Откъде идват опасенията за еврозоната?
Трето десетилетие еврозоната продължава да бъде " недовършен паричен съюз ", за който универсалният консенсус от дълго време е постановил - или се реформира изоснови, или престава да съществува. Казус, който през днешния ден визира освен 19-те членки, само че и бъдещето на целия Европейски съюз. За нас, с нестихващите желания за присъединение към еврозоната, е значимо да разгледаме от кое място идват всички циклични диалози за рецесии, избавяне и whatever it takes ограничения.
Още през 1961г. бъдещият нобелов лауреат Робърт Мъндел написа, че с цел да е сполучлив един паричен съюз като еврозоната, огромни групи европейски служащи ще би трябвало да се придвижват от страните в рецесия със слаба стопанска интензивност към тези с работещ модел на развиване и сериозен растеж. Мъндел е допълнен от различен икономист, Питър Кенен от Универститета Колумбия, който открива, че без значение какъв брой са огромни миграционните потоци, основната потребност е от " фискален съюз ".
Подобно на Съединените щати, бъдещета парична зона ще има потребност от сериозен фонд от общи средства, посредством които да субсидира страните, неводещи задоволително виновна бюджетна политика. Общият бюджет ще споделя риска сред Север и Юг, сред спестовни и харчещи, сред Германия и Италия.
Европейските политици обаче са наясно,че " фискален съюз " е извънредно мъчно изпълним. Той е голяма (може би финална) крачка към възникването на европейска свръхдържава, нещо което надали би се приело добре от милионите германци, французи, австрийци, холандци, италианци и други, които внезапно ще се окажат подвластни на един чужд, бюрократичен хайлайф в Брюксел.
Едва ли националните герои на толкоз европейски нации са изгубили животите си през 19 век, с цел да може нова империя да погълне континента през 21 век. Още повече надали спестовните ще се радват да заплащат сметката на разточителните. Както демонстрираха и последните седмици, даже при тежка икономическа рецесия, Европейски Съюз не съумява да работи координирано, а така наречен " коронаоблигации " (директна стъпка към общ бюджет) остават мираж.
Компромисното решение сред потребността и невъзможността за фискален съюз е " Пактът за непоклатимост и напредък " (ПСР). Правилото, което постановява, че страните в еврозоната ще би трябвало да поддържат дълг под 60% от Брутният вътрешен продукт и бюджетен недостиг до 3,0%, тъй че да не пораждат прекомерно съществени несъответствия и надлежно потребности от прехвърляния. При съблюдаване на тези ограничавания, потребността от прехвърляния става минимална и фискален съюз може да бъде избегнат с спомагателния плюс, приближаващ от рационалната политика на фискално ръководство.
За страдание, обаче, от създавнето си до през днешния ден спазването на ПСР условията е по-скоро изключение - задоволително е да погледнем положението на бюджетите на страни като Италия, Гърция,Франция и други, с цел да се уверим, че Пакт за непоклатимост има единствено на хартия и в речите на политиците.
Към края на 2019 година междинното равнище на дълга за страните в еврозоната е 86,1% - цената на държавните заеми надминава 10 трлн. евро. Прогнозата на МВФ е до края на 2020 година, този % на скочи 97,4. Показателна беше обикновената неспособност да се стартира процедура за свръхдефицит даже против Италия, която сега има дълг от над 137% от Брутният вътрешен продукт и беше в непрекъснат спор с Брюксел, даже преди ковид рецесията.
Помним статистическите операции на гръцкото държавно управление, което дотам беше изпуснало фискалното ръководство на страната, че виждаше единствения си път напред в обикновена замяна на данните. Дори държанието на Берлин постоянно не дава отговор на личната изразителност. Във всички години сред 2001 и 2005 година немското държавно управление не съблюдава условието за недостиг, като през 2003 година той даже стига 4,2%. Съветът на финансовите министри Екофин взема решение да не накаже федералната република, в противен случай разводнява ПСР като приема лист с " изключения " от правилото.
Перспективата ПСР да бъде нужният дисциплиниращ механизъм понижава в последните месеци пред очите ни. Неотдавна новоизбраният президент на ЕЦБ Кристин Лагард, в отговор на въпроси в Европейския парламент, прикани за промени във фискалните правила за повече " еластичност " за държавни разноски по време на стопански спадове. По всичко наподобява, че разводняването на ПСР ще продължи, а описът с " изключения " от разпоредбите ще пораства.
Така или другояче, в днешната конюнктура тематики като дисциплинираност и органичения на бюджетните дефицити към този момент са изхвърлени в кошчето на историята. Който бил порядъчен, бил, към този момент съвсем всички правила са свалени, коронавирусът даде мотив за огромното харчене.
Тези, които разполагат с фискално пространство (като Германия), могат релативно елементарно да осъществят разнообразни избавителни проекти. Конкретно немският е на стойност от 750 милиарда евро. Тези които обаче натрупат задължения от десетилетия, в това число и поради тласъците на еврозоната, (като Италия) са в състояние да се молят или да изнудват за финансова помощ.
Всъщност цялата европейската дългова рецесия, почнала през 2009 година, (и изключително гръцкият епизод) е илюстрация на проблемите на незавършения паричен съюз, чието решение към момента се търси безрезултатно. На процедура сега навлизаме във втория изразителен интервал на същата европейска дългова рецесия, който единствено ще удостовери старите наблюдения и хипотези.
При прогнози за стопански спад за страните във валутния съюз през 2020 година, вариращи от оптимистичните 5% до тревожни стойности над 10%, предстоят в действителност тежки моменти за задлъжнялите европейски страни. Основният отговор на държавните управления ще бъде да употребяват всички вероятни фискални принадлежности, които са им разполагаем. Т.е. страните да изхарчат допустимо най-вече, в опит да омекотят рецесията за жители и бизнеси.
Финансирането на сходно изключително харчене от страна на суверена ще може да се случва единствено посредством издаване на нов дълг. Особено имайки поради, че от рецесията страда и данъчната база на държавните управления. Тук идва основният въпрос, кой е водил виновна и пресметлива политика и кой не е. При предходната рецесия дългът в еврозоната скочи с повече от 1/3 или 25% към пика през 2012 година и остана съвсем същият през 2019 година
Към края на 2019 година, седемте най-натоварени с задължения членки на еврозоната дължаха общо 7 150 милиарда евро, т.е. близо 7,2 трилиона евро. За обособените страни като част от техния Брутният вътрешен продукт това е 137% за Италия, 121% за Португалия, 98% за Испания, 101% за Франция, 99% за Кипър, 102% за Белгия и 178% за Гърция. Проблемни равнища на задлъжнялост даже без международна пандемия и настъпваща нова огромна меланхолия.
Да вземем за образец една от най-силно засеганти от COVID-19 страни с туристически бранш от порядъка на 13% от стопанската система - още веднъж Италия. Според разнообразни калкулации в идващите две-три години италианският дълг ще нарастне като % от БПВ до 160-180%, в среда без особени преспективи за стопански напредък. При тези условия, в някакъв миг пазарите ще слагат под подозрение устойчивостта на обществените финанси на страната.
Рейтинговите организации няма да могат да пренебрегват въпроса и ще се наложи промяна в посока надолу, което ще е неприятно, тъй като с рейтинг от BBB с отрицателна преспектива сега, съвсем всеки спад води до изпадане на италианските ДЦК в зоната на спекулативните активи. Следствието от една такава преоценка е гръцки сюжет - разпродаване от страна на кредиторите и незабавна потребност от намиране на нови, които да играят роля на " спасители ". Само че този път приказваме за дълг от 2,4 трлн. евро, т.е. 20 пъти по-голям от гръцкия.
И по този начин вършим цялостен кръг. Правилата от " Пакта за непоклатимост и напредък " не се съблюдават, страна с огромна стопанска система като Италия натрупа дефицити и задължения, доближава границите на вероятното финансиране посредством пазарите, с цел да бъде " избавена " са нужни големи фискални прехвърляния. Такива прехвърляния, в случай че въобще са финансово вероятни, са политически неприлиемви и за двете страни в уравнението. Германските данъкоплатци не желаят да заплащат, а италианските гласоподаватели не желаят да бъдат ръководени от немски канцлер. Почти като дефиницията на революционна обстановка - едните не могат, другите не желаят.
За да се показва какъв брой близка опция е горният сюжет, дано погледнем реакцията от последните договаряния за общоевропейски стопански отговор на следствията от пандемията. На среща сред европейските финансови министри беше контрактуван пакет на стойност 540 милиарда евро. Особен интерес провокира частта от него, особено планувана единствено за страни от еврозоната - 240 милиарда евро през Европейския стабилизационен механизъм (ЕСМ). При естествени условия, за достъп до тези средства се изисква първо направена вноска от всяка страна член и по-късно пораждане на характерни стопански условия, които да наложат финансиране. Проблемът е, че това финансиране върви с тежки условия за осъществяване на промени и на процедура с вдишване на надзор върху страната адресат от станалата печално известна от гръцкия епизод Тройка на Европейска комисия, ЕЦБ и МВФ.
При последните трагични условия, откакто настояването на финансиране посредством коронаоблигации беше твърдо отказано от Холандия и Германия, като компромисен вид за удоволетворение на южните страни и изключително Италия, беше признато, че финансирането през ЕСМ с тази съответна стратегия ще се прави без множеството условия, налични в разпоредбите на механизма. Някои биха споделили, обратно на логиката, реакциите в Италия бяха на цялостно отричане и засегнатост, до такава степен, че е изцяло допустимо страната да откаже финансирането през ЕСМ, поради тежката политическа стигма, наложена от италианските гласоподаватели и публично мнение.
Италианците възприемат подобен тип кредитиране с условия, като непосредствено вмешателство в суверенитета и политическа интервенция във вътрешните каузи на страната от Брюксел и Северна Европа. Отново се връщаме към главното триене - спестовните не желаят да дават без условия, закъсалите не желаят да одобряват със такива. Тази динамичност може единствено да се ускорява.
Единственото укротяващо тези сили на опълчване е нападателната парична политика на ЕЦБ. По проект тази година, централната банка ще интервенира на пазарите с стратегии на стойност 1,1 трлн. евро, изкупувайки върховен дълг на страните от валутния съюз, натискайки надолу цената на финансирането за закъсалите южни стопански системи. Пакетът е релативно непретенциозен по отношение на размерите на задълженията, които за седемте най-задлъжняли страни е 7,2 трлн. евро. Остава и ограничаването за непосредствено пазаруване на ДЦК от страните, коетп в допълнение усложнява картинката. Така или другояче, сходна монетизация на дълг постоянно води до инфлация и надуване на балони, а и евентуално в същите северни европейски страни няма безкрайна политическа приемливост към сходни радикални опити.
В този смисъл, цялата еворзона печели време, само че колкото повече го прави, толкоз по-тежки ще са последствията след края на бурните времена. Безплатен обяд няма, колкото и новаторски способи да се измислят той да се прехвръля на други хора във друго (бъдеще) време. /money.bg
Още през 1961г. бъдещият нобелов лауреат Робърт Мъндел написа, че с цел да е сполучлив един паричен съюз като еврозоната, огромни групи европейски служащи ще би трябвало да се придвижват от страните в рецесия със слаба стопанска интензивност към тези с работещ модел на развиване и сериозен растеж. Мъндел е допълнен от различен икономист, Питър Кенен от Универститета Колумбия, който открива, че без значение какъв брой са огромни миграционните потоци, основната потребност е от " фискален съюз ".
Подобно на Съединените щати, бъдещета парична зона ще има потребност от сериозен фонд от общи средства, посредством които да субсидира страните, неводещи задоволително виновна бюджетна политика. Общият бюджет ще споделя риска сред Север и Юг, сред спестовни и харчещи, сред Германия и Италия.
Европейските политици обаче са наясно,че " фискален съюз " е извънредно мъчно изпълним. Той е голяма (може би финална) крачка към възникването на европейска свръхдържава, нещо което надали би се приело добре от милионите германци, французи, австрийци, холандци, италианци и други, които внезапно ще се окажат подвластни на един чужд, бюрократичен хайлайф в Брюксел.
Едва ли националните герои на толкоз европейски нации са изгубили животите си през 19 век, с цел да може нова империя да погълне континента през 21 век. Още повече надали спестовните ще се радват да заплащат сметката на разточителните. Както демонстрираха и последните седмици, даже при тежка икономическа рецесия, Европейски Съюз не съумява да работи координирано, а така наречен " коронаоблигации " (директна стъпка към общ бюджет) остават мираж.
Компромисното решение сред потребността и невъзможността за фискален съюз е " Пактът за непоклатимост и напредък " (ПСР). Правилото, което постановява, че страните в еврозоната ще би трябвало да поддържат дълг под 60% от Брутният вътрешен продукт и бюджетен недостиг до 3,0%, тъй че да не пораждат прекомерно съществени несъответствия и надлежно потребности от прехвърляния. При съблюдаване на тези ограничавания, потребността от прехвърляния става минимална и фискален съюз може да бъде избегнат с спомагателния плюс, приближаващ от рационалната политика на фискално ръководство.
За страдание, обаче, от създавнето си до през днешния ден спазването на ПСР условията е по-скоро изключение - задоволително е да погледнем положението на бюджетите на страни като Италия, Гърция,Франция и други, с цел да се уверим, че Пакт за непоклатимост има единствено на хартия и в речите на политиците.
Към края на 2019 година междинното равнище на дълга за страните в еврозоната е 86,1% - цената на държавните заеми надминава 10 трлн. евро. Прогнозата на МВФ е до края на 2020 година, този % на скочи 97,4. Показателна беше обикновената неспособност да се стартира процедура за свръхдефицит даже против Италия, която сега има дълг от над 137% от Брутният вътрешен продукт и беше в непрекъснат спор с Брюксел, даже преди ковид рецесията.
Помним статистическите операции на гръцкото държавно управление, което дотам беше изпуснало фискалното ръководство на страната, че виждаше единствения си път напред в обикновена замяна на данните. Дори държанието на Берлин постоянно не дава отговор на личната изразителност. Във всички години сред 2001 и 2005 година немското държавно управление не съблюдава условието за недостиг, като през 2003 година той даже стига 4,2%. Съветът на финансовите министри Екофин взема решение да не накаже федералната република, в противен случай разводнява ПСР като приема лист с " изключения " от правилото.
Перспективата ПСР да бъде нужният дисциплиниращ механизъм понижава в последните месеци пред очите ни. Неотдавна новоизбраният президент на ЕЦБ Кристин Лагард, в отговор на въпроси в Европейския парламент, прикани за промени във фискалните правила за повече " еластичност " за държавни разноски по време на стопански спадове. По всичко наподобява, че разводняването на ПСР ще продължи, а описът с " изключения " от разпоредбите ще пораства.
Така или другояче, в днешната конюнктура тематики като дисциплинираност и органичения на бюджетните дефицити към този момент са изхвърлени в кошчето на историята. Който бил порядъчен, бил, към този момент съвсем всички правила са свалени, коронавирусът даде мотив за огромното харчене.
Тези, които разполагат с фискално пространство (като Германия), могат релативно елементарно да осъществят разнообразни избавителни проекти. Конкретно немският е на стойност от 750 милиарда евро. Тези които обаче натрупат задължения от десетилетия, в това число и поради тласъците на еврозоната, (като Италия) са в състояние да се молят или да изнудват за финансова помощ.
Всъщност цялата европейската дългова рецесия, почнала през 2009 година, (и изключително гръцкият епизод) е илюстрация на проблемите на незавършения паричен съюз, чието решение към момента се търси безрезултатно. На процедура сега навлизаме във втория изразителен интервал на същата европейска дългова рецесия, който единствено ще удостовери старите наблюдения и хипотези.
При прогнози за стопански спад за страните във валутния съюз през 2020 година, вариращи от оптимистичните 5% до тревожни стойности над 10%, предстоят в действителност тежки моменти за задлъжнялите европейски страни. Основният отговор на държавните управления ще бъде да употребяват всички вероятни фискални принадлежности, които са им разполагаем. Т.е. страните да изхарчат допустимо най-вече, в опит да омекотят рецесията за жители и бизнеси.
Финансирането на сходно изключително харчене от страна на суверена ще може да се случва единствено посредством издаване на нов дълг. Особено имайки поради, че от рецесията страда и данъчната база на държавните управления. Тук идва основният въпрос, кой е водил виновна и пресметлива политика и кой не е. При предходната рецесия дългът в еврозоната скочи с повече от 1/3 или 25% към пика през 2012 година и остана съвсем същият през 2019 година
Към края на 2019 година, седемте най-натоварени с задължения членки на еврозоната дължаха общо 7 150 милиарда евро, т.е. близо 7,2 трилиона евро. За обособените страни като част от техния Брутният вътрешен продукт това е 137% за Италия, 121% за Португалия, 98% за Испания, 101% за Франция, 99% за Кипър, 102% за Белгия и 178% за Гърция. Проблемни равнища на задлъжнялост даже без международна пандемия и настъпваща нова огромна меланхолия.
Да вземем за образец една от най-силно засеганти от COVID-19 страни с туристически бранш от порядъка на 13% от стопанската система - още веднъж Италия. Според разнообразни калкулации в идващите две-три години италианският дълг ще нарастне като % от БПВ до 160-180%, в среда без особени преспективи за стопански напредък. При тези условия, в някакъв миг пазарите ще слагат под подозрение устойчивостта на обществените финанси на страната.
Рейтинговите организации няма да могат да пренебрегват въпроса и ще се наложи промяна в посока надолу, което ще е неприятно, тъй като с рейтинг от BBB с отрицателна преспектива сега, съвсем всеки спад води до изпадане на италианските ДЦК в зоната на спекулативните активи. Следствието от една такава преоценка е гръцки сюжет - разпродаване от страна на кредиторите и незабавна потребност от намиране на нови, които да играят роля на " спасители ". Само че този път приказваме за дълг от 2,4 трлн. евро, т.е. 20 пъти по-голям от гръцкия.
И по този начин вършим цялостен кръг. Правилата от " Пакта за непоклатимост и напредък " не се съблюдават, страна с огромна стопанска система като Италия натрупа дефицити и задължения, доближава границите на вероятното финансиране посредством пазарите, с цел да бъде " избавена " са нужни големи фискални прехвърляния. Такива прехвърляния, в случай че въобще са финансово вероятни, са политически неприлиемви и за двете страни в уравнението. Германските данъкоплатци не желаят да заплащат, а италианските гласоподаватели не желаят да бъдат ръководени от немски канцлер. Почти като дефиницията на революционна обстановка - едните не могат, другите не желаят.
За да се показва какъв брой близка опция е горният сюжет, дано погледнем реакцията от последните договаряния за общоевропейски стопански отговор на следствията от пандемията. На среща сред европейските финансови министри беше контрактуван пакет на стойност 540 милиарда евро. Особен интерес провокира частта от него, особено планувана единствено за страни от еврозоната - 240 милиарда евро през Европейския стабилизационен механизъм (ЕСМ). При естествени условия, за достъп до тези средства се изисква първо направена вноска от всяка страна член и по-късно пораждане на характерни стопански условия, които да наложат финансиране. Проблемът е, че това финансиране върви с тежки условия за осъществяване на промени и на процедура с вдишване на надзор върху страната адресат от станалата печално известна от гръцкия епизод Тройка на Европейска комисия, ЕЦБ и МВФ.
При последните трагични условия, откакто настояването на финансиране посредством коронаоблигации беше твърдо отказано от Холандия и Германия, като компромисен вид за удоволетворение на южните страни и изключително Италия, беше признато, че финансирането през ЕСМ с тази съответна стратегия ще се прави без множеството условия, налични в разпоредбите на механизма. Някои биха споделили, обратно на логиката, реакциите в Италия бяха на цялостно отричане и засегнатост, до такава степен, че е изцяло допустимо страната да откаже финансирането през ЕСМ, поради тежката политическа стигма, наложена от италианските гласоподаватели и публично мнение.
Италианците възприемат подобен тип кредитиране с условия, като непосредствено вмешателство в суверенитета и политическа интервенция във вътрешните каузи на страната от Брюксел и Северна Европа. Отново се връщаме към главното триене - спестовните не желаят да дават без условия, закъсалите не желаят да одобряват със такива. Тази динамичност може единствено да се ускорява.
Единственото укротяващо тези сили на опълчване е нападателната парична политика на ЕЦБ. По проект тази година, централната банка ще интервенира на пазарите с стратегии на стойност 1,1 трлн. евро, изкупувайки върховен дълг на страните от валутния съюз, натискайки надолу цената на финансирането за закъсалите южни стопански системи. Пакетът е релативно непретенциозен по отношение на размерите на задълженията, които за седемте най-задлъжняли страни е 7,2 трлн. евро. Остава и ограничаването за непосредствено пазаруване на ДЦК от страните, коетп в допълнение усложнява картинката. Така или другояче, сходна монетизация на дълг постоянно води до инфлация и надуване на балони, а и евентуално в същите северни европейски страни няма безкрайна политическа приемливост към сходни радикални опити.
В този смисъл, цялата еворзона печели време, само че колкото повече го прави, толкоз по-тежки ще са последствията след края на бурните времена. Безплатен обяд няма, колкото и новаторски способи да се измислят той да се прехвръля на други хора във друго (бъдеще) време. /money.bg
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ