Той върви сред мръсотията, без тя да полепва по него

Той върви измежду мръсотията, без тя да полепва по него – необичаен гений, който не се учи, а се има по темперамент

Има редки моменти, в които политиката престава да бъде кална битка и стартира да наподобява на това, което по принцип би трябвало да бъде – интелектуално съревнование за бъдещето. В такива моменти човек не търси вик, а смисъл. Не търси позата, а посоката. И не търси следващия „ избавител “, а оня необичаен вид персона, в която моралът и разсъдъкът не си опонират.

Днес, на шумния пазар на българската политика, където думите са евтини, а упоритостите – кресливи, един облик изпъква със странното си успокоение. С интелигентността, която не натрапва предимство, а излъчва убеденост. С биография, която не свети с шоу, само че тежи с поредност. С наличие, което не крещи „ власт “, а нашепва „ посока “.

Това име е Крум Зарков.

Той не е прекомерно млад, с цел да бъде доверчив. На 43 години е. Не е и прекомерно остарял, с цел да бъде пленник на предишното. Това е онази идеална възраст за политик – сред ентусиазма и мъдростта, сред дързостта и мярката. 

Зарков е проевропейски не по девиз, а по разбиране. В България, където политическата биография постоянно припомня престъпна хроника, той стои чист. Все още неизхабен. Неомърсен. Върви измежду мръсотията, без тя да полепва по него – необичаен гений, който не се учи, а се има по темперамент. Принципността при него не е поза, а табиет. А интелигентността му не е студена, а хуманна.

И да, той е абсурд. Член на Българска социалистическа партия, само че корав критик на личното си управление. Беше част от президентската институция, само че я напусна несъгласен – не с яд, а с достолепие. Човек, който не е мост по сметка, а по разбиране. Не отхвърля дясното и не води война с него. Не флиртува на ниска цена с лявото. Не се продава на популизма. Затова, парадоксално, се употребява с почитание и от лявата, и от дясната страна на политическия набор.

Никога не съм дал своя вот за лява партия и ляв политик. Но зрелостта стартира там, където свършват етикетите. Държавата не се ръководи от идеологически цветове, а от темперамент и подготвеност. Времето на племенната политика отминава, колкото и някои да отхвърлят да го одобряват. Светът навлиза в ера на изкуствен интелект, роботизация и цифрова стопанска система. Политиците ни още водят борби от XX век с речник от XIX-и.

Къде в това бъдеще виждате днешните ни „ вождове “? Кой от тях е в положение да приказва с поколението Z, което не гледа телевизия, не чете партийни стратегии и не има вяра на лозунги? Кой от тях схваща стопанската система на данните, а не стопанската система на схемите?

Кой мисли за България на следващия ден, а не за себе си през днешния ден?

Не го виждам нито в Борисов. Нито в Радев. Нито в Пеевски. Там има минало. Много минало. И нито грам бъдеще.

Зарков е друг вид политик – от тези, които не се забъркват в кавги, а стъпват върху причини. От тези, които не търгуват с нервност, а влагат в разсъдък. От тези, които не търсят врагове, а решения.

Подходящ ли е за президент? Да. Именно тъй като не е писклив, а сдържан. Не е партиен маниак, а общественик по предопределение. Но повече бих желал да го видя като министър председател – там, където се коват действителните решения.

Въпросът не е дали той е подготвен. Въпросът е дали България е подготвена за него. Дали обществото ще узрее задоволително, с цел да избере разсъдък вместо звук. Почтеност вместо експанзия. Посока вместо поза.

Скоро пред нас ще застане врата с надпис БЪДЕЩЕТО.

И ще би трябвало да решим на кого да се доверим да я отвори и първи да прекрачи през нея, а ние след него.