Той не е от хората, които се смеят с цяло

Той не е от хората, които се смеят с цяло гърло. Смехът като че ли липсва и върху белия лист. Но това е единствено видимо. Защото уюта на думите и щастието от насладата да ги прочетеш, са доста повече – това е смехът на сърцето – това е, когато душата ликува, разкрила съпричастност...

Колко постоянно лъжем, до момента в който описваме спомените си. Няма никакво значение. По-съществен е въпросът със самозаблудата и всичко, което произтича от нея. Без биография няма литература, споделя Фредерико Педрейра. При него това наподобява като съзнателен избор на един добър и почтен човек, талантлив с гения да надгражда, разказвайки.

„ Урокът на лунатика “ (изд. „ Колибри “) е пътешестване към предишното, към детството, към свободата, която никой не може да ти отнеме, към обичаните неща и любовта като несъзнателен метод на живот. Роман за усета на живота, който улавяш в най-невинните си години, помниш до края на дните си и искаш да го запазиш. Затова жанрът е автофикция.

Португалският публицист предлага гмуркане в гора от пътечки. И всяка от тях е идеална за съвършеното изгубване измежду аналогиите, които ще създадем със личното си минало. Без да подозираме, че създателят е създавал творбата си в моменти, когато е желал да заглуши целия свят към себе си и му е писвало от всичко в близост... Защо ли?

Снимка: Даниел Димитров

Фредерико Педрейра – за живота като автофикция, за черното и бялото, за най-красивото лице на писането като интимна действителност и за неговия метод да бъде самичък. И още: Защо настръхва от концепцията за „ професионален публицист “. Защо хората съгласно него, в множеството случаи, приказват повече от нужното. И дали той изпитва болежка от говоренето. Как човек, който има проблем с концентрацията, сяда и написа разказ...

Определят „ Урокът на лунатика “ като автофикция. Животът не е ли също една автофикция от време на време?

- Да, считам, че животът, по някакъв метод, е автофикция, в действителност. Оскар Уайлд споделя, че животът копира изкуството. И аз имам вяра в това.

И до момента в който пиша своята автофикция, аз си я декорирам, върша я по-добра, защото нещата не са се случили тъкмо по този начин, както ги разказвам, само че ги изкарвам по един по-красив метод.

Тук има ли черно и бяло, неистина и истина, или всичко е литература и изкуство...

- Смятам, че животът е изкуство. И, когато ние пишем или предаваме някакво изкуство, го вършим под избран ъгъл. Има разнообразни гледни точки и всеки музикант, публицист, художник избира своята позиция и собствен ъгъл, под който да показа истината.

Казвате, че писането е интимна действителност. Кое е най-красивото лице на тази действителност във Вашия случай?

- За мен литературата е доста съкровен развой, защото това е диалог с мен самия, от мен за мен самия. Разбира се, постоянно имам поради читателите, хората, които ще прочетат по-късно моето творчество, само че това е, на първо място, разговор с мен самия.

Снимка: Даниел Димитров

Една от моите книги съставлява изследване на поемите, както и на изкуствата като цяло. В нея пиша по какъв начин всеки създател, публицист или създател. има тази фамилиарност, показва я по някакъв метод и се пробва да съблазни читателя или хората, които виждат това изкуство – с цел да го усетят по неговия метод.

А за какво настръхвате от концепцията за „ професионален публицист “?

- Смятам, че специалността публицист – това да бъдеш единствено публицист, да се изхранваш единствено от писане на книги – в моя случай би дало едно напрежение върху писането. Тъй като работя и като преводач, имам свободата и съумявам да пиша по този съкровен метод, по който го чувствам – без напрежение, което би се основало в противоположен случай.

Но почитам и се удивлявам на писателите, които съумяват да се изхранват и да се претърпяват само като писатели. Възхищавам им се, само че те са доста по-дисциплинирани, в сравнение с съм аз...

А каква е Вашата специалност? Преводач?...

- Да, аз съм преводач.

Кой е Вашият метод да бъдете самичък?

- Всъщност, през множеството време, през което съм самичък, аз премислям –
не е наложително да е за изкуство и за литература, а за нещата от всекидневието. Но обичаният ми метод да извозвам времето си, когато съм самичък, е да пиша. Както споделя Фернандо Песоа, писането е моят метод да бъда самичък със себе си и уединено със себе си – и аз съм склонен с тези негови думи.

„ Все си мисля, че хората, в множеството случаи, приказват доста “, казвате преди време. Кои хора имате поради, всички ли?...

- (Усмихва се – бел. а.) В днешно време, постоянно, когато пуснете радио или телевизия, изключително малкия екран, непрекъснато има хора, които приказват и изричат мнение по всевъзможни тематики. И Facebook, и Инстаграм – всичките обществени мрежи дават хрумвания на хората, като че ли им споделят нещо доста значимо, а мисля, че не е тъкмо по този начин.

Снимка: Даниел Димитров

Разбира се, обществените мрежи са значим инструмент и има хора, които споделят нещо значимо. Но, като цяло, мисля, че всички приказваме прекомерно доста, един през различен, и най-после не се разбираме и не е ясно какво желаеме да кажем...

Случвало ли се е да изпитате постоянно физическа или прочувствена болежка от това, че говорите, или би трябвало да кажете нещо...

- Това ми се случва, когато пиша... (Усмихва се – бел. а.) Защото писането за мен не е най-щастливият миг, защото изисква да диря в себе си неща от предишното. И от време на време това ми предизвиква в действителност не физическа, само че, по-скоро, прочувствена болежка.

В едно изявление казвате, че не вярвате в безспорното благополучие, а по-късно, в същото това изявление – че срещата с жена Ви е най-щастливият ден в живота ти? Що за жена е това?

- Жена ми, да вземем за пример, се появява в книгата...

Може да звучи малко объркващо, само че тя самата ми оказа помощ в това да се усещам по-добре уединено със себе си, до момента в който съм самичък... Тя обогати моята персона и ми оказа помощ да виждам на живота и да го видя от разнообразни ъгли.

За мен е доста значим нейният нелечим оптимизъм, който е в цялостен контрастност с моя нелечим скептицизъм.

Снимка: Даниел Димитров

В Южна Португалия, в дребното градче, където живеем, тя е екскурзовод в музея.

Казвате също, че най-трудното нещо, което Ви се отдава, е да се концентрирате. Как човек, който има проблем с концентрацията, сяда и написа разказ...

- (Усмихва се – бел. а.) Това в действителност ми се случва, само че аз пиша в избрани моменти. Пиша, когато желая да заглуша целия свят към себе си. Трудно е да се опише и изясни, само че тогава като че ли ми писва от света в близост. Изморявам се. Чувствам същинска отмалялост от този свят. Оставям го настрани и тогава сядам да пиша...

Как бихте траял изречението „ Аз съм човек, който обича... “?

- Хм... Най-вече – да чете и да написа.