Проф. Пламен Джуров: В този декоративен патриотизъм имаме нужда от връщане към далечното минало
Той е диригент, композитор, пианист, учител и държавник. От 1988 година работи непрестанно със „ Софийски солисти “, с които през годините посещава десетки страни и всички кътчета на България. Животът му е обвързван с някои от най-големите имена в българската музика. Днес самият той е име, зад което стоят едни от огромните достижения на актуалната ни просвета.
Не по-малко впечатляващо е, че зад привидната суровост се разкрива един изумителен човек с прелестно възприятие за комизъм и още по-удивителен взор, с който се обръща към предишното. Без да стопира да гледа напред, да живее на ръба и на вълната на деня. Без нито за момент да изпуска високия професионализъм и безупречността към всичко, до което се допира.
Снимка: Личен списък Пламен Джуров
Пламен Джуров има стотици (над 300) радио и телевизионни записи, и поредност от първи осъществявания на български и непознати създатели. Едновременно с това го назовават рекордьор по правене на записи на високо равнище. И по тази причина няма нищо необичайно, че под неговото дирижиране и организация е записана и музиката към новия български филм „ Ханът и империята “. Той е основан от цифрово реставрираното изображение на един от най-мащабните филми в историята на българското кино – трилогията „ Хан Аспарух” на Людмил Стайков.
Със основаването ѝ е маркирана 1300-годишнината на българската страна. През 1981 година мега продукцията е показана за първи път в зала 1 на новооткрития Национален замък на културата. Четиридесет години по-късно, на същото място, е премиерата и на новата лента.
Участват едни от най-големите имена в българското кино – Стойко Пеев, Антоний Генов, Васил Михайлов, Ваня Цветкова, Аня Пенчева, Йосиф Сърчаджиев, Богомил Симеонов, Джоко Росич, Петър Слабаков. „ Иска ми се да имам вяра, че „ Ханът и империята “ ще впечатли и развълнува фенове от всички възрасти със неповторимите фрагменти, вълнуващите епизоди и очевидните асоциации, и заключения, които поражда далечната ера за нашето съвремие “, споделя Людмил Стайков.
В изявление за btvnovinite.bg проф. Пламен Джуров споделя за симбиозата сред нова и остаряла музика в „ Ханът и империята “, за изгубените ноти, за скъпото съдействие с Людмил Стайков, за работата му със „ Софийски солисти “ и за края на тяхната взаимна кариера, за срещите му с най-големите имена в българската музика и по-специално – за Борис Христов и митовете към него, за ритъма, в който живее Пламен Джуров през днешния ден, за добротата и зложелателството.
Г-н Джуров, по какъв начин се стигна до записването на чисто нови композиции за „ Ханът и империята “? И какво стана с истинската музика на Симеон Пиронков?
- Авторската музика на Симеон Пиронков от дългата версия на кино лентата е записана по старите звукови системи – гласът и звукът са на една писта. Звукът трябваше да се извади настрана, да се направи долби стерео, каквито са актуалните стандарти.
От нотите на Симеон Пиронков бяха останали доста малко бележки. Не можахме да намерим материала, по който е записана музиката, и то след месеци наред търсене на всички места. Затова, от остарялата музика на Пиронков, главно Минко Ламбов, по слух възвърне фрагментите, които режисьорът искаше да останат и направи със актуален оркестър. Беше непокътнат профила и на оркестровата мелодичност, и на достоверната мелодия, темп и естетика.
Заедно с това се създаваше и нова музика от Румен Бояджиев, Минко Ламбов, Александър Карагьозов и Стефан Димитров.
Прави му чест на режисьора Людмил Стайков, че искаше да запази и звуковия темперамент на кино лентата. Това е една особена мелодичност, с едни остри, дисонантни, напрегнати акомпанименти – те незабавно ще си проличат във кино лентата. Беше изцяло целесъобразно това негово условие.
Как се вписва музиката, основана от тези наши модерни композитори, до тази на Симеон Пиронков?
- Всеки един нов фрагмент от музиката е обвързван с съответни фрагменти, придвижвания, философия, логика на психиката. Изискванията на Людмил Стайков бяха доста детайлни. И тези младежи – Румен Бояджиев, Минко Ламбов и Александър Карагьозов, които работят на компютър, вършиха цифрови демо версии – без жив оркестър. Те са прослушваха от всички, от режисьора, преди всичко, от мен, от продуцента, от тонрежисьора, и се приемаше или коригираше нещо.
Представете си, че желаете някой да Ви напише хубаво стихотворение, като Вие самичък определяте характера му и по какъв начин да се построи. Такава е и задачата на композиторите във филмовата музика. Връзката, спояването върви по две линии. Първата линия е самият филм и фрагментите в него провокират тази музикална реакция от композиторите. Втората линия са условията на режисьора, който, отново наблягам, беше извънредно акуратен и подробен.
Какви упътвания даваше Людмил Стайков?
- Той, по принцип, е един въздържан човек. Не приказва доста. Но когато стигнем до откъс, в който, примерно, аз желая да схвана по какъв начин да тълкувам написаната към този момент музика, той започваше да споделя и да изяснява вторите и третите проекти на съответните фрагменти, и връзката им със идващите. Беше в положение да каже: „ Ето тук желая по този начин да затихне последният тон, който би трябвало да е еди какъв си “... Много подробен. И освен това с една сензитивност, сякаш той самият цялостен живот се е занимавал с музика и знае музикалния израз...
Във кино лентата има и ария по музика на Стефан Димитров. Ще има ли изненада?
- Тя незабавно ще се познае във кино лентата. Тя е вид шлагер, само че в нея има и хор, по-богато е оркестрирана. На него му се отдават този тип мелодични линии.
Мисля, че това и публиката ще го каже – тя няма да стои като кръпка, а като един хубав, поетичен детайл. Тя е в едни спокойни, замислени фрагменти, леко медитираща, до момента в който в близост всичко ври и кипи, и стават едни злокобни работи. Според мен тя е един нужен и прекрасен контрастност.
Вие самият врите и кипите в този развой на записи – с оркестър, хор, композитори... Как се поддържа сходна организация? Какво Ви костваше?
- Малко боязън... Защото всичко беше по прелиминарен проект – кой по кое време записва. Примерно, идва една група, след това идва друга, която записва върху към този момент записаното. Това е по този начин нареченото наслагване – медни върху дървени, дървени върху струнни, по-късно се прибавят ударните...
Снимка: Личен списък Пламен Джуров
Всичко това изисква доста точност – освен по партитурата да се движиш като времетраене, до част от секундата, само че и самото преодоляване на музикантския поток. И тук си личеше огромния професионализъм на нашите музиканти.
Така че с изключение на страхът да не се провали нещо – защото всичко е по график, другото ми терзание беше да не се получи някакъв механически проблем. Общо взето, беше с напрежение, само че прелестно, тъй като виждаш по какъв начин се ражда нещо ново.
Кои имена и обединения участваха в записите?
- В основата бяха „ Софийски солисти “. Аз, като диригент на тази групировка, първи получавах нотите на готовите творби. Ние правехме предварителни подготовки, на които готвехме главните интерпретационни условия – линии, динамичности... След това се събирахме с другите – симфоничния оркестър на Националното радио и солисти от филхармонията. Имаше блестящи сола. Въобще, в записите взе участие каймака на българските оркестри.
Има ли нещо, което персонално да Ви свързва с този филм?
- Огромно дело е, че той бе възроден. Защото в този сантиментален, украсителен от време на време национализъм, който бушува в нашата страна, имаме потребност от едно връщане към предишното, и то към далечното минало. Дори във формата на приказка, както споделя Людмил Стайков – да се сетиш за предшествениците и историята на тази земя, за хората... И това е нещо, което се е случвало преди 14 века. Нищо не се ражда на празна земя. Трябва да има корен и почва изпод.
Познавахте ли се преди с Людмил Стайков?
- Познавам го от бегли срещи. Той има една огромна заслуга за „ Софийски солисти “. Още като завършващ, направи филм за „ Софийски солисти “. В него има фрагменти по какъв начин Васил Казанджиев, репетирайки, повтаря 15-20 ноти 36 пъти. Това е незабравим документален филм от 1962-63 година. Още оттогава аз имах почит към него като режисьор. Сега обаче, когато започнахме работа, връзките ни станаха напълно човешки. Той се разкрива с това, което приказва, а евентуално и аз... Имахме доста сърдечна и хубава креативна връзка.
Със „ Софийски солисти “ Вие работите от 1988 година Догодина групировката има 60-годишен празник. Как си представяте този празник, изключително в този момент, когато е мъчно да се вършат проекти?
- Представям си го с по-чести срещи с публиката, само че освен в София, а и в страната. Защото през последните години изгубихме контакти с доста от градовете – в резултат на всевъзможни финансови и други ограничавания, и разбиването на разпространителската мрежа в България от доста промени.
А там, където съумяваме да отидем, виждаме, че още ни помнят и ни посрещат с доста топлина. Иска ми се да създадем концерти най-малко в седем-осем града в страната.
Снимка: Личен списък Пламен Джуров
Имаме записана музика, която желаеме да издадем на диск. В чужбина се продават дискове на „ Софийски солисти “, а сега, в България, няма нито един. Планирана е и галерия, която ще показа част от цялата документи в продължение на тези 60 години. Вероятно и книга ще има.
С тази празник аз в действителност ще приключа креативната си кариера със „ Софийски солисти “.
Като приказваме за нова музика, писал ли сте скоро музика за „ Софийски солисти “?
- Още, когато започнах с тях преди време, им споделих, че няма да ги притеснявам с моя музика. Правил съм обаче доста оркестрации. Последните години направих и няколко пиеси за тях. Дори сега върша още една. Казах им, че всеки може да си познае мястото и за какво свири едно, а различен – друго. (Става въпрос за „ Метаморфози “, произведение вид кончерто гросо, в което обособените сола са за всеки един от музикантите – бел. а.). Това е като подарък за толкоз години взаимна работа.
Като приказваме за композирането на музика, Вие казвате, че това е работа за самотници. А Вие самият сте доста динамичен човек...
- Хванахте ми слабото място. Това, което съм споделил, е правилно, и то се споделя от доста композитори. Понеже в действителност съм динамичен и ме интересува всичко в живота, по тази причина и пиша толкоз малко. Защото в действителност това е занятие за самотници – да можеш да се съсредоточиш, да извадиш цялата музика от себе си и да и можеш да я формулираш на нотния лист. Това желае доста време и никакви съпруги, деца, тв приемник, радио – всичко е противопоказно (Смее се – бел. а.). А аз мъчно доближавам такова време и тишина към себе си.
За Вас споделят, че сте рекордьор по правене на записи на високо професионално равнище. Това оказва помощ ли Ви по някакъв метод и изобщо оказа помощ ли при работата към кино лентата и цялата тази организация?
- Сегашният ни цифровизиран живот подвигна доста стандартите за тон, за звукозапис. Сега и на концерт не можеш да си позволиш да свириш неприятно, тъй като най-ниското равнище е: Това, което свириш онлайн, би трябвало да може да бъде записано на диск. А сега, с тази конкуренция при записите по света, би трябвало да се опиташ да надмогнеш освен себе си, само че да намериш метод да си в предната фаланга на записваната продукция. Безкрайни са критериите, а и те се трансформират толкоз бързо, че е просто необикновено...
Оправда ли се Вашето очакване за взрив на нови произведения по време на изолацията?
- Да. Обаждат се сътрудници. Написали се доста нови неща. Въпросът е, че в този момент би трябвало да има и някаква реализация. Защото сега цялото изпълнителство е спънато. Радиооркестърът е блокиран, филхармонията има блестящи концерти, само че те са повече за аудитория. Но мисля, че в идващите една-две години ще слушаме много нови произведения...
Предполагам, че не казвате това с отрицателен нюанс?
- Напротив. Винаги е любопитно по какъв начин реагират композиторите при такава сериозна обстановка, в която се намираме към този момент една година.
Нали знаете, че мюзикълът в Щатите се развива по време на огромната рецесия 1929-39-а година. Това е противоположната реакция – когато животът става под напрежение и сложен, в музиката търсят веселието, отдушника, успокояването, светлия взор.
Снимка: Личен списък Пламен Джуров
Много ми е забавно каква ще бъде реакцията в този момент – и дали ще създаде печални, скръбни, метафизичен творби или нещо, което желае да ни вкара в напълно друга среда. Композиторите са като писателите и художниците – всеки реагира на ситуацията към себе си.
Вашата душа на музикант и композитор в какъв темп бие сега? В каква посока е ориентирана, накъде се движи...
- Това, което върша сега, е много тъжно, тъй като доста другари и сътрудници си отидоха ненадейно... Но се надявам, че в скоро време ще съумея да приключа нещо по-енергично и по-светло. Става въпрос за произведение, което би трябвало да направя.
Как се определяте като човек и музикант?
- Леко закостенял. Не от най припряните, само че не и от най-мудните. Повече разумен. Моят темп е ритъмът на всекидневието. Аз имам вяра в една дума, която на немски е dienst и значи работа. Работата на диригента, а и на композитора, е да служи.
Всеки ден съм на подготовка и влизам в съответния темп – и за себе си, и за музиката, която върша – бързо, постепенно, според от задачата.
През годините сте имал срещи с неповторими персони, още от академията. Достатъчно е да споменем единствено имена като Марин Големинов и Лазар Николов. Някога мислил ли сте да споделете тези срещи с читатели?
- Би трябвало да мога да го направя. Защото не трябва да се разчита единствено на паметта. Трябва да остане някакъв знак. Има неща, рекомендации, фрази, които съм чувал от тези хора, които са останали паметни за мен. Те са влезнали в моя хард диск и към този момент години наред седят като някакъв тип аршин, като условие по какъв начин да се вършат нещата.
Както всеки младеж преди време, вместо да протоколирам, съм разчитал на паметта си. А тя не е доста устойчиво място за опазване на исторически стойности. Особено в по-късна възраст...
Винаги говорите за Вашата обичана учителка проф. Мара Балсамова и за нейния професионализъм, само че що за човек беше тя? Как говореше с Вас, по какъв начин общувахте един с различен?
- Тя беше толкоз витална, толкоз енергична, че просто заразяваше с този оптимизъм. Дори когато към този момент беше в доста тежко здравословно положение, постоянно седеше като кралица, постоянно облечена по най-хубавия метод.
Още в първите години, когато започвах при нея, изсвирвам едно нещо, само че се двоумя дали е по този начин. Тогава тя ми сподели: „ Тази музика е написана от композитор, само че в този момент ти седиш зад нея. Я се вслушай в себе си! “.
И това е доста правилно, тъй като не би трябвало да имитираш, а да намериш личната си визия за тон, личния си прочит. Всеки човек, по друг метод, чете един текст или го рецитира. Затова би трябвало да откри своя почерк.
Снимка: Личен списък Пламен Джуров
Друго нещо, което съм запомнил от нея, беше обвързвано с нейното възприятие за комизъм. А тя беше шегобийка. Беше направила някакво извънредно ястие, тъй като беше събрала другари от Виена. Слага храната на масата и споделя: „ Да ви кажа, като го виждам това нещо, то не отстъпва на една симфония на Бетховен “. Всички избухнаха в смях. Имам доста такива мемоари с нея...
Какво си спомняте от ритъма на 16 юни 1985 година?
- (Замисля се – бел. а.) Тогава се ожених. (Отново се замисля – бел. а.) И срещата с Борис Христов! Това беше на първата годишнина от сватбата с жена ми. Беше доста смешна преживелица.
Отидох в зала „ България “, с цел да чуя осъществяване на дребния радиооркестър, който тогава се споделяше „ Симфониета “. Видях, че на първия ред седят Георги Йорданов, Борис Христов и още някакви други хора. След концерта Георги Йорданов ме помоли да съпроводя Борис Христов на вечеря, тъй като той не можеше, трябвало да отиде другаде.
Запознах се с Борис Христов и отидохме в хотел „ Ню Отани “. Цяла вечер, три часа и половина, двамата си говорихме. И това е срещата, за която доста скърбя, че нямаше по какъв начин да запиша.
Междувременно, жена ми ме чакаше за вечеря по случай нашата годишнина от сватбата. Смешката беше, че в същия ден и Борис Христов се е женил. А преди да влезем в ресторанта, жена му се разсърдила, тъй като сутринта не се обадил да я поздрави. Той тогава леко се намръщи и сподели: „ Двамата ще честваме по ергенски! “.
Той беше много необработен и придирчив човек. Беше си поръчал студена газирана вода и откакто си сипа си от нея, сподели: „ Гласът не би трябвало да се глези, той би трябвало да привиква на всички натоварвания! “.
Мен това доста ме впечатли и по-късно съм го разказвал на всички артисти, които са ме разпитвали за тази среща.
Борис Христов разказваше доста истории от младостта си. С топлина и носталгия говореше за годините преди да замине за Италия – от края на 30-те години. Разказваше историята с операта „ Самуил “, и то доста по-скромно, в сравнение с по-късно го претворяват.
Снимка: Личен списък Пламен Джуров
Викат го да изпее централната партия, написана от македонски композитор в операта „ Цар Самуил “. Дават му партитурата, с цел да се приготви. Той, откакто поглежда заглавието, споделя „ Няма подобен цар “, затваря нотите и си потегля. Той го разказваше доста семпло и непретенциозно, въпреки че по-късно съм го чувал много по-напудрено.
През 2001 година казвате, че добротата е такт, който е наложителен в музиката на живота. Днес, 20 години по-късно, към момента ли смятате по този начин?
- Да. тъй като човек би трябвало да има някакви показа и да се бори да направи нещо хубаво към себе си и с другите.
Обречено качество ли е добротата?
- Не, не, не... Добротата е това, което прави допустимо контактите ни. Тя е главното нещо.
Смятам, че едно от най-големите човешки грехове, е зложелателството. Когато хората умишлено желаят да създадат зло на различен, това е най-голямото закононарушение.
Без добрина не може да има естетика във взаимоотношенията. Като добрина могат да се одобряват и детайлите на възпитанието, на уважението, на доста неща... Добротата е събирателно разбиране за това хората между тях да се усещат уютно един с различен.
Не по-малко впечатляващо е, че зад привидната суровост се разкрива един изумителен човек с прелестно възприятие за комизъм и още по-удивителен взор, с който се обръща към предишното. Без да стопира да гледа напред, да живее на ръба и на вълната на деня. Без нито за момент да изпуска високия професионализъм и безупречността към всичко, до което се допира.
Снимка: Личен списък Пламен Джуров
Пламен Джуров има стотици (над 300) радио и телевизионни записи, и поредност от първи осъществявания на български и непознати създатели. Едновременно с това го назовават рекордьор по правене на записи на високо равнище. И по тази причина няма нищо необичайно, че под неговото дирижиране и организация е записана и музиката към новия български филм „ Ханът и империята “. Той е основан от цифрово реставрираното изображение на един от най-мащабните филми в историята на българското кино – трилогията „ Хан Аспарух” на Людмил Стайков.
Със основаването ѝ е маркирана 1300-годишнината на българската страна. През 1981 година мега продукцията е показана за първи път в зала 1 на новооткрития Национален замък на културата. Четиридесет години по-късно, на същото място, е премиерата и на новата лента.
Участват едни от най-големите имена в българското кино – Стойко Пеев, Антоний Генов, Васил Михайлов, Ваня Цветкова, Аня Пенчева, Йосиф Сърчаджиев, Богомил Симеонов, Джоко Росич, Петър Слабаков. „ Иска ми се да имам вяра, че „ Ханът и империята “ ще впечатли и развълнува фенове от всички възрасти със неповторимите фрагменти, вълнуващите епизоди и очевидните асоциации, и заключения, които поражда далечната ера за нашето съвремие “, споделя Людмил Стайков.
В изявление за btvnovinite.bg проф. Пламен Джуров споделя за симбиозата сред нова и остаряла музика в „ Ханът и империята “, за изгубените ноти, за скъпото съдействие с Людмил Стайков, за работата му със „ Софийски солисти “ и за края на тяхната взаимна кариера, за срещите му с най-големите имена в българската музика и по-специално – за Борис Христов и митовете към него, за ритъма, в който живее Пламен Джуров през днешния ден, за добротата и зложелателството.
Г-н Джуров, по какъв начин се стигна до записването на чисто нови композиции за „ Ханът и империята “? И какво стана с истинската музика на Симеон Пиронков?
- Авторската музика на Симеон Пиронков от дългата версия на кино лентата е записана по старите звукови системи – гласът и звукът са на една писта. Звукът трябваше да се извади настрана, да се направи долби стерео, каквито са актуалните стандарти.
От нотите на Симеон Пиронков бяха останали доста малко бележки. Не можахме да намерим материала, по който е записана музиката, и то след месеци наред търсене на всички места. Затова, от остарялата музика на Пиронков, главно Минко Ламбов, по слух възвърне фрагментите, които режисьорът искаше да останат и направи със актуален оркестър. Беше непокътнат профила и на оркестровата мелодичност, и на достоверната мелодия, темп и естетика.
Заедно с това се създаваше и нова музика от Румен Бояджиев, Минко Ламбов, Александър Карагьозов и Стефан Димитров.
Прави му чест на режисьора Людмил Стайков, че искаше да запази и звуковия темперамент на кино лентата. Това е една особена мелодичност, с едни остри, дисонантни, напрегнати акомпанименти – те незабавно ще си проличат във кино лентата. Беше изцяло целесъобразно това негово условие.
Как се вписва музиката, основана от тези наши модерни композитори, до тази на Симеон Пиронков?
- Всеки един нов фрагмент от музиката е обвързван с съответни фрагменти, придвижвания, философия, логика на психиката. Изискванията на Людмил Стайков бяха доста детайлни. И тези младежи – Румен Бояджиев, Минко Ламбов и Александър Карагьозов, които работят на компютър, вършиха цифрови демо версии – без жив оркестър. Те са прослушваха от всички, от режисьора, преди всичко, от мен, от продуцента, от тонрежисьора, и се приемаше или коригираше нещо.
Представете си, че желаете някой да Ви напише хубаво стихотворение, като Вие самичък определяте характера му и по какъв начин да се построи. Такава е и задачата на композиторите във филмовата музика. Връзката, спояването върви по две линии. Първата линия е самият филм и фрагментите в него провокират тази музикална реакция от композиторите. Втората линия са условията на режисьора, който, отново наблягам, беше извънредно акуратен и подробен.
Какви упътвания даваше Людмил Стайков?
- Той, по принцип, е един въздържан човек. Не приказва доста. Но когато стигнем до откъс, в който, примерно, аз желая да схвана по какъв начин да тълкувам написаната към този момент музика, той започваше да споделя и да изяснява вторите и третите проекти на съответните фрагменти, и връзката им със идващите. Беше в положение да каже: „ Ето тук желая по този начин да затихне последният тон, който би трябвало да е еди какъв си “... Много подробен. И освен това с една сензитивност, сякаш той самият цялостен живот се е занимавал с музика и знае музикалния израз...
Във кино лентата има и ария по музика на Стефан Димитров. Ще има ли изненада?
- Тя незабавно ще се познае във кино лентата. Тя е вид шлагер, само че в нея има и хор, по-богато е оркестрирана. На него му се отдават този тип мелодични линии.
Мисля, че това и публиката ще го каже – тя няма да стои като кръпка, а като един хубав, поетичен детайл. Тя е в едни спокойни, замислени фрагменти, леко медитираща, до момента в който в близост всичко ври и кипи, и стават едни злокобни работи. Според мен тя е един нужен и прекрасен контрастност.
Вие самият врите и кипите в този развой на записи – с оркестър, хор, композитори... Как се поддържа сходна организация? Какво Ви костваше?
- Малко боязън... Защото всичко беше по прелиминарен проект – кой по кое време записва. Примерно, идва една група, след това идва друга, която записва върху към този момент записаното. Това е по този начин нареченото наслагване – медни върху дървени, дървени върху струнни, по-късно се прибавят ударните...
Снимка: Личен списък Пламен Джуров
Всичко това изисква доста точност – освен по партитурата да се движиш като времетраене, до част от секундата, само че и самото преодоляване на музикантския поток. И тук си личеше огромния професионализъм на нашите музиканти.
Така че с изключение на страхът да не се провали нещо – защото всичко е по график, другото ми терзание беше да не се получи някакъв механически проблем. Общо взето, беше с напрежение, само че прелестно, тъй като виждаш по какъв начин се ражда нещо ново.
Кои имена и обединения участваха в записите?
- В основата бяха „ Софийски солисти “. Аз, като диригент на тази групировка, първи получавах нотите на готовите творби. Ние правехме предварителни подготовки, на които готвехме главните интерпретационни условия – линии, динамичности... След това се събирахме с другите – симфоничния оркестър на Националното радио и солисти от филхармонията. Имаше блестящи сола. Въобще, в записите взе участие каймака на българските оркестри.
Има ли нещо, което персонално да Ви свързва с този филм?
- Огромно дело е, че той бе възроден. Защото в този сантиментален, украсителен от време на време национализъм, който бушува в нашата страна, имаме потребност от едно връщане към предишното, и то към далечното минало. Дори във формата на приказка, както споделя Людмил Стайков – да се сетиш за предшествениците и историята на тази земя, за хората... И това е нещо, което се е случвало преди 14 века. Нищо не се ражда на празна земя. Трябва да има корен и почва изпод.
Познавахте ли се преди с Людмил Стайков?
- Познавам го от бегли срещи. Той има една огромна заслуга за „ Софийски солисти “. Още като завършващ, направи филм за „ Софийски солисти “. В него има фрагменти по какъв начин Васил Казанджиев, репетирайки, повтаря 15-20 ноти 36 пъти. Това е незабравим документален филм от 1962-63 година. Още оттогава аз имах почит към него като режисьор. Сега обаче, когато започнахме работа, връзките ни станаха напълно човешки. Той се разкрива с това, което приказва, а евентуално и аз... Имахме доста сърдечна и хубава креативна връзка.
Със „ Софийски солисти “ Вие работите от 1988 година Догодина групировката има 60-годишен празник. Как си представяте този празник, изключително в този момент, когато е мъчно да се вършат проекти?
- Представям си го с по-чести срещи с публиката, само че освен в София, а и в страната. Защото през последните години изгубихме контакти с доста от градовете – в резултат на всевъзможни финансови и други ограничавания, и разбиването на разпространителската мрежа в България от доста промени.
А там, където съумяваме да отидем, виждаме, че още ни помнят и ни посрещат с доста топлина. Иска ми се да създадем концерти най-малко в седем-осем града в страната.
Снимка: Личен списък Пламен Джуров
Имаме записана музика, която желаеме да издадем на диск. В чужбина се продават дискове на „ Софийски солисти “, а сега, в България, няма нито един. Планирана е и галерия, която ще показа част от цялата документи в продължение на тези 60 години. Вероятно и книга ще има.
С тази празник аз в действителност ще приключа креативната си кариера със „ Софийски солисти “.
Като приказваме за нова музика, писал ли сте скоро музика за „ Софийски солисти “?
- Още, когато започнах с тях преди време, им споделих, че няма да ги притеснявам с моя музика. Правил съм обаче доста оркестрации. Последните години направих и няколко пиеси за тях. Дори сега върша още една. Казах им, че всеки може да си познае мястото и за какво свири едно, а различен – друго. (Става въпрос за „ Метаморфози “, произведение вид кончерто гросо, в което обособените сола са за всеки един от музикантите – бел. а.). Това е като подарък за толкоз години взаимна работа.
Като приказваме за композирането на музика, Вие казвате, че това е работа за самотници. А Вие самият сте доста динамичен човек...
- Хванахте ми слабото място. Това, което съм споделил, е правилно, и то се споделя от доста композитори. Понеже в действителност съм динамичен и ме интересува всичко в живота, по тази причина и пиша толкоз малко. Защото в действителност това е занятие за самотници – да можеш да се съсредоточиш, да извадиш цялата музика от себе си и да и можеш да я формулираш на нотния лист. Това желае доста време и никакви съпруги, деца, тв приемник, радио – всичко е противопоказно (Смее се – бел. а.). А аз мъчно доближавам такова време и тишина към себе си.
За Вас споделят, че сте рекордьор по правене на записи на високо професионално равнище. Това оказва помощ ли Ви по някакъв метод и изобщо оказа помощ ли при работата към кино лентата и цялата тази организация?
- Сегашният ни цифровизиран живот подвигна доста стандартите за тон, за звукозапис. Сега и на концерт не можеш да си позволиш да свириш неприятно, тъй като най-ниското равнище е: Това, което свириш онлайн, би трябвало да може да бъде записано на диск. А сега, с тази конкуренция при записите по света, би трябвало да се опиташ да надмогнеш освен себе си, само че да намериш метод да си в предната фаланга на записваната продукция. Безкрайни са критериите, а и те се трансформират толкоз бързо, че е просто необикновено...
Оправда ли се Вашето очакване за взрив на нови произведения по време на изолацията?
- Да. Обаждат се сътрудници. Написали се доста нови неща. Въпросът е, че в този момент би трябвало да има и някаква реализация. Защото сега цялото изпълнителство е спънато. Радиооркестърът е блокиран, филхармонията има блестящи концерти, само че те са повече за аудитория. Но мисля, че в идващите една-две години ще слушаме много нови произведения...
Предполагам, че не казвате това с отрицателен нюанс?
- Напротив. Винаги е любопитно по какъв начин реагират композиторите при такава сериозна обстановка, в която се намираме към този момент една година.
Нали знаете, че мюзикълът в Щатите се развива по време на огромната рецесия 1929-39-а година. Това е противоположната реакция – когато животът става под напрежение и сложен, в музиката търсят веселието, отдушника, успокояването, светлия взор.
Снимка: Личен списък Пламен Джуров
Много ми е забавно каква ще бъде реакцията в този момент – и дали ще създаде печални, скръбни, метафизичен творби или нещо, което желае да ни вкара в напълно друга среда. Композиторите са като писателите и художниците – всеки реагира на ситуацията към себе си.
Вашата душа на музикант и композитор в какъв темп бие сега? В каква посока е ориентирана, накъде се движи...
- Това, което върша сега, е много тъжно, тъй като доста другари и сътрудници си отидоха ненадейно... Но се надявам, че в скоро време ще съумея да приключа нещо по-енергично и по-светло. Става въпрос за произведение, което би трябвало да направя.
Как се определяте като човек и музикант?
- Леко закостенял. Не от най припряните, само че не и от най-мудните. Повече разумен. Моят темп е ритъмът на всекидневието. Аз имам вяра в една дума, която на немски е dienst и значи работа. Работата на диригента, а и на композитора, е да служи.
Всеки ден съм на подготовка и влизам в съответния темп – и за себе си, и за музиката, която върша – бързо, постепенно, според от задачата.
През годините сте имал срещи с неповторими персони, още от академията. Достатъчно е да споменем единствено имена като Марин Големинов и Лазар Николов. Някога мислил ли сте да споделете тези срещи с читатели?
- Би трябвало да мога да го направя. Защото не трябва да се разчита единствено на паметта. Трябва да остане някакъв знак. Има неща, рекомендации, фрази, които съм чувал от тези хора, които са останали паметни за мен. Те са влезнали в моя хард диск и към този момент години наред седят като някакъв тип аршин, като условие по какъв начин да се вършат нещата.
Както всеки младеж преди време, вместо да протоколирам, съм разчитал на паметта си. А тя не е доста устойчиво място за опазване на исторически стойности. Особено в по-късна възраст...
Винаги говорите за Вашата обичана учителка проф. Мара Балсамова и за нейния професионализъм, само че що за човек беше тя? Как говореше с Вас, по какъв начин общувахте един с различен?
- Тя беше толкоз витална, толкоз енергична, че просто заразяваше с този оптимизъм. Дори когато към този момент беше в доста тежко здравословно положение, постоянно седеше като кралица, постоянно облечена по най-хубавия метод.
Още в първите години, когато започвах при нея, изсвирвам едно нещо, само че се двоумя дали е по този начин. Тогава тя ми сподели: „ Тази музика е написана от композитор, само че в този момент ти седиш зад нея. Я се вслушай в себе си! “.
И това е доста правилно, тъй като не би трябвало да имитираш, а да намериш личната си визия за тон, личния си прочит. Всеки човек, по друг метод, чете един текст или го рецитира. Затова би трябвало да откри своя почерк.
Снимка: Личен списък Пламен Джуров
Друго нещо, което съм запомнил от нея, беше обвързвано с нейното възприятие за комизъм. А тя беше шегобийка. Беше направила някакво извънредно ястие, тъй като беше събрала другари от Виена. Слага храната на масата и споделя: „ Да ви кажа, като го виждам това нещо, то не отстъпва на една симфония на Бетховен “. Всички избухнаха в смях. Имам доста такива мемоари с нея...
Какво си спомняте от ритъма на 16 юни 1985 година?
- (Замисля се – бел. а.) Тогава се ожених. (Отново се замисля – бел. а.) И срещата с Борис Христов! Това беше на първата годишнина от сватбата с жена ми. Беше доста смешна преживелица.
Отидох в зала „ България “, с цел да чуя осъществяване на дребния радиооркестър, който тогава се споделяше „ Симфониета “. Видях, че на първия ред седят Георги Йорданов, Борис Христов и още някакви други хора. След концерта Георги Йорданов ме помоли да съпроводя Борис Христов на вечеря, тъй като той не можеше, трябвало да отиде другаде.
Запознах се с Борис Христов и отидохме в хотел „ Ню Отани “. Цяла вечер, три часа и половина, двамата си говорихме. И това е срещата, за която доста скърбя, че нямаше по какъв начин да запиша.
Междувременно, жена ми ме чакаше за вечеря по случай нашата годишнина от сватбата. Смешката беше, че в същия ден и Борис Христов се е женил. А преди да влезем в ресторанта, жена му се разсърдила, тъй като сутринта не се обадил да я поздрави. Той тогава леко се намръщи и сподели: „ Двамата ще честваме по ергенски! “.
Той беше много необработен и придирчив човек. Беше си поръчал студена газирана вода и откакто си сипа си от нея, сподели: „ Гласът не би трябвало да се глези, той би трябвало да привиква на всички натоварвания! “.
Мен това доста ме впечатли и по-късно съм го разказвал на всички артисти, които са ме разпитвали за тази среща.
Борис Христов разказваше доста истории от младостта си. С топлина и носталгия говореше за годините преди да замине за Италия – от края на 30-те години. Разказваше историята с операта „ Самуил “, и то доста по-скромно, в сравнение с по-късно го претворяват.
Снимка: Личен списък Пламен Джуров
Викат го да изпее централната партия, написана от македонски композитор в операта „ Цар Самуил “. Дават му партитурата, с цел да се приготви. Той, откакто поглежда заглавието, споделя „ Няма подобен цар “, затваря нотите и си потегля. Той го разказваше доста семпло и непретенциозно, въпреки че по-късно съм го чувал много по-напудрено.
През 2001 година казвате, че добротата е такт, който е наложителен в музиката на живота. Днес, 20 години по-късно, към момента ли смятате по този начин?
- Да. тъй като човек би трябвало да има някакви показа и да се бори да направи нещо хубаво към себе си и с другите.
Обречено качество ли е добротата?
- Не, не, не... Добротата е това, което прави допустимо контактите ни. Тя е главното нещо.
Смятам, че едно от най-големите човешки грехове, е зложелателството. Когато хората умишлено желаят да създадат зло на различен, това е най-голямото закононарушение.
Без добрина не може да има естетика във взаимоотношенията. Като добрина могат да се одобряват и детайлите на възпитанието, на уважението, на доста неща... Добротата е събирателно разбиране за това хората между тях да се усещат уютно един с различен.
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ