Той обича срещите с дивото и непознатото. Живее на ръба.

Той обича срещите с дивото и непознатото. Живее на ръба. Предизвиква себе си. Търси себе си. На най-отдалечените кътчета. Животът му е същински „ Сървайвър”. Може да оцелее както на минус 48, по този начин и на 55 градуса. Духът му е непреклонен. Вярата е неговата мощ.

Ултрамаратонецът Красимир Георгиев ще ни води тук-там, към които малко на брой биха дръзнали да тръгнат и ще ни опише истории за храброст, устойчивост и човечност.

Първите му крачки са на пътеката. Две минути, в които се задъхва и не може да си показа, че би могъл да тича, само че му харесва и не се отхвърля. Тичането се трансформира в терапия за наднорменото му тегло тогава и нездравословните привички като пушенето и алкохола.

В началото стартира с по-кратки направления. Постепенно се впуска в по-големи провокации. Преходите му из света включват направления в джунглата и пустинята и Долината на гибелта. Най-екстремното място, на което е бил, е Полярният кръг.

„ Бяхме на 500-600 км във вътрешността, зад Полярния кръг и просто нямаше никого към нас.Там разчитахме единствено на себе си. Имаше случаи, когато една от дамите, които бяха там, за малко не умря. Имаше момче от Патагония – Марио. Той беше поставил газта в палатката да си прави храна, с цел да яде и по някаква неточност избухва газта и цялата палатка е в пламъци. Той няма къде да отиде, няма по какъв начин да продължи.

„ В такива моменти човек схваща какъв брой сме смешни, от време на време оскъдни и се тормозим за неща, за които не би трябвало да се тормозим. Там разбираш какъв брой сме слаби от време на време и тъкмо такива моменти ти дават мощ. Аз желая да видя по какъв начин ще отвръщам в такива моменти. Аз съм психолог. Искам да знам какво става в главите на хората и съм намерил метод, по който аз разбирам какво се случва в моята глава. Това е най-хубавият метод човек да разбере от какво си изработен. Поставян си пред обстановки, пред които в никакъв случай не си бил поставян”, споделя Краси.

Камбоджа е обичаната му страна. Там той се впуска в несравнимо премеждие в джунглата, като става част от шестдневно 235-километрово съревнование.

„ Имах една доста готина преживелица с една баба от такова село. Мисля, че беше на четвъртия ден. Дълъг ден беше, към 70 км трябваше да минем. Влажността на въздуха беше много огромна – към 100 %, 40 градуса топлота. Беше ми много извънредно и аз в действителност бях на края на силите си, а ми оставаше повече от половината. Минах през някакво малко селце и видях, че има къщи. Помолих да ми дадат студена вода да се напръскам и дамата излезе с някаква тяхна, локална манджа. Беше може би нещо наподобяващо сладостен картоф, само че малко по-различно. Подаде ми го и ми сподели да хапвам, тъй като това ще ми помогне да се оправя. Отанах там 10 минути. Ядох, пих вода, здрависах се с бабата. Тя ме срещна с цялото семейство и потеглих. Наистина се оправих и по-късно сносно приключих. Или пък търча аз през джунглата и внезапно се чува някой да пее. Абе Боже, аз халюцинирам ли, кой ми пее тук в средата на нищото? Изведнъж излизам на някакво хълмче и някакъв будистки манастир до мен. Монасите извън пеят и се молят”, добавя ултрамаратонецът.

Сред най-любопитните му срещи са тези с масаите. „ Масаите с доста готини хора. Те живеят с някакъв баланс с природата. Там работата на дребното масайче е да пасе кравите. Гледаме масайче с кравите и на 100 м от него лъвове. И лъвът не го закача. Те живеят в естетика и баланс. Това ми направи усещане, че те са на „ ти” с природата. И тъкмо това ми хареса”, показва той.

Непримиримият му дух и жадност за завършения и себе разкриване го води и до пустинята – 250 км през пясъците на Сахара.

„ Маратонът на пясъците е един от най-старите и най-легендарните. Там не можеш да приемеш никаква външна помощ. Всичко си носиш с тебе. Дава ти се вода единствено – 9 литра дневно, и това е, което ти се поставя. Една ябълка не можеш да вземеш от някого, в случай че минеш през някое селце. Тежко беше”, спомня си той.

Красимир е научил тялото и мозъка си на устойчивост. Борил се е със себе си и всичко, което е научил в борбата си със страха, предава нататък, като оказва помощ и на други хора.

През 1997 година отпътува за Англия, където следва логика на психиката. Започва да работи в Националния състезателен център в Лондон и да се грижи за менюто и диетите на националните тимове на Англия. Работи и с деца с душевен и умствени отклонения в Нюкасъл, както и с хора, подложени на принуждение в Лондон.

„ Побоища, изнасилвания, беше много тежко. Това беше държавен план, когато живях в Англия и задачата ни беше да им помогнем да се оправят с това, тъй като имаше много брутални случаи на принуждение, а тези хора имат потребност от помощ, с цел да продължат по някакъв метод. Най-тежко ми беше, аз по тази причина и се отхвърлих, когато трябваше да оказвам помощ на околните на една баба, която беше убита и изнасилена. Трябваше да се занимавам с нейните родственици и това в действителност беше много за мен. Човек се трансформира. Човек не би трябвало да стои на едно място. Трябва да си като потоп, като река. Ако тази река спре, тя ще се трансформира в тресавище. Хубаво е да течем, да се развиваме по някакъв метод. Опознавайки хората и техните проблеми, човек сякаш става по-добър и започваш да приемаш множеството хората, тъй като всеки си има история”, споделя още Краси.

Ултрамаратонът за него от дълго време не е просто спорт, а съревнование за мозъка и духа, премеждие и идея. Тази година му следва да се завърне до Долината на гибелта. След това ще се насочи към Индия, а от там ще тръгне по пътя на Спартатлона в Гърция. През ноември ще посети още веднъж и Камбоджа.

„ Майка ми и татко ми постоянно ми споделят: Айде още едно и стопираме към този момент. Аз постоянно давам обещание, само че и тримата знаем, че това няма да стане. Спирка за мен в това отношение няма да има.Това ме прави благополучен. Аз не бих избягал от това за нищо на света, тъй като това съм си аз”, обобщава Краси.