Той не беше направен за този свят. Хора като него

Той не беше изработен за този свят. Хора като него не се вписват – те не се приспособяват, не се пречупват, не се утаяват. Те горят

Тодор Славков си отиде. Тихо, в самотност, с финален изстрел – заключителен акомпанимент на един живот, който не можеше да се побере в рамки, правила и времена. С него си отиде последният безгрижник на соца. Мъж, който не беше просто име в родословието на една политическа династия, а събитие. Символ на окончателно отминала ера, пропита с комизъм, сексапил, високо вдигнати чаши и неотстъпчивост към посредственото.(ВИЖТЕ НАШАТА ТЕМА В РАЗВИТИЕ)

Той не беше изработен за този свят. Хора като него не се вписват – те не се приспособяват, не се пречупват, не се утаяват. Те горят. Тодор беше от тези редки мъже, чиято душа вибрира на честоти, които елементарните хора не долавят. Интелигентен, подигравателен, бездънен, с възприятие за подигравка, което можеше да срине всеки надменен събеседник с една дума. Но и с горест, която се усещаше зад усмивката, с безмълвие, което тежеше повече от думите.

Той постоянно споделяше с полуирония: " Върнете ми страната. "

Нямаше поради постове, въздействие или искра. Имаше поради това окончателно време на сигурност, жанр, другарски маси, усет към живота и свободата да бъдеш друг. Беше по едно и също време най-популярното дете на соца и най-пъстрият мъж на прехода. Харизматичен, артистичен, неутолим към живота – и едва предпазен от мрака на същия този живот.
Нова година в " Бояна ": Тодор Живков чества с децата и внуците си - Тодор Славков, Владимир Живков (вляво) и Жени Живкова
Самоубийството му не е просто персонална покруса. То е кулминационна точка на дългогодишно противоречие сред вътрешния му свят и действителността на открито. Светът, в който живееше, от дълго време беше престанал да му принадлежи. Беше обладан, противен, опростенчески. Болката да не можеш да бъдеш цялостен, да не можеш да разпериш душата си, без да те нарекат вманиачен, алкохолик или непотребен – тази болежка го изяждаше.

Хора като Тошко пият. Не тъй като желаят да избягат, а тъй като по този начин остават. Така се задържат още малко в свят, който не им прости нито чувствителността, нито блясъка. Чаша след чаша, диалог след диалог, той не спираше да търси това, което към този момент не съществуваше – чувството, че си жив, че си признат, че си част от нещо по-голямо и същинско.
Тодор Славков с татко си Иван Славков и майка си Людмила Живкова
Баща му Иван Славков-Батето беше от същата кръвна група. Артист, безгрижник, коцкар, душата на всяка компания. Човек, който живееше на високи обороти – с възприятие за комизъм, с аристократична самонадеяност и с вроденото умеене да бъде над нещата. Тодор наследи този жанр. Но времената към този момент не бяха същите.

Соцът сътвори цяла плеяда харизматични мъже, чиито живот беше сцена – Славков-старши, артисти като Стефан Данаилов, артисти като Тодор Колев, даже фигури от спорта като Георги Илиев. Всички те носеха нещо от духа на Италия от 60-те – кадифе, сексапил, сензитивност, лек цинизъм и безапелационна мъжка сила. Женкарите на епохата бяха не просто ловци на женски сърца – те бяха майстори на живота.

Смъртта на Тодор Славков затвори една врата, която така и така от години стоеше открехната единствено за спомен. Той не беше звезда на прехода – беше излишък от легендата. Напомняне, че в миналото в България имаше хора, които живееха по този начин, както пишат в книгите: с мащаб, с усеща, с риск и с обич към дамите, към виното и към думите.

Тодор символизира поколението, което още през 90‑те година опита да запази свободата и лекотата на соца, само че конфликтът с материализма, посткомунистическите неналичия и смяната към мощно прагматичен свят го направи уязвим. И въпреки да живееше „ сребърна лъжица в устата “, консумираше го с жадност за повече – както с триумф, по този начин и с мъка. Това беше сържението на сензитивен човек в цивилен свят, който не го схваща.
Тодор Славков с Евгени Минчев в Биг Брадър