Когато фасадата е продължение на двора. Александър Димитров между Белгия и Куртово Конаре
Той чака независима галерия в Белгия, където живее от 12 години. Но родителите му се разболяват и той се връща в България. Изложбата въпреки всичко се случва, единствено че в читалището на Куртово Конаре. Но Александър Димитров не дели местата на влиятелни или не, а на такива, които ти дават криле или не.
Той е един от многото, които се връщат в България . Децата му – също. Срещаме се с художника Александър Димитров покрай картините му, изложени в пловдивското село Куртово Конаре . Експозицията е налична за близо 3-те хиляди поданици на селото, измежду които са голям брой фамилии, също върнали се след живот в чужбина.
Около 30 картини на Димитров са подредени на втория етаж на читалището – маслени или рисувани с молив и въглен. Повечето са пейзажи, портрети и натюрморти, само че вниманието към детайла сплотява всички. И неналичието на напрежение.
Той споделя, че е признателен за едно свое качество: да вижда хубостта към себе си.
След 12 години в Белгия Александър Димитров се завръща, с цел да се грижи за болните си родители. Това е избор, подбуден от дълг и от любов. Той приказва за това толкоз естествено, колкото и за разликите сред Белгия и България. Казва, че на двете места човек се усеща друго поради това какъв персонален избор прави всеки обособен човек в тези две страни.
" Има и хубави неща [в България], само че в случай че би трябвало да бъда почтен, тук се удушавам ", споделя той. Не си изяснява локалните нередности нито с ниските заплати, нито с географското разположение, нито с още някое резюме. А с всеки обособен човек.
" Хората [тук] са станали по-лоши, озлобени – и на улицата, и на пътя, и в магазина. Беднотията, споделят, ги е докарала до такава степен, само че имали сме и по-бедни години и не е било по този начин ", споделя той.
Спомня си своите небогати години, принудили го да емигрира със фамилията си.
Понякога от облагата са му оставали толкоз пари, едвам заведе жена си на кафе в Стария Пловдив.
" Имахме една кола – пушекът ѝ влизаше вътре – и се задушавахме. И отваряхме прозорците, само че бяхме толкоз щастливи, че отиваме двамата на кафе. Така че парите и благосъстоянието не могат да озлобят индивида, нещо друго ги озлобява – възпитанието, съгласно мен ", споделя Димитров.
За него задушаването не идва от мястото, а от лимитираните хоризонти, които средата чертае пред теб. И от тези хора, които са станали злобари и са изгубили способността да виждат хубостта и опциите.
Той има друга визия за думата " небосвод " - не го мери нито географски, нито кариерно. Все му е едно дали ще живее в дребен град в Нидерландия, в Париж или в Куртово Конаре.
Всъщност Александър Димитров не е единствено художник. Той е и строител, единствено че гледа на този поминък като на изкуство, а не като на ангария.
Той дава образец. Когато е бил дребен, е желал да стане строител – като татко си, като Санди Кукувицата и Христо Маймунката . Това са тримата най-хубави майстори в Куртово Конаре преди време. И през днешния ден споделя, че би желал да е точно на тяхната висота. Все едно не е прекарал 12 години измежду постройките на Ар нуво, с цел да си хареса други примери.
" Много хора са ме питали: " Ти имаш подобен огромен гений, за какво [се хвана] с това строителство? " Обаче те не могат да схванат какъв брой доста аз обичам строителството! ", споделя той.
" От гола поляна да построиш къща – те не го схващат ".
Разговорът ни към този момент е прекрачил границата сред въпроси за неговите картини и въпроси за градежите му. Той приказва и за двете като за пейзаж – без значение дали пейзажът е от картина на фламандски занаятчия или от стена, градена от Санди Кукувицата.
" Аз ходех с татко ми от доста дребен по градежите. Спомням си, правеха една каменна зидария – доста се възхищавах по какъв начин от аморфен камък се получава равна стена ", споделя Димитров.
Художественият му гений е открит от учителката му в първи клас. Тя е изумена от рисунката му на вълка от " Червената шапчица ".
Въпреки това години наред той не се замисля над това дали има капацитет, тъй като има вяра, че всички могат да рисуват.
" Като дете си мислех, че не съм извънреден, че всички могат да рисуват. Доста късно осъзнах, че не е по този начин, само че отново съм изумен. И до момента не разбирам за какво хората не могат да рисуват ", споделя Димитров.
Животът го води в Белгия, където работи в строителството, само че точно там, по време на разходка из дребните улички на фламандски град, изпълнени с ателиета, у него поражда непреодолимото предпочитание да рисува.
Той е самообразован. Започва да рисува първо с акрилни, а след това и с маслени бои. Всеки ден. " Нямах самообладание да се прибера от работа, с цел да рисувам. Рисувах до 3 часа и на другия ден ставах рано без проблеми ", споделя той.
Започва страхливо да разгласява фотоси на първите си произведения. Хиляди лайкове и утвърждение от модерни художници му дават " криле ", затвърждавайки пътя му като художник.
Освен художник и строител, Димитров е и музикант – свири на кларинет. И е горделив, че и двете му деца са музиканти и са се завърнали в България, създавайки фамилии.
Изложбата на Александър Димитров в читалището на Куртово Конаре е осъществена, откакто предложение за независима галерия в Белгия пропада поради връщането му в България.
И въпреки че продава картини в Западна Европа и получава доста поръчки, не се концентрира върху продажбите.
" Продавам [картини] и в България, обаче не се занимавам с това. Аз съм много ангажиран със строителството и главата ми пуши. Не диря по какъв начин да продавам ", споделя Димитров.
Днес, когато се прибира от работа в строителството, се усеща " като мъртъв ", само че си спомня времето, когато рисуването го е изпълвало със мощ. Откакто е в България, Димитров е престанал да рисува. Това не го тормози, споделя, че то още веднъж ще си пристигна естествено.
Сега му следва двумесечно пътешестване до Белгия, където, с изключение на строителна работа, го чака и поръчка за стенна живопис на фасада на горска къща. Стената би трябвало да се трансформира в продължение на двора – план, който той чака с неспокойствие.
Той е един от многото, които се връщат в България . Децата му – също. Срещаме се с художника Александър Димитров покрай картините му, изложени в пловдивското село Куртово Конаре . Експозицията е налична за близо 3-те хиляди поданици на селото, измежду които са голям брой фамилии, също върнали се след живот в чужбина.
Около 30 картини на Димитров са подредени на втория етаж на читалището – маслени или рисувани с молив и въглен. Повечето са пейзажи, портрети и натюрморти, само че вниманието към детайла сплотява всички. И неналичието на напрежение.
Той споделя, че е признателен за едно свое качество: да вижда хубостта към себе си.
След 12 години в Белгия Александър Димитров се завръща, с цел да се грижи за болните си родители. Това е избор, подбуден от дълг и от любов. Той приказва за това толкоз естествено, колкото и за разликите сред Белгия и България. Казва, че на двете места човек се усеща друго поради това какъв персонален избор прави всеки обособен човек в тези две страни.
" Има и хубави неща [в България], само че в случай че би трябвало да бъда почтен, тук се удушавам ", споделя той. Не си изяснява локалните нередности нито с ниските заплати, нито с географското разположение, нито с още някое резюме. А с всеки обособен човек.
" Хората [тук] са станали по-лоши, озлобени – и на улицата, и на пътя, и в магазина. Беднотията, споделят, ги е докарала до такава степен, само че имали сме и по-бедни години и не е било по този начин ", споделя той.
Спомня си своите небогати години, принудили го да емигрира със фамилията си.
Понякога от облагата са му оставали толкоз пари, едвам заведе жена си на кафе в Стария Пловдив.
" Имахме една кола – пушекът ѝ влизаше вътре – и се задушавахме. И отваряхме прозорците, само че бяхме толкоз щастливи, че отиваме двамата на кафе. Така че парите и благосъстоянието не могат да озлобят индивида, нещо друго ги озлобява – възпитанието, съгласно мен ", споделя Димитров.
За него задушаването не идва от мястото, а от лимитираните хоризонти, които средата чертае пред теб. И от тези хора, които са станали злобари и са изгубили способността да виждат хубостта и опциите.
Той има друга визия за думата " небосвод " - не го мери нито географски, нито кариерно. Все му е едно дали ще живее в дребен град в Нидерландия, в Париж или в Куртово Конаре.
Всъщност Александър Димитров не е единствено художник. Той е и строител, единствено че гледа на този поминък като на изкуство, а не като на ангария.
Той дава образец. Когато е бил дребен, е желал да стане строител – като татко си, като Санди Кукувицата и Христо Маймунката . Това са тримата най-хубави майстори в Куртово Конаре преди време. И през днешния ден споделя, че би желал да е точно на тяхната висота. Все едно не е прекарал 12 години измежду постройките на Ар нуво, с цел да си хареса други примери.
" Много хора са ме питали: " Ти имаш подобен огромен гений, за какво [се хвана] с това строителство? " Обаче те не могат да схванат какъв брой доста аз обичам строителството! ", споделя той.
" От гола поляна да построиш къща – те не го схващат ".
Разговорът ни към този момент е прекрачил границата сред въпроси за неговите картини и въпроси за градежите му. Той приказва и за двете като за пейзаж – без значение дали пейзажът е от картина на фламандски занаятчия или от стена, градена от Санди Кукувицата.
" Аз ходех с татко ми от доста дребен по градежите. Спомням си, правеха една каменна зидария – доста се възхищавах по какъв начин от аморфен камък се получава равна стена ", споделя Димитров.
Художественият му гений е открит от учителката му в първи клас. Тя е изумена от рисунката му на вълка от " Червената шапчица ".
Въпреки това години наред той не се замисля над това дали има капацитет, тъй като има вяра, че всички могат да рисуват.
" Като дете си мислех, че не съм извънреден, че всички могат да рисуват. Доста късно осъзнах, че не е по този начин, само че отново съм изумен. И до момента не разбирам за какво хората не могат да рисуват ", споделя Димитров.
Животът го води в Белгия, където работи в строителството, само че точно там, по време на разходка из дребните улички на фламандски град, изпълнени с ателиета, у него поражда непреодолимото предпочитание да рисува.
Той е самообразован. Започва да рисува първо с акрилни, а след това и с маслени бои. Всеки ден. " Нямах самообладание да се прибера от работа, с цел да рисувам. Рисувах до 3 часа и на другия ден ставах рано без проблеми ", споделя той.
Започва страхливо да разгласява фотоси на първите си произведения. Хиляди лайкове и утвърждение от модерни художници му дават " криле ", затвърждавайки пътя му като художник.
Освен художник и строител, Димитров е и музикант – свири на кларинет. И е горделив, че и двете му деца са музиканти и са се завърнали в България, създавайки фамилии.
Изложбата на Александър Димитров в читалището на Куртово Конаре е осъществена, откакто предложение за независима галерия в Белгия пропада поради връщането му в България.
И въпреки че продава картини в Западна Европа и получава доста поръчки, не се концентрира върху продажбите.
" Продавам [картини] и в България, обаче не се занимавам с това. Аз съм много ангажиран със строителството и главата ми пуши. Не диря по какъв начин да продавам ", споделя Димитров.
Днес, когато се прибира от работа в строителството, се усеща " като мъртъв ", само че си спомня времето, когато рисуването го е изпълвало със мощ. Откакто е в България, Димитров е престанал да рисува. Това не го тормози, споделя, че то още веднъж ще си пристигна естествено.
Сега му следва двумесечно пътешестване до Белгия, където, с изключение на строителна работа, го чака и поръчка за стенна живопис на фасада на горска къща. Стената би трябвало да се трансформира в продължение на двора – план, който той чака с неспокойствие.
Източник: svobodnaevropa.bg
КОМЕНТАРИ