Калимера, Тасос!
Този текст не е следващата фотография на октопод, пусната от български екскурзиант на Тасос. Не е и лист с плажове или „ топ 5 ресторанта “. Това са попътни бележки – пътешестване освен по криволичещите пътища на острова, само че и по тези на паметта, историята и персоналното прекарване. Една разходка на пловдивския публицист и публицист Любен Панов през Тасос с очи, които виждат по-дълбоко, и сърце, което помни.
Километър надолу, към този момент на самото морско ниво, отклонявам по камечлив път за волски талиги, с цел да стигна дребната лагуна под сами манастира, забелязана от горната страна.
Не повече от 500 метра по наклона. И нова изненада за погледа: първо е величавата остаряла гора от стотици, стотици маслинови дървета, всяко от които може би по на двеста-триста години... Пенелопа може и да не е стояла под сянката на някое от тях, само че в случай че допускам на локални разказвачи, в това царство на маслините има екземпляри и по на 2000 години. Което ще рече, че в случай че не Пенелопа, Юлий Цезар може като дете да се е катерил по техните клони и да е замерял приятелчетата си от някой клон с прашка, заредена със зелени маслини. И те да му крещят изпод „ Аве, Цезаре! “, нали...
(Разбира се, надалеч преди времето, когато татко ми носеше от града кутии по кило, всяка по лев и двайсет, и тържествено се провикваше още от портата: „ Докарали са маслини в града, тасоски са! “)
Снимах се пред едно такова престаряло дърво, само че ми трябваха още двама като мене, с цел да можем да го прегърнем и обграбчим. Също като хром столетник, с безчет язвени рани по снагата, някои от които хралупи за гризачи или птици. А клоните – свежи, подготвени за нова родитба. През каменните трошляци се вижда мрежа от гумени водопроводи – локалната напоителна система. И по този начин – двеста метра нагоре по ската. По-високото не е за тези насаждения. По-високото е за бор и за широколистна гора.
И до сами маслиновите старци – луксозен плаж със стотина метра необятна и 700-800 дълга линия, с мраморен пясък и плитък бряг. Самотен. Една кола в дъното, две лелки с потопени в кристалната вода нозе и млад татко с петгодишен наследник, който учи да плува. Горе, кацнали върху островърхите скали, са кубетата на манастирската църква...
Морският егейски бриз ми носи легендата за този спокоен ъгъл. Едната от лелките ми споделя на чист български език (дали говорът й не приличаше на този от Гоцеделчевско?) по какъв начин преди двайсетина години млад мъж влезнал в плиткото дружно с приятелката си да поплуват, само че внезапно мощно течение ги повлякло във вътрешността. Започнали да потъват. Тогава мъжът вдигнал ръцете си нагоре, взрял се в предсмъртния си час в кулите на манастирската църква и извикал „ Михаиле, помогни! “ И чудото станало. Вятърът внезапно утихнал, невидима мощ ги понесла назад към брега и хората били избавени. И ми сподели още тази лелка, че божествената мощ била скрита в една дребна част от „ пироня “, с който била прикована към кръста дясната ръка на Христос. И че тази част през днешния ден се пази в съкровищницата на манастира „ Свети Арахангел Михаил “.
Когато бях горе, пропуснал съм да видя „ пироня “. То за друго не, само че да се помоля за здравето на най-близките ми хора, синове, снахи и внуци, че те постоянно са били моите най-силни внушения за смисъла от живота ми на този свят. А време за връщане нямах.
„ Не се притеснявай, стой в таверната на идващото населено място, до сами брега, и попитай за Михаил. Сервитьор е там, младо момче. Този човек, удавника де, когато се избавил, дружно с приятелката си се върнали в манастира, запалили свещ при ковчежето на пироня и се обрекли двамата, че ще се оженят и в случай че им се роди мъжко, ще го кръстят на името на светеца. Михаил. Те това ти думам де – това момче дето ще видиш като седнете на обяд, е този същият Михаил, синът на удавника. Той има копие на пироня, държи го на тезгяха... “
***
Хм...Спрях аз на лелкината таверна, открих го този Мишо, дето кръстник му бил самият Арахангел Михаил, поръчах си „ салатиса “ със сирене и домати, обаче не го попитах за „ пироня “. Ще кажете за какво. Ами тъй като Мишката беше облечен в една черна тениска с нарисуван на гърдите голям череп на озъбен метъл артист. Не знам за какво пък китарата му „ свиреше “ на гърба. Много-много не ми замязя на светец. По-скоро ми светна догатката, че двамата с майка му заради всякакви аргументи са прескочили сякаш за малко от Неврокоп в тези краища, с цел да си изкарват по-лесно хляба. И са останали. Майката да „ лови “ по плажовете баламурници като мене, а момчето да ги посреща в таверната си с удебелени сметки.
По български. Издаде го това „ пироня “. Аз съм лингвист, запомнил съм някои диалекти в нашенско и знам, че така приказват в Неврокопско.
Както и да е – до момента в който отдъхвах и се мъчех да отворя капачката на „ Банкя “, купена в Българско, се залях с вода и се наложи да се предрешвам. И въображението ме отнесе през море и планини (Родопа), та чак до Пловдива.
Представих си, че в случай че в този град на красивите хълмове си имахме и едно море, и това море ни беше дало един подобен божествен залив във тип на синя лагуна, затваряща Гетсиманската градина, леле, какъв МОЛ щяхме да му спретнем, за чудеса и приказ, с заведенията за хранене му, магазините и терасите за „ пърформънси “ и нощни заведения напряко върху синята рогозка на морето...
И не митове да се описват за пироня, а с същински, неръждиви гвоздеи щяхме да го оградим с високи бетонни огради и безусловно табелата „ ЧАСТЕН ИМОТ! ЗЛО КУЧЕ! ДОПУСКАТ съдебна експертиза САМО ЧЛЕНОВЕ НА КЛУБА НА БОГАТИТЕ! “.
Но не би. Не че към този момент няма български парцели, има, виждат се и се отличават (главно с високите огради!), само че „ кръщелниците “ на светиите очевидно са предизвестени от управляващите на тази страна къде могат и къде не могат да разголват строителните си пристрастености. 100 километра съвсем по морската брегова линия на Тасос аз не видях постройка на повече от три етажа и на по-малко от 80-90 метра, отстояща от плажовете към сушата. Така че като гледа голите плещи на Ризова от тв приемника, госпожа господарката да не може да си топи каносаните джолани в морето напряко от терасата.
***
Всъщност това е Тасос. Такъв, какъвто го виждам за първи път.
Е, заплитам, несъмнено, и доста положителни усеща, напъплили ме още на палубата на „ Варвара “ – ферибота от Керамоти. Но то е по този начин, тъй като по този начин се случи, нетърсено и ненагласено.
Ние сме едни от последните му пасажери на свечеряване. Насрещният остров, където ще търсим кей, е целият в дъждовна мъгла и чакаме всеки момент да заплющи и по палубата на кораба.
Недалеко от нас стартира да се белее мраморната кариера – първият белег за пасажерите, че наближават задачата, както ни споделиха.
Едно безредно, само че многочислено ято от гларуси облита корпуса и търси допир с пасажерите за постоянната си дажба от парче вафла или недоизяден сандвич. Като стрели са – първо грабят каквото има по дланите и едвам след това дочуваш свистенето на криле и победоносния прочут вик.
В подобен един миг, до момента в който дълбая в интернет на телефона, попадам на познатата ми „ Соната за две цигулки “ на Исаи. Същата, която съм слушал от моите внучки и която тъкмо през днешния ден трябваше да извършват в дуо в Атина, определени за лятната музикална академия на Леонидас Кавакос – младата музикална генерация на Гърция...
Те са...
И какво – да разтваряме чадърите и да чакаме успеха на дъжда ли? Баща им е този, който е лидерът ми през днешния ден. Усилваме доколкото можем телефончетата и оставаме прави, да слушаме и претърпяваме музиката, изпратена сякаш тъкмо за нас от най-близките ни хора по „ гръцки ефир “, от невидимото 700-километрово разстояние от тук до Атина.
Публика сме... Публика сме единствено двамата. Публика сме в най-прекрасната зала за подобен концерт в моя некратък живот. По-прекрасна от Карнеги хол в Ню Йорк, от Тонхале в Дюселдорф или Мюзикферайн във Виена... Палубата на ферибота за остров Тасос.
„ Варвара “ пуска сирена да подскаже, че наближава пристана, и смесва звуците си с музиката от ефира. Прегръщаме се със сина и ръкопляскаме. Само ние двамата. Другите ни гледат и умуват по какъв начин е допустимо единствено за към 40 минути да ни е хванала морската полуда (болест).
Да – и гларусите споделят вълнението ни: чувствам по какъв начин усилват свистенето на крилете. За първи път виждам гларуси да „ ръкопляскат “. С криле – несъмнено това е тяхното „ брависимо “...
Слизаме.
Калимера, Тасос!
Два дни ще бъда твой другар. Ще бъда с музиката за две цигулки на Исаи, с мраморната ти агора,с безкрайната ти егейска синева, с горите и вековните ти маслинови дървета, с морските ти и пещерни митове и плажове, с достолепието и гостоприемството на работливите ти хора...
И с всичко това, което не съумях да опиша в тези попътни бележки. Сполай ти за посрещането.
Любен ПАНОВ, юни, 2025, Пловдив - Тасос
Километър надолу, към този момент на самото морско ниво, отклонявам по камечлив път за волски талиги, с цел да стигна дребната лагуна под сами манастира, забелязана от горната страна.
Не повече от 500 метра по наклона. И нова изненада за погледа: първо е величавата остаряла гора от стотици, стотици маслинови дървета, всяко от които може би по на двеста-триста години... Пенелопа може и да не е стояла под сянката на някое от тях, само че в случай че допускам на локални разказвачи, в това царство на маслините има екземпляри и по на 2000 години. Което ще рече, че в случай че не Пенелопа, Юлий Цезар може като дете да се е катерил по техните клони и да е замерял приятелчетата си от някой клон с прашка, заредена със зелени маслини. И те да му крещят изпод „ Аве, Цезаре! “, нали...
(Разбира се, надалеч преди времето, когато татко ми носеше от града кутии по кило, всяка по лев и двайсет, и тържествено се провикваше още от портата: „ Докарали са маслини в града, тасоски са! “)
Снимах се пред едно такова престаряло дърво, само че ми трябваха още двама като мене, с цел да можем да го прегърнем и обграбчим. Също като хром столетник, с безчет язвени рани по снагата, някои от които хралупи за гризачи или птици. А клоните – свежи, подготвени за нова родитба. През каменните трошляци се вижда мрежа от гумени водопроводи – локалната напоителна система. И по този начин – двеста метра нагоре по ската. По-високото не е за тези насаждения. По-високото е за бор и за широколистна гора.
И до сами маслиновите старци – луксозен плаж със стотина метра необятна и 700-800 дълга линия, с мраморен пясък и плитък бряг. Самотен. Една кола в дъното, две лелки с потопени в кристалната вода нозе и млад татко с петгодишен наследник, който учи да плува. Горе, кацнали върху островърхите скали, са кубетата на манастирската църква...
Морският егейски бриз ми носи легендата за този спокоен ъгъл. Едната от лелките ми споделя на чист български език (дали говорът й не приличаше на този от Гоцеделчевско?) по какъв начин преди двайсетина години млад мъж влезнал в плиткото дружно с приятелката си да поплуват, само че внезапно мощно течение ги повлякло във вътрешността. Започнали да потъват. Тогава мъжът вдигнал ръцете си нагоре, взрял се в предсмъртния си час в кулите на манастирската църква и извикал „ Михаиле, помогни! “ И чудото станало. Вятърът внезапно утихнал, невидима мощ ги понесла назад към брега и хората били избавени. И ми сподели още тази лелка, че божествената мощ била скрита в една дребна част от „ пироня “, с който била прикована към кръста дясната ръка на Христос. И че тази част през днешния ден се пази в съкровищницата на манастира „ Свети Арахангел Михаил “.
Когато бях горе, пропуснал съм да видя „ пироня “. То за друго не, само че да се помоля за здравето на най-близките ми хора, синове, снахи и внуци, че те постоянно са били моите най-силни внушения за смисъла от живота ми на този свят. А време за връщане нямах.
„ Не се притеснявай, стой в таверната на идващото населено място, до сами брега, и попитай за Михаил. Сервитьор е там, младо момче. Този човек, удавника де, когато се избавил, дружно с приятелката си се върнали в манастира, запалили свещ при ковчежето на пироня и се обрекли двамата, че ще се оженят и в случай че им се роди мъжко, ще го кръстят на името на светеца. Михаил. Те това ти думам де – това момче дето ще видиш като седнете на обяд, е този същият Михаил, синът на удавника. Той има копие на пироня, държи го на тезгяха... “
***
Хм...Спрях аз на лелкината таверна, открих го този Мишо, дето кръстник му бил самият Арахангел Михаил, поръчах си „ салатиса “ със сирене и домати, обаче не го попитах за „ пироня “. Ще кажете за какво. Ами тъй като Мишката беше облечен в една черна тениска с нарисуван на гърдите голям череп на озъбен метъл артист. Не знам за какво пък китарата му „ свиреше “ на гърба. Много-много не ми замязя на светец. По-скоро ми светна догатката, че двамата с майка му заради всякакви аргументи са прескочили сякаш за малко от Неврокоп в тези краища, с цел да си изкарват по-лесно хляба. И са останали. Майката да „ лови “ по плажовете баламурници като мене, а момчето да ги посреща в таверната си с удебелени сметки.
По български. Издаде го това „ пироня “. Аз съм лингвист, запомнил съм някои диалекти в нашенско и знам, че така приказват в Неврокопско.
Както и да е – до момента в който отдъхвах и се мъчех да отворя капачката на „ Банкя “, купена в Българско, се залях с вода и се наложи да се предрешвам. И въображението ме отнесе през море и планини (Родопа), та чак до Пловдива.
Представих си, че в случай че в този град на красивите хълмове си имахме и едно море, и това море ни беше дало един подобен божествен залив във тип на синя лагуна, затваряща Гетсиманската градина, леле, какъв МОЛ щяхме да му спретнем, за чудеса и приказ, с заведенията за хранене му, магазините и терасите за „ пърформънси “ и нощни заведения напряко върху синята рогозка на морето...
И не митове да се описват за пироня, а с същински, неръждиви гвоздеи щяхме да го оградим с високи бетонни огради и безусловно табелата „ ЧАСТЕН ИМОТ! ЗЛО КУЧЕ! ДОПУСКАТ съдебна експертиза САМО ЧЛЕНОВЕ НА КЛУБА НА БОГАТИТЕ! “.
Но не би. Не че към този момент няма български парцели, има, виждат се и се отличават (главно с високите огради!), само че „ кръщелниците “ на светиите очевидно са предизвестени от управляващите на тази страна къде могат и къде не могат да разголват строителните си пристрастености. 100 километра съвсем по морската брегова линия на Тасос аз не видях постройка на повече от три етажа и на по-малко от 80-90 метра, отстояща от плажовете към сушата. Така че като гледа голите плещи на Ризова от тв приемника, госпожа господарката да не може да си топи каносаните джолани в морето напряко от терасата.
***
Всъщност това е Тасос. Такъв, какъвто го виждам за първи път.
Е, заплитам, несъмнено, и доста положителни усеща, напъплили ме още на палубата на „ Варвара “ – ферибота от Керамоти. Но то е по този начин, тъй като по този начин се случи, нетърсено и ненагласено.
Ние сме едни от последните му пасажери на свечеряване. Насрещният остров, където ще търсим кей, е целият в дъждовна мъгла и чакаме всеки момент да заплющи и по палубата на кораба.
Недалеко от нас стартира да се белее мраморната кариера – първият белег за пасажерите, че наближават задачата, както ни споделиха.
Едно безредно, само че многочислено ято от гларуси облита корпуса и търси допир с пасажерите за постоянната си дажба от парче вафла или недоизяден сандвич. Като стрели са – първо грабят каквото има по дланите и едвам след това дочуваш свистенето на криле и победоносния прочут вик.
В подобен един миг, до момента в който дълбая в интернет на телефона, попадам на познатата ми „ Соната за две цигулки “ на Исаи. Същата, която съм слушал от моите внучки и която тъкмо през днешния ден трябваше да извършват в дуо в Атина, определени за лятната музикална академия на Леонидас Кавакос – младата музикална генерация на Гърция...
Те са...
И какво – да разтваряме чадърите и да чакаме успеха на дъжда ли? Баща им е този, който е лидерът ми през днешния ден. Усилваме доколкото можем телефончетата и оставаме прави, да слушаме и претърпяваме музиката, изпратена сякаш тъкмо за нас от най-близките ни хора по „ гръцки ефир “, от невидимото 700-километрово разстояние от тук до Атина.
Публика сме... Публика сме единствено двамата. Публика сме в най-прекрасната зала за подобен концерт в моя некратък живот. По-прекрасна от Карнеги хол в Ню Йорк, от Тонхале в Дюселдорф или Мюзикферайн във Виена... Палубата на ферибота за остров Тасос.
„ Варвара “ пуска сирена да подскаже, че наближава пристана, и смесва звуците си с музиката от ефира. Прегръщаме се със сина и ръкопляскаме. Само ние двамата. Другите ни гледат и умуват по какъв начин е допустимо единствено за към 40 минути да ни е хванала морската полуда (болест).
Да – и гларусите споделят вълнението ни: чувствам по какъв начин усилват свистенето на крилете. За първи път виждам гларуси да „ ръкопляскат “. С криле – несъмнено това е тяхното „ брависимо “...
Слизаме.
Калимера, Тасос!
Два дни ще бъда твой другар. Ще бъда с музиката за две цигулки на Исаи, с мраморната ти агора,с безкрайната ти егейска синева, с горите и вековните ти маслинови дървета, с морските ти и пещерни митове и плажове, с достолепието и гостоприемството на работливите ти хора...
И с всичко това, което не съумях да опиша в тези попътни бележки. Сполай ти за посрещането.
Любен ПАНОВ, юни, 2025, Пловдив - Тасос
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ