Творците: Руслан Асанов в живот на фокус
Той е забавен, образован, въодушевяващ. Може да си играе с времето и да те накара да загубиш визия за него. Знае по какъв начин да уловя моменти. И е наясно по какъв начин се основава безкрайност.
Киргизстан, Казахстан, Англия и други далечни земи са негов дом, странствуване и любов. Но през днешния ден животът на този човек на света е построен в България, където знае, че изразът „ чакай малко в този момент “ си играе с неопределеността на дните, а айлякът трансформира живота в изкуство.
Той познава кътчетата в родината ни по-добре от редица българи . С негова помощ доста чужденци са вървели по пътеките на античната ни и кръстопътна земя и са разглеждали планинските изгреви, носещи обичания мирис на билки и мокра трева, както и морски огнени залези.
Не знам кой кого обича повече. Той природата или тя него. Любов е! – която взаимно трансформират в изкуство.
Той е Руслан Асанов – фотограф , който е профилиран в пейзажната и астрофотографията. Създател на фототурове и подкасти отдадени на това изкуство. Снимките му са обиколили разнообразни кътчета на земята и са заели своето място в значими изложения, издания, състезания.
„ Започнах да фотографирам може би 90-те години. Бях на един детски лагер на планина в Киргизстан, страната в която съм роден. Носих апарата на майка ми – напълно машинален. Нищо не разбираш какво снимаш – на нюх и око. Беше доста забавно, а когато се появиха първите кодак апарати и цветните филми, към този момент започнах да фотографирам по-интензивно. “
„ От Киргизстан се реалокирах във Англия, с цел да работя, завоювах някакви пари и си взех първия цифров уред – нещо необикновено за времето си. Ама тези фотоси трябваше и да ги обработвам и хоп – купих си първия ноутбук, първите карти памет. Работих, с цел да си закупувам техника, само че към този момент снимах доста и беше нещо необикновено. Можеше да снимаш видео, да пращаш на приятелите си по ICQ , за времето си това беше невиждано. “
„ На 16 години към този момент приключих учебно заведение и със фамилията ми се преместихме в Казахстан, където бях студент. Там към този момент хората ме гледаха необичайно – бях на всички места с фотоапарата си. И ето продължих да снимам… “
Пренасяме се в България , а аз любопитствам по какъв начин през днешния ден стоим на една маса, какво го е довело и какво го държи тук. Краткият отговор е другар, благоприятни условия, любознание. А по-късно тук се раждат и дъщерите му.
„ Беше забавно време, имаше конгрес, започваш да общуваш с други снимащи хора, да получаваш противоположна връзка от тях за работата си, да търсиш информация. Тогава нямаше състезания, по-късно излязоха и първоначално участвах, само че след това стопирах – моята премия е удовлетворението. “
Тук вижда по какъв начин времето е разтегливо разбиране. Скоростта е равна на успокоение . Всичко върви безгрижно, а изразът „ чакай малко “ първоначално го побърквал, само че към този момент го схваща и се смее:
„ Какво значеше да очаквам малко?! Аз чаках доста. Това значеше да очаквам в действителност дълго… Вече го разбирам, само че все има моменти, когато човек би трябвало да побърза. Но философията на това умеене е в действителност забележителна. “
„ Тук в България има всичко, каквото можем да желаеме – климат, естествени запаси. Животът не е толкоз сложен, колкото в доста други страни. Тук в действителност има благоприятни условия и се усеща тъкмо този айляк, който е неразбираем за хората от доста други територии. “
Любовта към изкуството на фотографията го прави и основател на фототурове , които провежда със своя другар и сътрудник – Краси Матаров. Двамата ни водят да опознаваме света. И водят света да опознае България. Да притихне. И да запечата магията на стъпките по лилави поля и чувството да държиш в ръцете си лавандула…
„ Когато си навлязъл в концепцията не е комплицирано да организираш фототурове, само че има доста нюанси, които би трябвало да се вземат поради. Първо би трябвало да се откри място, което да бъде забавно и за теб, и за хората. Да се планува дали времето е уместно за хубави фотоси. Това изисква главната подготовка. Едни хора идват да се учат, други идват за отмора, обменяне на хрумвания с хора, с които имат общи ползи. Важното е всеки да откри това, за което е пристигнал. “
Имам и посетители фотографи от целия свят, които са идвали на фототурове в България, тъй като са видели фотоси на страната. Харесва им тук.
Рускоговорящите са щастливци, тъй като с различен негов другар от Русия вършат подкаст за снимка и към този момент две години канят посетители, приказват си за хрумвания, философия и пристрастеността си.
Руслан не помни себе си преди фотографията, по тази причина не знае на какво го е научила, само че един от главните му правила гласи:
„ Трябва да правиш това, което обичаш! Да го изследваш, да търсиш това, което не е правено и да създадеш нещо свое. В този смисъл фотографията е и опит. Пет души снимаме едно и също и твоята фотография приказва за теб и твоята позиция. Фотографията споделя за индивида. “
Питах го кое му е по-интересно – да бъде преподавател или възпитаник , а той сподели, че обича да учи, тъй като му е значимо да открива и преоткрива света, само че и акцентира, че човек до момента в който преподава още веднъж е в ролята на учащ:
„ Фотографията ти дава опция да виждаш света към себе си, себе си и близките по нов метод. Но тя не е началото и края на всичко, без значение какво правиш, какви хрумвания имаш, най значимото е да запазиш човечността. “
„ Фотографията е метод да дадеш на другите, с цел да получиш и ти. Колкото даваш, толкоз и получаваш за себе си. Това е значимо. Пътуванията са значими. Ти познаваш себе си какъвто си и по метода, по който общуваш с другите хора. “
„ И да знаеш, че свободата е най-висша полезност и свършва там, където стартира да пречи на другите. “
Всичко, което Руслан прави в някакви интервали на живота си, е негова пристрастеност . Няма фантазии, тъй като има цели:
„ Аз не бленувам, това е скучно. Аз имам проекти, цели и в случай че в действителност желая нещо доста мощно го поставям в листата с тикчетата и след това отмятам. Иначе всеки ден върша това, което желая. Не знам дали ще има на следващия ден. Всичко, което имам аз, ти, хората, това е сегашното. “
Първият ми въпрос към него бе: „ Кой си ти? “ . Задавам го за първи път, тъй като ясно съзнавам, че ние сме всичко това, което можем и не можем да бъдем. Което сме и не сме. И даже след 10 минути ще сме актуализирани с нови мисли, прекарвания и цели. Но някак си желаех да обобщя облика на този човек, който преди всичко е човек, а след това прави всичко останало – и изкуство, и бизнес, като че ли с лекост носеща се от чудо.
Той обаче няма потребност от рамки , чупи ги дружно с границите като вехти огради и живее този живот по метода, по който желае и самичък го схваща:
„ Някои споделят, че има положителни и неприятни хора, обаче ние сме цялост от доста разнообразни фактори. На съветски се споделя, че има една лъжица катран, която слагаш в един варел с мед. И целия варел става неспособен. Има и друга концепция, която доста припозмавам за своя – че хората сме устроени по този начин, че имаме доста бурканчета с мед и в случай че сложиш лъжица катран единствено в едното, другите остават чисти. Човек може да е неспособен в едно нещо и доста добър в друго. “
„ Кой съм аз зависи единствено от едно – за кое бурканче ме питаш… “
Снимките му са език , който споделя за индивида в света и светът, който се побира в индивида. Усещане сред звука на тишината и величието на детонацията. Път сред студа и топлината. Мигът, в който се пораждат въпросите, които са по-важни от отговорите… И това само наше в този момент, в което се побира нашето всичко.
И в случай че моите думи не са задоволителни, то съм сигурна в едно. Ако Валери Петров го познаваше, щеше да каже, че за хора като него е написал думите:
„ Те не идат от космоса,
те родени са тук,
само че сърцата им просто са
по-кристални от тон.
И виж, ето ги, литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици най-малко
от типа на хвърчащите хора… “
При действителна заплаха: Ще получите ли известие от BG-Alert?
