Тове Стакестад е работеща майка на 4 деца. Нейната мисия

Тове Стакестад е работеща майка на 4 деца. Нейната задача е да окуражава майките да се любуват на всяка минута, прекарана с децата им – даже на най-уморителните и вбесяващи моменти. Преди няколко дни се върнах вкъщи след дълъг работен ден. Независимо от това какъв брой обичаш работата си, да си работеща майка, е много мъчно. И като всяко мъчно нещо е добре да се опиташ да откриеш положителните му страни. Така че ето моите аргументи да одобрявам повече шефа и офиса си, в сравнение с домът си и личното ми дете.

Шефът ми не плаче пред тоалетната, до момента в който съм в нея. Шефът ми не бърше изваденото от носа си по облеклата ми. Когато стартира да попълням документи, шефът ми не нахлува в стаята с кутия с моливи в ръце и не упорства и той да работи с мен. Върху същите листове с цветни моливи. Обедната отмора в офиса е спокойна и приятна, тъй като шефът ми не бърка с немити ръце в чинията ми и не хвърля храна по земята. Когато шефът ми изпадне в гняв, не е належащо да го прегръщам и да му пея „ Зайченцето бяло “ към 50 пъти, до момента в който се успокои. В офиса съумявам да си свърша работата умерено и в точния момент, тъй като шефът ми не идва през 5 минути, с цел да гледа клипчета в YouTube на компютъра ми. Шефът ми заплаща заплата, до момента в който детето не ми дава даже от солетите си. Всъщност всичко МОЕ е НЕГОВО, незабавно! Следобедите в офиса са доста релаксиращи, тъй като шефът ми в никакъв случай не се съпротивлява, в случай че го налегне следобедна сънливост. Офисът е едно относително безвредно място, тъй като шефът ми не щипе, не дере и не хапе. Шефът ми не упорства да бяга из офиса единствено по гащи и с обичаната си зимна шапка на главата (слава богу!). Шефът ми не оповестява високо и ясно идването на тон или аромат от някое свое отверстие, както и не изпада в плевел смях след издаването им. Рядко се постанова да подсещам на шефа си ДА СПРЕ ДА КРЕЩИ! Детето ми упорства да е безусловно голо, когато върви до тоалетна. Шефът ми няма тази специфичност (отново популярност богу!). Офисът ни е заобиколен от луксозни шубраци и доколкото знам, шефът ми не изпитва потребност да ги „ полива “. Синът ми, въпреки това, счита, че е негов публичен дълг да „ освежава “ всяко живо растение, което срещне по пътя си. Влизането в колата с шефа ми, когато отиваме на среща, е елементарно. Той даже закопчава колана си самичък. Понякога си мисля, че несъмнено ще е по-лесно да напъхам жива хлъзгава сьомга в детското столче, в сравнение с сина си. Шефът ми не се крие зад полата ми, когато се срещаме с нови клиенти. Понякога ми се коства необикновено, че мога да прекарам през целия ден в офиса, без някой да ме осведоми с трагичен глас, че го сърби на извънредно място... Вкъщи това е непрекъснато и неизбежно. Шефът ми в никакъв случай не тропа с крайник по пода, крещейки: „ Не! Аз самичък! “, и не упорства да прави всичко без непозната помощ. Макар че, като се замисля, това би внесло прелестно многообразие в офиса. Изненадващо е, само че шефът ми в никакъв случай не идва с разменени обувки на краката си. След 9 години в една и съща компания мога да потвърдя сигурно, че в никакъв случай не ми се е случвало някой да пищи обезверено за помощ от прилежащата стая без безусловно никаква причина. Да не приказваме, че в никакъв случай не съм чувала репликата: " Готов съм. Кой ще ми избърше дупето? "

Инфо: www.cliverbook.net