъзнае, че в случай че не поддържа съединението на двете Българии, той се самообрича на изолираност от личните си хора, тъй като би се сложил срещу една общонародна концепция, в чийто знак има шанс да се трансформира.
Съединението от 6 септември 1885 година щастливо съответствува с опцията българският княз да изиграе извънредно сполучливо картите си. Играта, почнала като хазартно разпределяне с неразбираем край, приключва с победа на Голям шлем.
* * *
„ Съединението е осъществено без благословията на император Александър, който гледа на братовчед си като на лъжец, подсигурил му през министър Гирс цялостно успокоение в страната си и опазване статуквото на Балканите. Освен това, вместо да съкруши княза, Съединението и последвалата война със сърбите го трансформират в национална икона и обект на удивление на континента. Въпреки цялата глупост на непредвидения съветски афронт британската политика бързо схваща преимуществата на обстановката и застава зад княза и Съединението “, написа проф. Петър Стоянович.
За създателите
Проф. Милко Палангурски е роден на 25 ноември 1961 година в с. Врабево, Троянско. Завършва история във Великотърновския университет (1985), където става помощник (1986). Член на управлението на Историческия факултет. През годините заема редица административни длъжности в университета:
• зам.-декан, зам.-ректор на ВТУ по ръководство на качеството и акредитацията (2003–2007) и по научната активност (от 2019), началник катедра;
• ръководител на общото заседание на Историческия факултет.
Автор е на десетки публикации, студии и учебници, на 8 монографии, свързани с изборната система в България. Дългогодишен учител във ВТУ, води лекционни курсове и в други висши образователни заведения у нас и в чужбина. Научноизследователските му ползи обгръщат:
• политическа история на България;
• дипломатически връзки на България с Русия;
• стопанска история на България;
• конституционно устройство на България.
Проф. Веселин Янчев е български историк, учител по нова българска история в Историческия факултет на Софийския университет „ Св. Климент Охридски “. Роден е на 30 януари 1963 година в Малко Търново. През 1981 година приключва междинното си обучение в Малко Търново, а през 1986 година приключва компетентност „ История “ в Софийския университет. От 1991 година е лекар по история. В интервала 1991–1993 година е учител по история в 133 СОУ „ Александър Сергеевич Пушкин “ в София. През 1993–1999 година работи в Националния център за военна история, където е старши теоретичен помощник I степен по проблемите на военната политика до Втората международна война. От 1999 година е старши помощник в Катедрата по история на България в Историческия факултет на Софийския университет, от 2001 година е основен помощник, а от 2005 година е доцент. През 2015 година става професор по нова българска история. Автор е на десетки публикации, монографии и изявления в региона на историята.
Проф. Петър Стоянович е български историк, публицист и политик. Роден е на 25 юни 1967 година
Има онс „ лекар на историческите науки “. Доцент е в Института за исторически проучвания на Българска академия на науките. Защитава професури в Шуменския университет (2018) и в Българска академия на науките (2022).
Доцент (2016) в Института за исторически проучвания към Българска академия на науките. Хоноруван учител в Софийския университет (2017–2021). Редовен учител във Факултета по филантропични науки, Катедра по публицистика, на Шуменския университет.
Проф. Стоянович е с богата и пъстра политическа кариера.
Парламентарен секретар на Министерството на външните работи (февруари 1998 – март 2000). Ръководи бюрото на Надежда Михайлова като заместник-председател на Европейската национална партия (1999–2003).
Началник на кабинета на министъра на външните работи Надежда Михайлова (март 2000 – юли 2001). Напуска Министерство на външните работи с сан „ пълномощен министър “.
Международен секретар и член на Националния съвет на Съюз на демократичните сили (2001–2003), секретар на НИС на Съюз на демократичните сили (2002–2003). Заместник-председател на СДС-София (2002–2003). Като началник на предизборния щаб на претендента за кмет на София напуща Съюз на демократичните сили и всички заемани от него длъжности в партията в символ на митинг против отношението на партийното управление към претендента Пламен Орешарски и неуспеха на акцията.
Политически (2003–2007) и интернационален секретар (2005–2007) на Политическа партия „ Движение „ Гергьовден “. Председател на Политическа партия „ Движение „ Гергьовден “ (април 2007 – септември 2010), напуща през април 2011 година
Министър на културата от 29 май 2013 – 8 август 2014 година
***
Трите гледни точки
И тримата създатели обосновано излагат своите гледни точки и всеки един от тях разпростира избрани страници от историята и пътят към Съединението. Ето по какъв начин се извървява този исторически път по отношение на написаното от тях.
Съдържание
Милко Палангурски
СЪЗИДАНИЕ, СЪЕДИНЕНИЕ
И НЕЗАВИСИМОСТ В СЯНКАТА
НА ОБЩОНАРОДНИЯ ВЪПРОС (1878–1886)
Веселин Янчев
ЗА СТРЕМЕЖА КЪМ САМОСТОЯТЕЛНОСТ
Българо-руските военнополитически
връзки, княз Александър І
и Съединението
Петър Стоянович
ПОЛИТИЧЕСКО И ЛИЧНО – ДВУСТРАННАТА
БЕЗИЗХОДИЦА НА КНЯЗ АЛЕКСАНДЪР I
И тримата историци абсолютно се сплотяват в едно, а точно ролята на Берлинския контракт и всички събития, подбудени към него.
Само седем години след разпокъсването в Берлин българският народ намира сили да отхвърли половината от несправедливите клаузи на контракта и да сплоти двете автономии. България излиза от рецесията с съвсем удвоена територия и население. Страната е с повишено самочувствие, а това ѝ разрешава да се заеме със идващите национални задания. Проблемите към Съединението откриват пътя или по-точно прерастват в идната европейска рецесия, носеща даже името „ българска “. Държавата остава без държател, само че основите на постигнатото не са наранени и оцеляват в бурното време до идната сполучлива стъпка за реализиране на цялостния народен суверенитет – Независимостта от 1908 година
Така създателите разказват този интервал, като дават на читателите богата и подробна платформа на всички събития и обстоятелства, предшестващи Съединението. Посвещават книгата „ Три погледа към Съединението от 1885 година “ на 140-годишнината от Съединението на Княжество България и Източна Румелия на 6 септември 1885 година и на неговите герои – събитие, което би трябвало да се знае и помни от поколенията и отсега нататък.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ