Табуто е мъртво: след Мадуро всеки държавен глава е легитимна мишена
Тръмп разгласи, че Мадуро е „ хванат “, а Каракас чу детонации и видя удари по основни точки. Светът реагира остро – освен поради Венецуела, а тъй като прецедентът мирише на нова теория: похищение на държавен глава като инструмент на геополитиката. Какво е доказано, какво остава мъгла – и за какво в тази история нефтовият претекст не е декор, а сюжет.
Има моменти, в които новината не желае да бъде прочетена „ като вест “. Тя влиза в съзнанието като удар по разпоредбите , като хрущене на геополитическа кост. Точно подобен е 3 януари 2026 година – денят, в който Вашингтон удари Венецуела, Каракас чу детонации, а Доналд Тръмп съобщи обществено, че Николас Мадуро и брачната половинка му са „ хванати “ и изведени от страната . AP News+2The Guardian+2
Това не е просто „ още една интервенция “. Това е рекламация за право . За право да отнемеш държавен глава от столицата му и да го превърнеш в обвинен на личната си правосъдна система – освен това без ясно показан интернационален мандат и на фона на спор за легитимност и позволение. И тъкмо тук е първата огромна заплаха: не в това дали Мадуро е добър или неприятен, харесван или ненавиждан, комфортен или неуместен. Опасността е в модела , който се легитимира пред очите на света: когато политическият спор не се взема решение с дипломация, а с „ изваждане на индивида “ от уравнението.
Какво знаем досега – и за какво езикът е значим
Да стартираме с хигиената на обстоятелствата, тъй като точно в такива дни пропагандата пораства като мухъл. По основното изказване – „ залавяне “ – има няколко паралелни линии.
Първо, самият Тръмп разгласи, че американски сили са заловили Мадуро и брачната половинка му и са ги „ извели “ от страната.
Второ, съгласно информации, представени от огромни медии, удари и детонации са регистрирани в Каракас и други региони, а венецуелските управляващи са реагирали със положение на извънредност и апел за готовност .
Трето, интернационалната реакция стартира да се наслоява незабавно – в това число позиции, че това е акт на въоръжена експанзия и рисков казус.
И тук идва „ езикът “. В американския обществен роман се появяват думи като „ триумф “, „ акция “, „ нарко-тероризъм “, „ обвинявания “ и историческа прилика с Панама и Мануел Нориега.
Но в интернационалния роман – изключително отвън лагера на Вашингтон – думите са други: „ експанзия “, „ нарушаване “, „ похищение “, „ казус “. И когато светът стартира да спори не за обстоятелствата, а за думите, значи сме на територията на нова теория : теория, в която „ законът “ е PR, а „ силата “ е процедура.
Операцията не е единствено военна – тя е политико-психологическа
Ударът по Каракас е забележимото. Но същинският резултат е невидимият: известието към всички столици, които се двоумят, лавират, отхвърлят да се подчинят или просто пречат. Съобщението е малко и брутално: „ Ние можем да ви стигнем. И да ви извадим. “
Това е политическа логика на психиката на страха. Не се цели просто да се промени държавно управление. Цели се да се промени държанието на останалите. Да се внуши, че „ суверенитетът “ е условна привилегия, а не принцип. И когато един принцип стане конвенционален, той умира. Остава единствено въпросът: кой е идващият „ конвенционален “?
Тук е и огромната замяна: показва се като „ битка с престъпността “ и „ възобновяване на справедливостта “. Но в случай че беше единствено това, щеше да има други принадлежности – интернационалните механизми, санкционни режими, правосъдни процедури през приети канали. Вместо това виждаме удар и изнасяне . Това е политически акт, маскиран като правораздаване.
Правото като фон и рискът от разпад на интернационалните правила
В такива интервенции „ легалната рамка “ постоянно идва след ракетите – като опрощение, като прессъобщение, като пояснение „ за какво беше неизбежно “. Но интернационалното право не работи на правилото „ първо удари, след това изясни “. И в случай че светът одобри този ред, тогава на следващия ден всяка мощ ще има „ право “ да взема решение сама кой е „ нелегитимен “ и кой би трябвало да бъде „ изнесен “.
Сравненията с Нориега не са случайни; те са сигнал към публиката: „ Правили сме го и преди. “
Само че светът през днешния ден не е 1990 година И точно по тази причина прецедентът е по-опасен: тъй като живеем във време на разпадащи се контракти, на наказания като война, на „ зони на интерес “ като нова карта. Ако към това добавиш и правото на похищение на държавни водачи , тогава не просто разклащаш разпоредбите – ти ги превръщаш в прахуляк.
И тук идва въпросът, който в медиите постоянно се заобикаля, тъй като е неуместен: в случай че това е разрешено „ тъй като е Мадуро “, на следващия ден какво ще спре някого да го направи „ тъй като е Х “? Точно по този начин се разпада международният ред: не със мощен удар, а с нормализиране на изключението .
Какво става във Венецуела – страна без център и битка за надзор
Вътре във Венецуела логиката е безмилостна: в случай че центърът бъде отхвърлен, стартира борба за това кой държи командването – институционално, силово, символно.
Затова виждаме реакция от вида „ изключително състояние “ и „ готовност “ – това е опит страната да се залепи, преди да се разпадне на фракции.
Но мобилизацията не е единствено военна. Тя е и пропагандна: тя споделя на популацията „ външен зложелател “, с цел да приглуши вътрешната суматоха. А суматохата в такава обстановка е най-опасният фактор, тъй като тя създава две неща: мародерство и радикализация.
В същото време, всяка външна офанзива неизбежно задейства народен инстинкт – даже измежду хора, които ненавиждат режима. Това е циничният абсурд: външният удар от време на време укрепва вътрешната неотстъпчивост. Но в случай че водачът в действителност е отхвърлен, тогава този инстинкт може да се насочи не към „ отбраната на режима “, а към война за наследството .
И тук има още една мрачна опция: появяването на „ краткотрайни центрове “, които да се опитат да договорят със Съединени американски щати нова властова архитектура. Това е класическият сюжет на „ управляем преход “, който в действителността постоянно е управляем единствено в прессъобщенията, а на терен се трансформира в безпорядък.
Голямата геоикономика: за какво нефтеният претекст не е интрига, а причинност
Да кажем очевидното, което мнозина се преструват, че не виждат: Венецуела не е просто „ политически проблем “. Тя е ресурсна страна със стратегическа тежест. И когато се чува, че Вашингтон ще бъде „ мощно зает “ с венецуелския петролен бранш, това не е периферен подробност – това е ключ към претекста.
В геополитиката идеологията постоянно е витрина. А зад витрината стоят тръби, танкери, наказания, пазари, въздействие върху цените, надзор върху направления. В този смисъл Венецуела е и тест: до каква степен стига новата американска подготвеност да трансформира икономическата цел във военно деяние .
И тук е огромният риск: в случай че тази интервенция бъде „ сполучлива “ съгласно Вашингтон, тя ще стане образец. Ако стане образец, Латинска Америка няма да я одобри като изолиран случай. Тя ще я одобри като предизвестие: „ Суверенитетът ви е под изискване. “
Международната реакция: освен Венецуела, а боязън от прецедента
Реакциите по света са значими не като морална оценка, а като премерване на бъдещото държание. Когато организации и медии отразяват рецензии и паника за това, че е осъществен акт на въоръжена експанзия, това демонстрира, че доста страни виждат заплахата от разширение на практиката . Reuters
Днес е Венецуела. Утре може да е друга страна, различен водач, друга „ легитимация “. Затова реакцията не е единствено „ про- или анти-Мадуро “. Тя е реакция на света против концепцията, че може
Има моменти, в които новината не желае да бъде прочетена „ като вест “. Тя влиза в съзнанието като удар по разпоредбите , като хрущене на геополитическа кост. Точно подобен е 3 януари 2026 година – денят, в който Вашингтон удари Венецуела, Каракас чу детонации, а Доналд Тръмп съобщи обществено, че Николас Мадуро и брачната половинка му са „ хванати “ и изведени от страната . AP News+2The Guardian+2
Това не е просто „ още една интервенция “. Това е рекламация за право . За право да отнемеш държавен глава от столицата му и да го превърнеш в обвинен на личната си правосъдна система – освен това без ясно показан интернационален мандат и на фона на спор за легитимност и позволение. И тъкмо тук е първата огромна заплаха: не в това дали Мадуро е добър или неприятен, харесван или ненавиждан, комфортен или неуместен. Опасността е в модела , който се легитимира пред очите на света: когато политическият спор не се взема решение с дипломация, а с „ изваждане на индивида “ от уравнението.
Какво знаем досега – и за какво езикът е значим
Да стартираме с хигиената на обстоятелствата, тъй като точно в такива дни пропагандата пораства като мухъл. По основното изказване – „ залавяне “ – има няколко паралелни линии.
Първо, самият Тръмп разгласи, че американски сили са заловили Мадуро и брачната половинка му и са ги „ извели “ от страната.
Второ, съгласно информации, представени от огромни медии, удари и детонации са регистрирани в Каракас и други региони, а венецуелските управляващи са реагирали със положение на извънредност и апел за готовност .
Трето, интернационалната реакция стартира да се наслоява незабавно – в това число позиции, че това е акт на въоръжена експанзия и рисков казус.
И тук идва „ езикът “. В американския обществен роман се появяват думи като „ триумф “, „ акция “, „ нарко-тероризъм “, „ обвинявания “ и историческа прилика с Панама и Мануел Нориега.
Но в интернационалния роман – изключително отвън лагера на Вашингтон – думите са други: „ експанзия “, „ нарушаване “, „ похищение “, „ казус “. И когато светът стартира да спори не за обстоятелствата, а за думите, значи сме на територията на нова теория : теория, в която „ законът “ е PR, а „ силата “ е процедура.
Операцията не е единствено военна – тя е политико-психологическа
Ударът по Каракас е забележимото. Но същинският резултат е невидимият: известието към всички столици, които се двоумят, лавират, отхвърлят да се подчинят или просто пречат. Съобщението е малко и брутално: „ Ние можем да ви стигнем. И да ви извадим. “
Това е политическа логика на психиката на страха. Не се цели просто да се промени държавно управление. Цели се да се промени държанието на останалите. Да се внуши, че „ суверенитетът “ е условна привилегия, а не принцип. И когато един принцип стане конвенционален, той умира. Остава единствено въпросът: кой е идващият „ конвенционален “?
Тук е и огромната замяна: показва се като „ битка с престъпността “ и „ възобновяване на справедливостта “. Но в случай че беше единствено това, щеше да има други принадлежности – интернационалните механизми, санкционни режими, правосъдни процедури през приети канали. Вместо това виждаме удар и изнасяне . Това е политически акт, маскиран като правораздаване.
Правото като фон и рискът от разпад на интернационалните правила
В такива интервенции „ легалната рамка “ постоянно идва след ракетите – като опрощение, като прессъобщение, като пояснение „ за какво беше неизбежно “. Но интернационалното право не работи на правилото „ първо удари, след това изясни “. И в случай че светът одобри този ред, тогава на следващия ден всяка мощ ще има „ право “ да взема решение сама кой е „ нелегитимен “ и кой би трябвало да бъде „ изнесен “.
Сравненията с Нориега не са случайни; те са сигнал към публиката: „ Правили сме го и преди. “
Само че светът през днешния ден не е 1990 година И точно по тази причина прецедентът е по-опасен: тъй като живеем във време на разпадащи се контракти, на наказания като война, на „ зони на интерес “ като нова карта. Ако към това добавиш и правото на похищение на държавни водачи , тогава не просто разклащаш разпоредбите – ти ги превръщаш в прахуляк.
И тук идва въпросът, който в медиите постоянно се заобикаля, тъй като е неуместен: в случай че това е разрешено „ тъй като е Мадуро “, на следващия ден какво ще спре някого да го направи „ тъй като е Х “? Точно по този начин се разпада международният ред: не със мощен удар, а с нормализиране на изключението .
Какво става във Венецуела – страна без център и битка за надзор
Вътре във Венецуела логиката е безмилостна: в случай че центърът бъде отхвърлен, стартира борба за това кой държи командването – институционално, силово, символно.
Затова виждаме реакция от вида „ изключително състояние “ и „ готовност “ – това е опит страната да се залепи, преди да се разпадне на фракции.
Но мобилизацията не е единствено военна. Тя е и пропагандна: тя споделя на популацията „ външен зложелател “, с цел да приглуши вътрешната суматоха. А суматохата в такава обстановка е най-опасният фактор, тъй като тя създава две неща: мародерство и радикализация.
В същото време, всяка външна офанзива неизбежно задейства народен инстинкт – даже измежду хора, които ненавиждат режима. Това е циничният абсурд: външният удар от време на време укрепва вътрешната неотстъпчивост. Но в случай че водачът в действителност е отхвърлен, тогава този инстинкт може да се насочи не към „ отбраната на режима “, а към война за наследството .
И тук има още една мрачна опция: появяването на „ краткотрайни центрове “, които да се опитат да договорят със Съединени американски щати нова властова архитектура. Това е класическият сюжет на „ управляем преход “, който в действителността постоянно е управляем единствено в прессъобщенията, а на терен се трансформира в безпорядък.
Голямата геоикономика: за какво нефтеният претекст не е интрига, а причинност
Да кажем очевидното, което мнозина се преструват, че не виждат: Венецуела не е просто „ политически проблем “. Тя е ресурсна страна със стратегическа тежест. И когато се чува, че Вашингтон ще бъде „ мощно зает “ с венецуелския петролен бранш, това не е периферен подробност – това е ключ към претекста.
В геополитиката идеологията постоянно е витрина. А зад витрината стоят тръби, танкери, наказания, пазари, въздействие върху цените, надзор върху направления. В този смисъл Венецуела е и тест: до каква степен стига новата американска подготвеност да трансформира икономическата цел във военно деяние .
И тук е огромният риск: в случай че тази интервенция бъде „ сполучлива “ съгласно Вашингтон, тя ще стане образец. Ако стане образец, Латинска Америка няма да я одобри като изолиран случай. Тя ще я одобри като предизвестие: „ Суверенитетът ви е под изискване. “
Международната реакция: освен Венецуела, а боязън от прецедента
Реакциите по света са значими не като морална оценка, а като премерване на бъдещото държание. Когато организации и медии отразяват рецензии и паника за това, че е осъществен акт на въоръжена експанзия, това демонстрира, че доста страни виждат заплахата от разширение на практиката . Reuters
Днес е Венецуела. Утре може да е друга страна, различен водач, друга „ легитимация “. Затова реакцията не е единствено „ про- или анти-Мадуро “. Тя е реакция на света против концепцията, че може
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ