Това заяви в интервю за ФрогНюз писателката Здравка Евтимова по

Това съобщи в изявление за ФрогНюз писателката Здравка Евтимова във връзка Деня на националните будители, който означаваме през днешния ден.

Вижте и цялото изявление:

 

Г-жо Евтимова, има ли модерни будители в нашето общество?

 

 

В нашето схващане не съществува нито сянка от подозрение, че да, в българското общество съществуват будители и за мен това са учителите, които стартират още от детските градини, в началните учебни заведения, по-късно учебните заведения от всяка една възраст, като минем и през висшите образователни заведения. Това са хората, които оформят генерации наред, които трансформират и младежите, и децата, пък и възрастните, в персони с убеждения. В персони, които не могат да бъдат купени, които не могат да бъдат корумпирани. Това за мен са актуалните будители. Те са основатели на хора, които не могат да бъдат манипулирани, които не могат да бъдат лъгани и които не могат да търпят оскърбление.

 

 

Защо ни е необходим подобен вид празник и каква стойност прибавя той към нашата еднаквост?

 

 

 

Този празник е толкоз необходим, колкото на жадния чаша вода, колкото на полето, претърпяло дълга суша, първите капки на дъжда и един напоителен и изобилен дъжд. Защо? Поради следната причина - Празникът на националните будители в действителност е празник на хората, които умеят, които знаят и които натрупат характерен набор от компетентности. Аз си мисля какво липсва на хората без познания и умения. На тях им липсва точно увереността, че са човешки същества. Два пътя виждам пред такива хора. Това е или да бъдат раболепни, да се подмазват, а другият много по-тежък и горчив път е пътят на клеветник. Празникът на будителите е в действителност победа над раболепието, над доносничеството и над измяната. Затова той е по този начин необходим през днешния ден. Той е празник на всеки българин, който се стреми да натрупа в себе си познание, да натрупа в себе си умения, тъй че никой да не може да го манипулира, да го унижава и да се подиграва с неговото достолепие.

 

 

Имаме ли потребност от повече духовно просвещение съгласно Вас предвид на нравствената мизерия, пред която сме изправени в днешно време?

 

 

Нравствената мизерия е една бездна, пред която точно знаещият човек ще се спре и ще отклони общността, която върви по пътя към пропастта. Как да разбираме духовността? Трябва да я разбираме като предпочитание да бъдем честни в тази доста сложна и изпълнена с войни, жертви и трагизъм конюнктура. Почтеността постоянно е била сложен избор. Според мен тя е другото име на високата нематериалност. Почтеният човек постоянно се стреми да се допре до красивото. Не единствено да се допре, само че и да го основава - не за себе си, а за хората, които обича, на които държи. И изобщо на общността, измежду която живее.

 

Кой е Вашият будител, в който се припознавате като човек?

 

 

В живота ми е имало доста такива будители. На първо място, бих показала госпожа Бояджиева, която е към този момент мъртвец, моята учителка по литература в Първа британска езикова гимназия в София, която преди толкоз доста години приключих. Друг будител е прелестната преводачка Жени Божилова, която превеждайки романа на Рей Бредбъри " Вино от глухарчета " беше получила инфаркт от голямата приятност от работата със словото. Много хора в живота ми са изиграли голяма роля. Бих показала с голяма признателност имената на професор Боян Биолчев, на Мирон Иванов, който към този момент е мъртвец, мой редактор от вестник " Стършел ", на поетесата Станка Пенчева, на Димитър Шумналиев, който е бил мой редактор, прелестен белетрист. Те са ме научили по какъв начин би трябвало да се държиш по отношение на младите надарени хора. Не единствено да им подадеш ръка, само че да им внушиш, че техният гений е мощност, която никой не може да стъпка. Дори да бъде пречупена тази мощност, това е краткотрайно положение. Това за мен са хора, чиито имена ще изговарям постоянно с голяма благодарност, тъй като те са образец за мен по какъв начин да се държа през днешния ден.

 

Интервю на Георги Камарашев

 

ЦВЕТЯ СЛЕД ДЪЖДА
роман от Здравка Евтимова

На Дж. К.

 

Не биваше да го правиш, Джана.
Щастието е просто нещо, споделяше ми ти. Щастие е да намерим сянка
наоколо и ти да ме гледаш. Но в Манд няма сенки. През лятото няма трева
като оная в твоите книжки. Прахът е бездънен до коляно, петите кървят от
жегата, мухи се вият в гъстия въздух и пият вода от очите ти. Дърветата
изсъхнаха. Аз няма да бъда в Манд, с цел да виждам, Джана. Вчера Кин пристигна
при татко ми, поговориха малко. Знаеш какво става, в случай че Кин отиде в
къщата на някого. Мама мълчеше, когато Кин излезе от нас, татко ми не ме
погледна в очите.
- Ксав - сподели ми той. - Ще те вземат на следващия ден. Иди се елементарни с братята си.
- После татко ми възпламени цигара, очите му бяха в праха, когато продължи: -
Кин рече, че ще те върнат у нас. Няма да съсичат лицето ти, по този начин сподели.
Мама мълчеше. Тя избърса очи с опакото на ръката си и отиде зад
къщата. Никога не сме я виждали да плаче. Никога. Върна се, стиснала в
ръце остарялата ни коза. Беше я заклала и по облеклата й имаше кръв. По-добре
щеше да бъде, в случай че баща й се беше скарал. " Какво ще ядат децата в този момент! ",
това трябваше да й каже. Той не сподели нищо. Братята ми ме гледаха и
мълчаха. Сестрите ми също бяха тук и не отронваха дума.
- Ще ти направя яхния, сине - сподели мама, притискайки мъртвата коза
до гърдите си.
Една седмица след пясъчната стихия един от нашите овчари откри
мъртвец на мъж. Някой беше прерязал гърлото на индивида. Той беше от рода
Омари, тялото му изглеждаше мощно, крепко. Познавах го, той събираше
тръни за козите си в планината.
Щастието е просто нещо, споделяше ти: да е ярко и ти да ме гледаш.
- Ще дойда да го взема след хляба на обед - сподели Кин на татко ми. -
Вашият би трябвало да бъде на същата възраст като убития от рода Омари. Те
не желаят дъртак, нито някой болен. Знаеш какво ще се случи, в случай че не дадеш
някой от твоите.
Мама знаеше какво ще се случи. Онези от рода Омари щяха да
избият тримата ми братя един след различен. Нямаше да убиват сестрите ми.
За дамата има неприятни неща, по-лоши от гибелта. Толкова доста гладни уста
имаше в тая планина. Имаше и прахуляк - дълбока до коляно, кафява, в която
разсяха единствено тръни. Но тръните не стигаха за всички. Имаше кози, които
ги изяждаха, водата не стигаше да поникнат още. Нито съдилище, нито

закон стигаха до Манд. Никой още не беше виждал жив арбитър. Кин
идваше да прибере индивида след хляба на обед. Два дни по-късно Кин
докарваше тялото на фамилията. Братята и сестрите изкъпваха убития и
вечер, когато не беше толкоз горещо, пиеха чай. Чаят горчеше.
Замайваше главите и човек виждаше неща, дето ги нямаше пред очите му.
Хубавото беше, че след този чай се заспива елементарно. Всички спяха като
убити и не виждаха тялото на мъртвия брат.
- Ксав - сподели татко ми. - Ти си най-слабият. Така или другояче няма да
оцелееш дълго. Но не показвай на хората на Омари, че си болен, сине. Иди
да събираш тръни. Нека хората на Омари видят, че събираш.
Знаеш, че нещо не е наред с дробовете ми, Джана. Чувала си ме да
хъхря и кашлям. Изляза ли, когато вали, се удушавам от вятъра. Падам и
се апелирам дъждът да намалее. Иначе не мога да ходя. Баща ми беше прав.
Тъй или другояче нямаше да ме бъде дълго. Но Джана, ти знаеш - щастието е
просто нещо. Малко ветрец, малко тръни, от които да сварим чай и ти.
Ако не бях болен, кой щеше да ме пусне да вляза у вас?
- Ксав е слабоват - споделяше майка ти. - Но има златна уста, измисля
приказки. Няма нищо неприятно да го послушаме - тогава научих това за
щастието, какъв брой елементарна работа е то. - Имаш ли в торбата още някоя от
твоите хубави неистини, Ксав - питаше майка ти. Аз нямах, само че прахът беше
цялостен с приказки, а на огъня къкреше чая от тръни. През зимата снегът
беше по-висок от къщите, само че имахме тръни, които горяха в огнището.
Сигурно аз съм отговорен за всичко. Научих те да вярваш на нелепостите,
които разказвах на теб и сестрите ти.
Не трябваше да правиш по този начин, Джана.
Мина обяд, а яхнията, която мама направи с кози дроб, по този начин си
стоеше на масата. Чудех се какво ще ядат децата след месец.
Нямаше да има мляко за бебето, нито месо, в случай че някой се разболее.
Братята ми ме гледаха. Не ядяха. Баща ми и мама нищо не хапваха.
Сестрите ми ме гледаха, най-малката се задави, другите мълчаха. Аз си
помислих за приказките. Снегът е самун, споделяше мама. А прахът е брашно,
най-хубавото брашно в Манд.
- Само някой да се разциври! - обади се татко ми. - Яжте.
Чакахме Кин.
- Бягай! - беше ми споделила мама предната вечер. - Ще ти донасяме
ястие.
- Той е болен - гласът на тате запълзя като кафявия прахуляк. - Ще убият
него и ще убият нас. По-добре хапни от яхнията, която майка ти сготви
поради тебе, момче.
Чакахме и чакахме, само че Кин не идваше.

- Какво желае в този момент? - изръмжа татко ми. - Да не се надява ние да те
заведем при него? - По никакъв метод. Никога.
Никой естествен човек нямаше да направи такова долно нещо.
Опитвах се да не мисля за това, Джана. Припомних си дъжда. Не
поройния, когато долината стана котел, цялостен с черни облаци и алена
кал. Видях цветята, които избиха след кроткия дъжд - червени, сини,
жълти. Те поникнаха по покривите на къщите, израснаха под краката ни и
бяха толкоз доста, че пясъкът не се виждаше от тях.
Ако не бях болен, татко ти нямаше да ми разреши да беседвам с
тебе. Майка ти нямаше да ми дава чай. Аз ти споделих една неистина един път,
Джана. " Вземи парче влажна глина след дъжда и я омеси добре. Сложи
няколко цветчета в сместа и я остави да изсъхне на слънце. После дай
тази суха топка глина на човек, който искаш да бъде благополучен. " Това беше
небивалица. Аз открих сухо глинено сърце с цветя пред нашата
къща. Сестрите ми споделиха, че ти си го направила за мене.
- Аз ще отида вместо тебе, Ксав - сподели татко ми. Всички знаехме, че
това е невероятно. Убитият от рода на Омари беше мощен и млад. Баща
ми беше остарял. Аз бях най-слабият в цялото село, зимният мраз щеше да ме
отнесе, или пък жегата през лятото.
- Но никой не споделя такива хубави приказки, Ксав - сподели ми ти. -
Ти знаеш какво приказва прахът и защо мислят облаците. Ти знаеш къде
спят цветята, когато спре дъждът.
- Дъвчи това, когато стартират да те бият - сподели татко ми. - Дъвчи и
няма да те боли.
- Ксав, бягай - прошепна мама. - Няма да те дам на тях.
- Но селото към този момент е решило, жено - сподели татко ми.
- Ще избягаме от селото.
- Хората от нашия жанр ще ни заловен. Братята ти ще те пребият с
камъни, жено.
- Не ме интересува. Няма да им дам Ксав.
- Ако не ме убият, мамо, аз няма да изкарам до края на зимата.
- Ще изкараш, сине. Ще изкараш! Слушай какво ти приказвам. Бягай,
Ксав!
Тогава татко ми потегли към нея. Той вървеше доста постепенно към мама,
както правеше постоянно. Отиде постепенно до нея и я удари.
- Ако кажеш още една дума, ще те убия! - сподели й той.
- Убий ме - отговори тя. - Убий ме. Няма да им дам Ксав.
Ръката на тате падна като отсечена. Никой не хапна от яхнията, а
къщата беше цялостна с най-сладката миризма, която помнеше планината.
Сестрите ми мълчаха. Обядът трябваше да е приключил от дълго време - сенките на
върховете пълзяха по земята и се смесваха с праха. Кин влезе. Никой не го

беше чул да тътри крайници по чакъла. Той имаше бит да рита камъните,
когато идваше да прибира някой човек за хората на Омари. Кин беше умъртвил
повече хора от останалите живи в селото.
- Ксав ще си остане у вас - сподели постепенно той. - Сега ми дайте яхния за
положителната вест, която ви донесох.
Мама изхълца. Братята ми наскачаха.
- Не се подигравай с мен - изхриптя татко ми. - Ти си значим човек, само че
си в моята къща.
- Дръж си болника вкъщи - отряза Кин. - Друг човек отиде при
Омари вместо него.
Тишината бе по-гъста от жегата. Лицето на татко ми беше сиво,
долната джука на мама прокърви.
- Дай ми яхния - сподели Кин.
- Кой отиде вместо него? - рече задавено тате.
- Не е значимо да знаеш.
- Кажи ми кой отиде вместо него и ще ти дам яхния.
Лицето на Кин блесна в пот, по устните му лъсна слюнка. Той
преглътна няколко пъти.
- Джана отиде вместо него - сподели Кин. - Избягала от техните. Баща й,
остарелия Саз, отрязал косата й. Срам! Това момиче би трябвало да се е побъркало.
Цялото им семейство е опозорено.
Спрях да слушам какво приказва Кин. Виждах по какъв начин береш цветята след
оня мирен дъжд и виждах огромното сърце от глина с цветчета в него.
- Ще оздравееш, Ксав! - сподели ми ти.
Джана, не трябваше да правиш това. Вече не виждам праха, не
виждам планината. Виждам какво вършат с тебе. По-добре да не бях жив.
По-добре да беше мъртва.
- Джана е млада и мощна - сподели Кин.
- Няма да почине - измърмори татко ми.
- Млада е. Ще издържи много време - подмятна Кин. - Радост за
момчетата на Омари.
Ударих Кин с всичка мощ. Блъсках го, блъсках го, блъсках го, до момента в който
още го виждах. Усетих, че устата ми се изпълни с прахуляк, очите с кръв.
Джана, виждам те вечер, когато небето изчезва. Виждам те през деня.
Щастието е просто нещо.
Жегата изчезна, внезапно заваля. Облаци, небе и прахуляк се смесиха.
Долината стана езеро от тиня и камъни. Кози се удавиха във въртопите.
После изгря слънце. Избиха цветя - червени, сини, жълти, лилави, цялата
планина беше цветя.
Ще те намеря, Джана. Ще отида при Омари и ще те намеря. Ще ти
опиша най-хубавата приказка. Щастието е просто нещо. Ти си щастието.