Той сънува, записва и рисува сънищата си. Смятан за наследник

Той сънува, записва и рисува сънищата си. Смятан за правоприемник на Достоевски, Алексей Ремизов (1877-1957) е автор на демонологични повести, романи, разкази и апокрифни сказания. В „ Диханието на нощта ” (Изд. Факел) непокътнато място имат записаните от него сънища и изумителните мистични рисунки, които ни е завещал.

Сънувам всяка нощ, а на сутринта протоколирам съня си. В продължение на няколко години водих графичен дневник: рисувах съня си, а към него – събитията от деня.

Откакто се помня, постоянно сънувам. И единствено почукване на прозореца или звън ми пречат да спра да разграничавам суетата на живота нескрито от изгарящите видения – от мястото, където ловя сънищата. Нощ без сънища за мене е като на вятъра изживян ден. 

Сънищата наподобяват на диалог с човек, който e умоповреден – слушаш го, всичко ти се коства напълно по човешки, само че усещаш, че в един миг нишката безусловно ще се скъса, ще се появи някакво неоснователно „ тъй като “ или едно напълно ненадейно определение – в случай че ти приказва за телешко варено, внезапно ще се окаже, че яденето не е от нормално месо, а е от „ планетно месо “.

Може би сънят е обвързван единствено с живота или животът просто го улавя, оцветява го, боядисва го с алените си багри, поставя го в своя шаблон... И щом сънуваш нещо, значи то съществува. А „ да съществуваш “ и „ да сънуваш “ става едно и също. Тогава бих могъл да кажа, че човек, който напуща живота, просто влиза в един сън; сънят продължава и след гибелта, само че без да се пробуждаме.

При това всеки сънува съгласно своята визия за задгробния живот, до момента в който не се изчерпи цялата цялост на вярата; тогава душата на индивида като искра полита в океана. А оня, който по никакъв метод не е обвързван с небето, не престава да кърпи скъсаното или да подрежда думи – въобще, да извършва предназначението си в живота.

Продължаващото съществуване на мъртвите се разкрива в сънищата на живите. Единственото другарство сред „ този “ и „ оня “ живот става в сънищата. Само по този начин мъртвите влизат в живота на живите и може би живите също могат да трансформират с нещо ориста на мъртвите.

Сънищата имат форма, цвят, тон и благоухание – „ замириса на море “. Зелен цвят, червен, светлосин, сребристо-снежен, само че кой знае за какво не се е случвало да видя слънцето насън.

Винаги сънувам лунна нощ – това е Астарта, богинята на Луната, с багрите на мъртвите. От звуците сънувам по какъв начин ме викат, сънувам диалози, песни, музика. С друга форма – от елементарна, каквато е денем, до чудовищна: всичко, което изникне във въображението от нарушените линейни показа. Случва се и друго – то лети, обърнато наобратно, и не е подвластно на никакво въображение. 

За себе си и за своя приятел в сънищата узнаваш неща, за които не си и подозирал. Няма диалог, няма наблюдение и вглеждане, от които човек да научи това, което с лекост разкрива сънят.

Само от сънищата можеш да се осведомиш за предишния си живот, както и за предишния живот на другите, въпреки и не толкоз отчетливо и подробно; научаваш и за своето бъдеще, а и за бъдещето на другите.

Има сухи, а има и лепкави сънища. Сухите изчезват при първата изречена дума, или даже при първата мисъл за пробуждане. А лепкавите са крепко закрепени; най-малко до вечерта никаква бъркотия не може да ги заличи. Ходи под тяхното усещане човек, блъска се или пък през целия ден го изтезава горест.

Най-мъчително в сънищата е завръщането от предишното: човек е имал възприятието, че събитията и хората са били забравени вечно. А може би нищо не умира? Може би предишното е наслоено в сегашното и живее в него, без да отмира? Само какъв товар носи моята душа!

Избрани фрагменти от: „ Диханието на нощта ”, Алексей Ремизов, асортимент и превод Огняна Иванова, изд. Факел
Източник:
Снимка и изображение: ru.wikipedia.org, livelib.ru