Когато един мъж обича една жена: история за любов
Той я обичаше през целия си живот. Заобича я като юноша и отиде в казармата. А тя се омъжила – по този начин се случило. В младостта мъчно се чака. И почнал елементарен живот. Различни събития и разнообразни условия.
Този мъж постигнал огромен триумф, макар страшните трудности. И той имал своите увлечения, въпреки всичко бил естествен мъж, този човек на име Иво. Но по този начин и не се оженил. В душата си траял да обича момичето, което не го дочакало, само че това било необичайно и диво, че на никого не разказал за това.
Дори и пред себе си не признавал. Но помнил светлите й очи, смеха й, нежните й ръце, нейната изящна фигура…
И минали тридесет години – цялостен живот. Иво не седял в обществените мрежи – какво да прави там при своя висок статут? И не поддържал връзки със съучениците и приятелите от детинство.
Но инцидентно или не той намерил своята Ваня във фейсбук. Обикновен профил с предписания и статуси за любовта и вярата. Никакви фотоси, никакъв роман за себе си – празна страница, безинтересна.
Но сърцето му забило, той едвам не се задушил от неспокойствие и й написал писмо. И тя дала отговор малко и изсъхнало. Той още веднъж й писал – без даже да знае къде живее. И тя още веднъж му дала отговор малко. Любезно и малко.
И той осъзнал, че любовта към момента е там, че би дал всичко на света, единствено с цел да види своята Ваня, единствено да поговори с нея. Но тя настойчиво отказала да се срещнат, въпреки да отговаряла на писмата. Той почнал да я търси, намерил адреса й и още веднъж задънена улица. Не отивай там, там е фамилията й, мъж, деца, внуци бягат…
Той се измъчвал и пишел. А тя отговаряла. И по този начин предходна година. И Иво страдал и я сънувал като първоначално, когато са млади, красиви, още веднъж заедно…
Той се мъчел доста. А след това Ваня му писала. Писала му дано всичко си остане както си е. Не бива да се виждаме. Не бива да се срещаме. Аз съм на петдесет. Аз съм тежко болна. Аз съм неработоспособен. И от медикаменти и лекувания съм 40 кг.
Почти не мога да вървя, единствено до аптеките. И даже не се опасявам, че ще дойдеш – ти няма да ме познаеш. Аз съм една задъхана бабичка, само че ти ме помни такава, каквато бях. Аз също те обичах през целия си живот, бракът ми беше неточност и не живяхме дълго дружно. Сама изживях живота си – към този момент го изживях. Обичам те и ми елементарни.
Ето такова тъжно и същинско писмо.
Тогава Иво тръгнал към Ваня незабавно – към този момент знаел адреса. Тя отворила вратата и заплакала с безсилни сълзи на обезсърчение. А той я гледал и виждал единствено светлите очи и нежните ръце.
Той виждал своята Ваня и нищо друго. Нищо ненужно и това е. Тя си останала хубавица и нямало по-хубава от нея на света. И какъв брой неуместно и разточително било да загуби цяла година! Цяла скъпоценна година в писане!
И в този момент са дружно. И не виждат в другия никакви промени, тъй като любовта има собствен взор. И обичаният човек е прелестен и необходим, каквото и да се случи с него. И може би Ваня въпреки всичко ще оздравее – в този момент има защо да оздравява. И това е история за любовта. И за това, че не се променяме за тези, които ни обичат…
