Доц. Г. Лозанов: Подмяната на културната ни идентичност с руска е мощна стратегия, която тръгва след Освоб...
Това съобщи в изявление за ФрогНюз медийният специалист и учител в Софийския университет " Св. Климент Охридски " доцент Георги Лозанов по отношение на настоящото положение на медийната среда в България и празнуването на Деня на българската книжовност и просвета - 24 май.
Ето и цялото изявление:
Доц. Лозанов, по какъв начин оценявате равнището на грамотността у българина като цяло? Спада ли, покачва ли се, каква е вашата оценка?
Не мога да преценява равнището на грамотността на българина като цяло. По-скоро следим грамотността на обществените елити и в това отношение можем да имаме избрани искания. Ако приказваме за тяхната дарба да водят разговор, а не препирня, това за жалост не е на високо равнище. Мога да кажа, че тяхното равнище е спаднало фрапантно, изключително когато приказваме за началото на Прехода, когато в политиката влязоха интелектуалци.
Те зададоха едно равнище, след което за жалост имаше явен спад. Въобще, при културните ни елити се основава сериозен проблем, защото след 9-и септември се постанова един различен модел, слязъл от планините, с Шмайзер в ръка, който посредством мощ постанова един прелом и унищожава тогавашните елити. За страдание, най-малко от 80 години насам у нас нямаме просветен хайлайф.
След това, след Десети ноември, имахме огромно очакване, че интелектуалците и изобщо образованите хора, тези с капацитет, ще застанат на забележимите места в страната. След тази първа вълна на политически интелектуалци, пристигнаха така наречен " партизански и мутренски фигури ", които зададоха различен ценностен модел.
Сега занапред чакаме да се появи един европейски хайлайф, който да има съответното равнище на просвета, експертност и начетеност. Даже митингите през 2020 година в някакъв смисъл желаеха тази промяна - да пристигна един европейски хайлайф. Защото, няма какво да се лъжем - демокрацията единствено етимологически произлиза от думата " народ ". Имаме незабавна потребност от високо културни и морални елити. Чакаме ги да дойдат на власт, само че нещата се случват много мъчно в България.
Вие сте медиен специалист. Какво смятате за настоящото положение на електронните и печатните ни медии? Успяват ли те да предадат съответно публичната и политическата конюнктура в страната?
Рисковано е в България да се приказва за медиите като цяло. Има разнообразни медии. За мен са значими не толкоз медиите или техните притежатели, колкото публицистите и обособените персони.
В това отношение има журналистически фигури, на които може да се има доверие, въпросът е какъв брой са разпознаваеми от всеобщата аудитория. В това отношение има съществено комплициране. Тук изиграха доста основна роля обществените мрежи. Хората започнаха да се отнасят към обществените мрежи като към медии. А би трябвало да кажем, че те не са медии. Даже в някакъв смисъл са противоположното на " медия ".
Медията изисква две неща. Едното е да има наличие, което да доближава до доста хора. Това ненапълно го има и при обществените мрежи. Но вторият основополагащ миг е, че се изисква публицистична отговорност. Трябва да се следват избрани професионални стандарти, с цел да може наличието да се трансформира в медиен артикул. Това, несъмнено, не се съблюдава в обществените мрежи. Там можеш да намериш всичко, в това число и доста смислени неща, само че и целият информативен брак, който създават троловете, с цел да легитимират една или друга пропагандна идея. В резултат на това доста мощно е замъглена картината в публичното схващане.
Най-пряката видимост от тези процеси е въздействието на съветската агитация, на която сме очевидци в последните две десетилетия. Този развой се задълбочи и стана изключително плашещ по време на войната в Украйна, когато се оказа, че огромна част от обществото е склонно да повярва на избрана подправена информация и да каже на черното - бяло, което пропагандата точно цели.
Нейната цел е точно да промива съзнанието на всеобщия човек. Една от главните цели на пропагандата е да накара индивида да повярва, че отговорен за войната е не Путин, а самите украинци. Тя се пробва да прокара тезата, че не е ясно кой къде е нахлул и кой е жертвата. Създава се една пропагандна картина, която главно се организира през обществените мрежи, само че нерядко се възпроизвежда и в обичайните медии.
Чуват се всякакви отзиви в общественото пространство, че Денят на българската книжовност и просвета би трябвало да бъде разгласен за най-българския празник. Вие какво смятате по този въпрос, споделяте ли едно такова мнение?
Това несъмнено е денят, който е най-подходящ за народен празник. Особено на фона на Трети март. Националният ни празник е хубаво да бъде обвързван с три неща. На първо място, националният празник би трябвало да бъде обвързван с някакво повдигащо духа на нацията достижение, каквото е безспорно разпространяването на основаната от Светите братя Кирил и Методий писменост. Това несъмнено е едно от огромните ни инициативи в цялата ни културна история.
Второто, което би трябвало наложително да участва при един народен празник, е да сплотява хората. Да е нещо, във връзка с което няма спорове. По отношение на Празника на буквите, на празника на българското слово, той сякаш в най-малка степен може да бъде упрекнат в някакво разделяне. Като че ли това е точката, в която всички, от най-либералните, до най-ксенофобските гласове в общественото пространство, могат да стигнат до някакъв консенсус.
И третото, което е извънредно значимо за един народен празник, е да дава израз на националната еднаквост. Не съм чувал за народ, който да не чества своя език. Ние в това отношение имаме необикновен пиетет към езика. Именно заради тази причина сме трансформирали Денят на славянската книжовност и просвета в характерен празник. Много хубаво би било, в случай че нацията се огледа хубаво в тези три характерности във връзка с празника на българския език, и да се откаже от Трети март, каквото предложение направихме няколко пъти с разнообразни обединения. Трети март в някаква степен не дава отговор на нито едно от тези три условия, за които приказвах. И разединява хората, и не е обвързван с нашата национална еднаквост. Важно е да се върви към смяната.
Подмяната на българската културна еднаквост с съветска е една доста мощна тактика, която потегля след Освобождението, несъмнено. След това, когато Съветската войска в действителност окупира България, оттова нататък стартира и през образованието, и през медиите да се постанова тази замяна на българската културна еднаквост с съветска. Така да се каже, отхвърляме се от себе си в интерес на някой различен. Това за жалост продължава и с цялостна мощ през пропагандата и в наши дни. Имаме следния феномен - " националисти ", които сякаш пазят националната идея, а в действителност пазят непозната такава. Такъв точно е казусът с партии като " Възраждане ". Те дават израз на този деформиран шовинизъм.
Имаме ли съгласно Вас потребност от смяна на литературния ни канон? Той съответен ли е все още?
В литературата и изкуството има голям брой знаци, които могат да се поясняват по друг метод. Ще ви дам един образец - Константин Павлов - той сякаш не попада в литературния ни канон, не се тачи толкоз високо, колкото другите създатели. Към него се отнасяме като че ли някак внимателно. Той участва в литературната ни традиция по един внимателен метод. Павлов, в случай че не най-големият, е сигурно един от най-големите поети на нашето време. В тази линия на канона - Ботев, Вазов, Яворов, Лилиев, Далчев - там би трябвало да се появи и Константин Павлов, само че не идва. Все не идва. Така че този канон за жалост е неинформативен предвид на действителните достижения на българския дух. Константин Павлов е един стихотворец на съпротивата. На съпротивата против комунизма, а оттова нататък и против всяка форма на принуждение. Сходно е и ситуацията и със самия Далчев. Ние самите би трябвало да можем на първо време да оценим и да кажем какво съставлява същинска стойност, да си дадем сметка за личните създатели. Признанието, което личната просвета дава на своите създатели, е извънредно значимо.
Трябва да си даваме сметка за културните йерархии. За един създател е доста значимо да има национална специфичност. Съответното литературно произведение би трябвало да има някаква различност, която произлиза от категорията на националното.
И второ, дружно с нея и макар нея, би трябвало да може да приказва по човешки въпроси, тъй че да попадне в международната литература. Мога да ви дам следния образец. В България има съгласно мен най-малко двама създатели, които имат капацитет да бъдат нобелови лауреати. Единият е Милен Русков, другият е Георги Господинов. Единият е по-силен в националното и в случай че успее да го докара до произведение, което да притегли вниманието на света, е изцяло допустимо да родим нобелов лауреат. Специално за Георги Господинов, той има извънреден нюх за модерна литература и въобще за модерна просвета, която минава доста оттатък националните граници. Ако той съумее да вкара една задоволително отчетлива национална различност в своето творчество, съм сигурен, че доста бързо ще стане първият български нобелов лауреат по литература. Той в това отношение е по-напред. Ситуацията е такава, че Господинов взе участие в световния книжовен развой. Смятам, че в случай че ние самите не попречим на евентуалните си нобелови лауреати, най-сетне можем да получим тази премия.
Какво би трябвало да бъде отношението ни към българския преподавател? Той към момента ли е обект на подражателство и поклонение или това отношение се е трансформирало?
Сещам се за един мой преподавател по математика, който ми е преподавал някъде 70-те години на предишния век. На него му се беше наложило, тъй като не можеше да си прехранва фамилията, да свири на тромпет. Аз инцидентно станах очевидец на това и той погледна тромпета, и си постави пръст на устата. В смисъл, че трябваше да си мълча, да не го издавам.
С този образец желая да кажа, че не е по никакъв начин лека ориста на българския преподавател. Трябва да дадем опция на българския преподавател непрекъснато да се ограмотява, да учи. Българският преподавател е толкоз по-добър преподавател, колкото е по-добър възпитаник. Има доста неща, които би трябвало да се учат, изключително в оценката на историята, на литературата, на културата. А оттова и той да предава същата тази оценка на децата. Образованието не би трябвало да даде на хората късмет за избор, не да ги забутва в едни схеми и да изисква те да стоят там. Изборът е синоним на независимост. А пък най-първичното и най-важното нещо, което можеш да научиш, е да бъдеш свободен. Мисля, че ние, в това отношение, имаме какво още да учим.
Интервю на Георги Камарашев
Ето и цялото изявление:
Доц. Лозанов, по какъв начин оценявате равнището на грамотността у българина като цяло? Спада ли, покачва ли се, каква е вашата оценка?
Не мога да преценява равнището на грамотността на българина като цяло. По-скоро следим грамотността на обществените елити и в това отношение можем да имаме избрани искания. Ако приказваме за тяхната дарба да водят разговор, а не препирня, това за жалост не е на високо равнище. Мога да кажа, че тяхното равнище е спаднало фрапантно, изключително когато приказваме за началото на Прехода, когато в политиката влязоха интелектуалци.
Те зададоха едно равнище, след което за жалост имаше явен спад. Въобще, при културните ни елити се основава сериозен проблем, защото след 9-и септември се постанова един различен модел, слязъл от планините, с Шмайзер в ръка, който посредством мощ постанова един прелом и унищожава тогавашните елити. За страдание, най-малко от 80 години насам у нас нямаме просветен хайлайф.
След това, след Десети ноември, имахме огромно очакване, че интелектуалците и изобщо образованите хора, тези с капацитет, ще застанат на забележимите места в страната. След тази първа вълна на политически интелектуалци, пристигнаха така наречен " партизански и мутренски фигури ", които зададоха различен ценностен модел.
Сега занапред чакаме да се появи един европейски хайлайф, който да има съответното равнище на просвета, експертност и начетеност. Даже митингите през 2020 година в някакъв смисъл желаеха тази промяна - да пристигна един европейски хайлайф. Защото, няма какво да се лъжем - демокрацията единствено етимологически произлиза от думата " народ ". Имаме незабавна потребност от високо културни и морални елити. Чакаме ги да дойдат на власт, само че нещата се случват много мъчно в България.
Вие сте медиен специалист. Какво смятате за настоящото положение на електронните и печатните ни медии? Успяват ли те да предадат съответно публичната и политическата конюнктура в страната?
Рисковано е в България да се приказва за медиите като цяло. Има разнообразни медии. За мен са значими не толкоз медиите или техните притежатели, колкото публицистите и обособените персони.
В това отношение има журналистически фигури, на които може да се има доверие, въпросът е какъв брой са разпознаваеми от всеобщата аудитория. В това отношение има съществено комплициране. Тук изиграха доста основна роля обществените мрежи. Хората започнаха да се отнасят към обществените мрежи като към медии. А би трябвало да кажем, че те не са медии. Даже в някакъв смисъл са противоположното на " медия ".
Медията изисква две неща. Едното е да има наличие, което да доближава до доста хора. Това ненапълно го има и при обществените мрежи. Но вторият основополагащ миг е, че се изисква публицистична отговорност. Трябва да се следват избрани професионални стандарти, с цел да може наличието да се трансформира в медиен артикул. Това, несъмнено, не се съблюдава в обществените мрежи. Там можеш да намериш всичко, в това число и доста смислени неща, само че и целият информативен брак, който създават троловете, с цел да легитимират една или друга пропагандна идея. В резултат на това доста мощно е замъглена картината в публичното схващане.
Най-пряката видимост от тези процеси е въздействието на съветската агитация, на която сме очевидци в последните две десетилетия. Този развой се задълбочи и стана изключително плашещ по време на войната в Украйна, когато се оказа, че огромна част от обществото е склонно да повярва на избрана подправена информация и да каже на черното - бяло, което пропагандата точно цели.
Нейната цел е точно да промива съзнанието на всеобщия човек. Една от главните цели на пропагандата е да накара индивида да повярва, че отговорен за войната е не Путин, а самите украинци. Тя се пробва да прокара тезата, че не е ясно кой къде е нахлул и кой е жертвата. Създава се една пропагандна картина, която главно се организира през обществените мрежи, само че нерядко се възпроизвежда и в обичайните медии.
Чуват се всякакви отзиви в общественото пространство, че Денят на българската книжовност и просвета би трябвало да бъде разгласен за най-българския празник. Вие какво смятате по този въпрос, споделяте ли едно такова мнение?
Това несъмнено е денят, който е най-подходящ за народен празник. Особено на фона на Трети март. Националният ни празник е хубаво да бъде обвързван с три неща. На първо място, националният празник би трябвало да бъде обвързван с някакво повдигащо духа на нацията достижение, каквото е безспорно разпространяването на основаната от Светите братя Кирил и Методий писменост. Това несъмнено е едно от огромните ни инициативи в цялата ни културна история.
Второто, което би трябвало наложително да участва при един народен празник, е да сплотява хората. Да е нещо, във връзка с което няма спорове. По отношение на Празника на буквите, на празника на българското слово, той сякаш в най-малка степен може да бъде упрекнат в някакво разделяне. Като че ли това е точката, в която всички, от най-либералните, до най-ксенофобските гласове в общественото пространство, могат да стигнат до някакъв консенсус.
И третото, което е извънредно значимо за един народен празник, е да дава израз на националната еднаквост. Не съм чувал за народ, който да не чества своя език. Ние в това отношение имаме необикновен пиетет към езика. Именно заради тази причина сме трансформирали Денят на славянската книжовност и просвета в характерен празник. Много хубаво би било, в случай че нацията се огледа хубаво в тези три характерности във връзка с празника на българския език, и да се откаже от Трети март, каквото предложение направихме няколко пъти с разнообразни обединения. Трети март в някаква степен не дава отговор на нито едно от тези три условия, за които приказвах. И разединява хората, и не е обвързван с нашата национална еднаквост. Важно е да се върви към смяната.
Подмяната на българската културна еднаквост с съветска е една доста мощна тактика, която потегля след Освобождението, несъмнено. След това, когато Съветската войска в действителност окупира България, оттова нататък стартира и през образованието, и през медиите да се постанова тази замяна на българската културна еднаквост с съветска. Така да се каже, отхвърляме се от себе си в интерес на някой различен. Това за жалост продължава и с цялостна мощ през пропагандата и в наши дни. Имаме следния феномен - " националисти ", които сякаш пазят националната идея, а в действителност пазят непозната такава. Такъв точно е казусът с партии като " Възраждане ". Те дават израз на този деформиран шовинизъм.
Имаме ли съгласно Вас потребност от смяна на литературния ни канон? Той съответен ли е все още?
В литературата и изкуството има голям брой знаци, които могат да се поясняват по друг метод. Ще ви дам един образец - Константин Павлов - той сякаш не попада в литературния ни канон, не се тачи толкоз високо, колкото другите създатели. Към него се отнасяме като че ли някак внимателно. Той участва в литературната ни традиция по един внимателен метод. Павлов, в случай че не най-големият, е сигурно един от най-големите поети на нашето време. В тази линия на канона - Ботев, Вазов, Яворов, Лилиев, Далчев - там би трябвало да се появи и Константин Павлов, само че не идва. Все не идва. Така че този канон за жалост е неинформативен предвид на действителните достижения на българския дух. Константин Павлов е един стихотворец на съпротивата. На съпротивата против комунизма, а оттова нататък и против всяка форма на принуждение. Сходно е и ситуацията и със самия Далчев. Ние самите би трябвало да можем на първо време да оценим и да кажем какво съставлява същинска стойност, да си дадем сметка за личните създатели. Признанието, което личната просвета дава на своите създатели, е извънредно значимо.
Трябва да си даваме сметка за културните йерархии. За един създател е доста значимо да има национална специфичност. Съответното литературно произведение би трябвало да има някаква различност, която произлиза от категорията на националното.
И второ, дружно с нея и макар нея, би трябвало да може да приказва по човешки въпроси, тъй че да попадне в международната литература. Мога да ви дам следния образец. В България има съгласно мен най-малко двама създатели, които имат капацитет да бъдат нобелови лауреати. Единият е Милен Русков, другият е Георги Господинов. Единият е по-силен в националното и в случай че успее да го докара до произведение, което да притегли вниманието на света, е изцяло допустимо да родим нобелов лауреат. Специално за Георги Господинов, той има извънреден нюх за модерна литература и въобще за модерна просвета, която минава доста оттатък националните граници. Ако той съумее да вкара една задоволително отчетлива национална различност в своето творчество, съм сигурен, че доста бързо ще стане първият български нобелов лауреат по литература. Той в това отношение е по-напред. Ситуацията е такава, че Господинов взе участие в световния книжовен развой. Смятам, че в случай че ние самите не попречим на евентуалните си нобелови лауреати, най-сетне можем да получим тази премия.
Какво би трябвало да бъде отношението ни към българския преподавател? Той към момента ли е обект на подражателство и поклонение или това отношение се е трансформирало?
Сещам се за един мой преподавател по математика, който ми е преподавал някъде 70-те години на предишния век. На него му се беше наложило, тъй като не можеше да си прехранва фамилията, да свири на тромпет. Аз инцидентно станах очевидец на това и той погледна тромпета, и си постави пръст на устата. В смисъл, че трябваше да си мълча, да не го издавам.
С този образец желая да кажа, че не е по никакъв начин лека ориста на българския преподавател. Трябва да дадем опция на българския преподавател непрекъснато да се ограмотява, да учи. Българският преподавател е толкоз по-добър преподавател, колкото е по-добър възпитаник. Има доста неща, които би трябвало да се учат, изключително в оценката на историята, на литературата, на културата. А оттова и той да предава същата тази оценка на децата. Образованието не би трябвало да даде на хората късмет за избор, не да ги забутва в едни схеми и да изисква те да стоят там. Изборът е синоним на независимост. А пък най-първичното и най-важното нещо, което можеш да научиш, е да бъдеш свободен. Мисля, че ние, в това отношение, имаме какво още да учим.
Интервю на Георги Камарашев
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ