Той е толкова почитан, че само у нас има стотици

Той е толкоз уважаван, че единствено у нас има стотици монументи – фигури в цялостен растеж, бюстове, барелефи или различен тип монументални композиции, издигнати в негова чест. Българин е, само че даже и в чужбина съществуват негови паметници – над 20 на брой. Името му носят няколко обитаеми места в страната плюс хиляди други обекти, измежду тях най-малко по една улица и/или по едно учебно заведение в съвсем всеки български град или село. Изображенията с портретите му са съвсем икони. А в ранглиста преди години бе избран като най-великия българин .
 
БГНЕС

Да, тъкмо за него става дума: Васил Левски . Геройският героизъм на сърцатия бунтовник – себеотрицателно да даде живота си в името на обичта към родината, навършва 150 години. Точно век и половина след гибелта на Апостола, трансформирала се и в знак на неговото величие, знаковата годишнина някак естествено предизвика да се замислим за това какви са измеренията на родолюбието през днешния ден. Защото през днешния ден за родолюбие въобще е малко мъчно да приказваме.

Флагът, химнът, националните герои са все знаци, които сплотяват, които укрепват възприятието за принадлежност към една взаимна общественост. Сред всички тези знаци обликът на Левски някак съумява да се открои. Въпреки че преди години бе превърната в пленник на спора сред достоверния синод и разколниците в БПЦ, заради което формалната църковна канонизация на дякон Игнатий, както е монашеското име на Апостола, се провали, в публичното схващане на българина Левски на процедура е към този момент считан за светец .
 
БГНЕС

Цитатите му – горе-долу свещени слова, се преповтарят с съвсем благоговение. И се популяризират навсякъде, изключително към годишнините от обесването или от рождението му. И изключително оповестени по стените във Facebook. Докато в това време обаче по стените на физическите здания всеобщо личат и здраскани надписи с нецензурно наличие по негов адрес – по този начин де, не тъкмо по негов, а по адрес на футболния му адаш. И въпреки всичко, поради това, че тимът и националният воин споделят едно и също име, споменаването на това име в грозния подтекст, който му придават футболните хулигани, не би трябвало ли да е осквернение? Защото най-малкото е демонстрация на обикновено пренебрежение.

Но не са единствено надписите по фасадите. Паметник точно на Васил Левски – знаковият му паметник в центъра на София, неведнъж през годините бе ставал обект на похищения от вандали, откраднали железни детайли от него. А даже и не става дума единствено за Левски – неговият облик е просто един от признаците . С годините все по-често ставаме очевидци на пренебрежение и към други знаци – да вземем за пример на хора, които вземат решение да си спестят отдаването на респект, до момента в който звучи химнът на републиката. И в случай че това звучи някак почтено, да си напомним случая, в който националното знаме бе употребено, а след това бутнато в пясъка и стъпкано в патакламата по време на спора, станал на плаж „ Росенец “ през лятото на 2020 година Ами случаите, също от преди няколко години, в които мъж от Стара Загора неведнъж бе качвал в интернет „ горди “ клипове на това по какъв начин си прави потребностите (малките) върху трикольора?

Това единични „ издънки “ ли са? Защото сякаш са по-скоро грозни белези на една още по-грозна наклонност. Ако се запитаме о станало ли е въобще почитание към националните знаци и памет , останал ли е още от същинския национализъм, идеалистите несъмнено биха дали отговор, че въпреки всичко да. Само че този същински, достоверен и откровен национализъм остава на назад във времето , брутално изтласкан и обхванат – от една страна от показната проява на национализъм, без обаче той да има същинско покритие (често заради неграмотност), а от друга от достоверния цинизъм и откровеното пренебрежение.
 
Георги Димитров

Разбира се, няма да сме изцяло почтени, в случай че не признаем, че към момента може да се открие и това съвсем митично същински енергично възприятие на родолюбие. Но и то си има своите подвидове. Левски е говорел за „ чиста и свята република “. Днес републиката е към този момент факт, а ние чисто и със примирение ли я обичаме?

Някои хора, да се надяваме, към момента да. Но с годините стават от ден на ден и по-плашещи тези, у които възприятието, поначало заложено да бъде обич към родината, окончателно се е изродило в чуждоомраза. На полето, на което би трябвало да има примирение, все по-трайно се вкореняват експанзия, конфликтност, отплата.

Наскоро Максим Генчев – режисьор на признатия много спорно филм „ Дякон Левски “ (2015 г.), направи коментар, че трагичното земетресение в Турция от преди броени дни, лишило животите на десетки хиляди жители там и в прилежаща Сирия е, един тип, възмездие на Левски към страната правоприемник на Османската империя. И в случай че този, както и други мнения, може би сходни, само че направени от по-неизвестни персони, могат умерено да се дефинират като неуместни, те съставляват единствено върха на айсберга – това, което се вижда единствено над повърхността, до момента в който под нея се крие същинската заплаха. Не са необичайност случаите, в които хора – известни или безизвестни, самоопределящи се като патриоти, се оказват свързани с престъпни прояви. А и да не забравяме – февруари е, месецът на Луковмарш. И тази, както и през всяка минала година на дневен ред бяха разногласията (и въобще имаше дебат) „ За “ и „ Против “ меко казано спорното и притеснително, а по-твърдо казано екстремистко шествие.

Кръглата годишнина от героичната крах на Левски, би трябвало да сме почтени, (ще) предизвика и голям брой хубави начинания – с действителна и достоверна респект. Автентичната респект е смирена и тиха . За сметка на това и показността, и цинизмът, и омразата са задоволително шумни и сполучливо ги заглушават. А може ли да се обърне наклонността? Трудно е, само че може. И може, само че е мъчно.