Тръмп и Путин се разбраха предварително по най-важната тема
Тръмп и Путин си стиснаха ръцете над масата. Пръстите им се срещнаха като два политически континента. И последва тишина
Созопол. Крайбрежно ресторантче, вмирисано на пържена риба и забравени обещания. Пластмасови столове, избелели от слънцето. Маса, покрита с мушама с шарка на гроздове.
В ъгъла седят двама туристи. Единият носи плажен халат с тигрови шарки, другият – вехта тениска с надпис „ Пирин – моята планина “. Очилата им са като черни пещери, в които можеш да си изгубиш персоналната карта.
По масите в близост се виждат сякаш инцидентни хора: мъже с джапанки и глезени като водопроводни тръби, дами със подозрително идентични маникюри и прически, подстригани с военна акуратност. Всички отпиват от бирите си в синхрон, като че ли вземат участие в обред на скрито приятелство. Гледат се неприятно между тях. Очевидно тайните служби на Съединени американски щати и Русия не са в толкоз положителни връзки, колкото президентите на двете страни.
Тръмп хрупа пържен сафрид с такова старание, като че ли това е следващата му икономическа договорка. Путин боде панирани миди с вилица, която в ръката му наподобява рискова като хирургически инструмент.
– Созопол си е Созопол – споделя Тръмп.
– На мен ли ще го разправяш… – отвръща Путин. – Аз пристигам тук тайно от 80-те. Навремето бях с мустаци. Никой не ме позна. Даже ме помислиха за акордеонист от Варна.
Двамата замлъкнаха, отпиха от наливната бира и загледаха морето. Преминаваща наоколо туристка кихна – незабавно двама от „ инцидентните “ станаха, огледаха, след това отново седнаха. Постепенно, някак без предпочитание, минаха към идната среща в Аляска на 15 август.
– Трябва да кажем нещо обтекаемо – промърмори Тръмп. – Ако няма войни, хората ще почнат да се ровят в друго. Ще питат за какво не оправите пътищата. Или за какво бензинът е безценен.
– Да, да, тъкмо – кимна Путин. – Войната е като чадър в дъжд от неуместни въпроси.
Точно тогава по радиото ненадейно гръмна песента „ Синева “, в осъществяване на Васил Найденов. Чайките замряха във въздуха. Слънцето, на своя глава, се скри зад облак. Внезапно падна сянка, само че не „ над младата ръж “, а над масата с двамата огромни.
– Знаеш, че не можем да избегнем тази тематика – прошепна Тръмп, като че ли изповядва грях.
– Не можем – кимна Путин. – В момента тя е най-важната.
– Ти си за Стефан Димитров, знам.
– Да. Без мелодия песента е като орел без крила.
– А аз съм за Васил Найденов. Без неговия глас орелът щеше да седи на земята и да кълве трохи.
Пауза. През нея мина котка, която приличаше на някогашен български министър на културата.
– Това напрежение ме убива – сподели Тръмп. – Вчера изтрих плейлист с общите им песни, с цел да не ме съди някой.
– Аз пък държа касетофон в мазето, с цел да ги чувам скрито – призна Путин.
Решението пристигна ненадейно и съвсем по едно и също време.
– По равно – сподели Тръмп и заби пръст в мушамата, оставяйки мазно леке с формата на Мексико.
– По равно – удостовери Путин и отпи от бирата по този начин, като че ли това бе заветен обет.
Решиха да изкупят старите песни. Не с цел да ги държат в сейф, а с цел да ги освободят като птици от клетка. И да финансират нов албум, с който да сдобрят двамата създатели. Но не кой да е. Концептуален. Такъв, за който ще се приказва в университети и в излъчвания по кабеларки с аудитория от четири индивида.
Ще има и дует с тях двамата – Тръмп и Путин в беквокалите, облечени като риболовци от 60-те. С плетени пуловери с дупки и аромат на тютюн. Ще стоят на сцена, с по едно весло в ръка, и ще пеят нещо, което никой не схваща изцяло, само че всички усещат като истина.
Тръмп и Путин си стиснаха ръцете над масата. Пръстите им се срещнаха като два политически континента. И последва тишина. Морето спря на място, като че ли някой бе натиснал пауза на международния плеър. Вълните застинаха с гребени от пяна, във въздуха чайки като че ли замръзнаха в средата на полета си.
Мидите по чиниите започнаха да се отварят сами, като че ли изпълняваха заповед. Във всяка имаше дребна хартийка с надпис „ Браво, момчета! “.
В небето някой незабележим изписа с муден калиграфски почерк: Светът към този момент е по-добър.
После всичко потегли още веднъж, като че ли нищо не е било. Чайките продължиха кавгите си, вълните зашляпаха в брега, сервитьорът донесе сметката. А някъде в другия завършек на света, двама непознати ненадейно изпитаха предпочитание да си купят албум с песни, които още не съществуват.
Още политическа ирония от създателя:
Созопол. Крайбрежно ресторантче, вмирисано на пържена риба и забравени обещания. Пластмасови столове, избелели от слънцето. Маса, покрита с мушама с шарка на гроздове.
В ъгъла седят двама туристи. Единият носи плажен халат с тигрови шарки, другият – вехта тениска с надпис „ Пирин – моята планина “. Очилата им са като черни пещери, в които можеш да си изгубиш персоналната карта.
По масите в близост се виждат сякаш инцидентни хора: мъже с джапанки и глезени като водопроводни тръби, дами със подозрително идентични маникюри и прически, подстригани с военна акуратност. Всички отпиват от бирите си в синхрон, като че ли вземат участие в обред на скрито приятелство. Гледат се неприятно между тях. Очевидно тайните служби на Съединени американски щати и Русия не са в толкоз положителни връзки, колкото президентите на двете страни.
Тръмп хрупа пържен сафрид с такова старание, като че ли това е следващата му икономическа договорка. Путин боде панирани миди с вилица, която в ръката му наподобява рискова като хирургически инструмент.
– Созопол си е Созопол – споделя Тръмп.
– На мен ли ще го разправяш… – отвръща Путин. – Аз пристигам тук тайно от 80-те. Навремето бях с мустаци. Никой не ме позна. Даже ме помислиха за акордеонист от Варна.
Двамата замлъкнаха, отпиха от наливната бира и загледаха морето. Преминаваща наоколо туристка кихна – незабавно двама от „ инцидентните “ станаха, огледаха, след това отново седнаха. Постепенно, някак без предпочитание, минаха към идната среща в Аляска на 15 август.
– Трябва да кажем нещо обтекаемо – промърмори Тръмп. – Ако няма войни, хората ще почнат да се ровят в друго. Ще питат за какво не оправите пътищата. Или за какво бензинът е безценен.
– Да, да, тъкмо – кимна Путин. – Войната е като чадър в дъжд от неуместни въпроси.
Точно тогава по радиото ненадейно гръмна песента „ Синева “, в осъществяване на Васил Найденов. Чайките замряха във въздуха. Слънцето, на своя глава, се скри зад облак. Внезапно падна сянка, само че не „ над младата ръж “, а над масата с двамата огромни.
– Знаеш, че не можем да избегнем тази тематика – прошепна Тръмп, като че ли изповядва грях.
– Не можем – кимна Путин. – В момента тя е най-важната.
– Ти си за Стефан Димитров, знам.
– Да. Без мелодия песента е като орел без крила.
– А аз съм за Васил Найденов. Без неговия глас орелът щеше да седи на земята и да кълве трохи.
Пауза. През нея мина котка, която приличаше на някогашен български министър на културата.
– Това напрежение ме убива – сподели Тръмп. – Вчера изтрих плейлист с общите им песни, с цел да не ме съди някой.
– Аз пък държа касетофон в мазето, с цел да ги чувам скрито – призна Путин.
Решението пристигна ненадейно и съвсем по едно и също време.
– По равно – сподели Тръмп и заби пръст в мушамата, оставяйки мазно леке с формата на Мексико.
– По равно – удостовери Путин и отпи от бирата по този начин, като че ли това бе заветен обет.
Решиха да изкупят старите песни. Не с цел да ги държат в сейф, а с цел да ги освободят като птици от клетка. И да финансират нов албум, с който да сдобрят двамата създатели. Но не кой да е. Концептуален. Такъв, за който ще се приказва в университети и в излъчвания по кабеларки с аудитория от четири индивида.
Ще има и дует с тях двамата – Тръмп и Путин в беквокалите, облечени като риболовци от 60-те. С плетени пуловери с дупки и аромат на тютюн. Ще стоят на сцена, с по едно весло в ръка, и ще пеят нещо, което никой не схваща изцяло, само че всички усещат като истина.
Тръмп и Путин си стиснаха ръцете над масата. Пръстите им се срещнаха като два политически континента. И последва тишина. Морето спря на място, като че ли някой бе натиснал пауза на международния плеър. Вълните застинаха с гребени от пяна, във въздуха чайки като че ли замръзнаха в средата на полета си.
Мидите по чиниите започнаха да се отварят сами, като че ли изпълняваха заповед. Във всяка имаше дребна хартийка с надпис „ Браво, момчета! “.
В небето някой незабележим изписа с муден калиграфски почерк: Светът към този момент е по-добър.
После всичко потегли още веднъж, като че ли нищо не е било. Чайките продължиха кавгите си, вълните зашляпаха в брега, сервитьорът донесе сметката. А някъде в другия завършек на света, двама непознати ненадейно изпитаха предпочитание да си купят албум с песни, които още не съществуват.
Още политическа ирония от създателя:
Източник: flagman.bg
КОМЕНТАРИ