)
Психиатър посочи 7 признака за тотална самота: Опасно състояние, което може да доведе до трагедия Здраве
Това положение е освен предмет на метафизичен размишления, само че е и прието за сериозен психически феномен, който въздейства както на психическото, по този начин и на физическото здраве. В актуалния свят, когато всеки има в джоба си телефон, игрова подпора и достъп до безусловно всякаква информация, казусът със самотата придобива нов, абсурден и плашещ мащаб.
Парадокс! Можеш да общуваш с който си поискаш, хиляди събеседници за всеки усет, само че по някаква причина постоянно не те напуща дълбокото, от време на време на екзистенциално равнище, чувство за тотална самотност.
Психиатърът Александър Мещеряков, създател на книгата „ Сбогом, тревога. Как да се сприятелим с паниката и да живеем умерено, без да се паникьосваме “, открои 7 съществени признака, които приказват за преход от елементарното чувство за самотност към рисковата ѝ, тотална форма. Тоталната самотност не е въпрос на статистика. Не става дума за броя на приятелите в обществените мрежи или контактите в телефонния справочник. Не е за броя на почитателите и харесванията в обществените мрежи.
Това е вътрешно чувство, че си зад стъклена стена. Човек може да е заобиколен от сътрудници и познати, само че в същото време да се усеща безусловно незабележим, неразбираем и некадърен на същинска, дълбока прочувствена връзка.
Такова положение е спокоен, само че мощен подбудител на меланхолия и тревожни разстройства.
Игнорирането на тези признаци е сходно на пренебрегването на признаците на съществено физическо заболяване. Колкото по-дълго човек остава самичък с това възприятие, толкоз по-дълбоко потъва в неговата фуния, от която става мъчно да се измъкне самичък.
7 тревожни сигнала Постоянно чувство за празнина и ненужност. Това не е просто горест. Това е надълбоко чувство, че наличието ви в света няма никакво значение. Човек се усеща като фантом: работи, приказва, само че е уверен, че отсъствието му няма да промени нищо в живота на близките. Появява се мъчително разбиране в личната маловажност и липса на стойност за другите.
Пълна липса на „ свои “ хора. Може да сме заобиколени от познати, сътрудници, даже членове на фамилията, само че пагубно да ни липсва човек, с който можем да бъдем себе си, да споделим страховете, насладите и подозренията си. И да не се опасяваме, че ще бъдем разбрани неправилно или наказани.
В киното и литературата е разказан синдромът на „ непотребния човек “: стабилно чувство, че ви канят от вежливост или страдание, че всяка компания ще си прекара отлично и без вашето наличие. И е тъжно да осъзнаеш, че героят от книгата и ти самият имате доста общо.
Цинично и недоверчиво разбиране на всевъзможни връзки. Всички опити за доближаване, запознанство или демонстрация на внимание от страна на други хора се възприемат с съмнение и неотложно се обезценяват. Задейства се мощен предпазен механизъм: човек се убеждава, че всички връзки са повърхностни, даже користни и в последна сметка ще донесат единствено отчаяние и болежка. Особено постоянно такива усеща могат да се появят след психотравма, получена в младостта. Това разбиране се трансформира в самоизпълняващо се знамение, което кара индивида да отблъсква даже дребното ръце, протегнати към него. Едновременно жадуваме за връзки и се опасяваме от тях.
Емоционално вцепеняване. Постепенно изчезва способността да се изпитват и споделят страсти. Събития, които преди са предизвиквали жива реакция — радостна вест или тъжна новина — в този момент се възприемат като нещо далечно и нереално. Светът губи цветовете си и се трансформира в сив декор. Изчезва мотивацията да се прави каквото и да било, тъй като по този начин или другояче няма с кого да споделиш резултатите и прекарванията.
Натрапчиво отбягване на обществени контакти, което може да прерасне в социофобия. Мисълта за всяко обществено взаимоотношение, да вземем за пример да си запишеш час за доктор или да отидеш до магазина, провокира припадък на тревога. Онлайн услугите оказват помощ — 5 минути в интернет и хладилникът е цялостен. Няма потребност да взаимодействаш с никого, да приказваш, да гледаш в очите.
Човек стартира да възнамерява направления, с цел да не срещне познати, отхвърля предложения, измисляйки комплицирани извинения, избира онлайн общуването пред всяко персонално, само че и него свежда до най-малко.
Дори в обществените мрежи има режими, при които никой не вижда дали си прочел известието. А щом не си го прочел, може и да не отговаряш. Ще отговоря в миналото, в случай че не не помни. Изолацията се трансформира в непринудено, само че трудно затворничество, написа TheDay. Нарушаване на режима и занемаряване на главните потребности. Ритъмът на живот се нарушава изцяло.
Нощното бодърствуване се сменя с дневна унесеност, храненията стават безредни (изчезване на апетита или, назад, компулсивно преяждане „ от досада “). През нощта можеш да се разсейваш, скролвайки видеа.
През деня — да се преструваш, че работиш. Подреждането на дома наподобява безсмислена загуба на сили, тъй като никой не го вижда и не го прави оценка. Психосоматични прояви и утежняване на физическото здраве. Продължителната тотална самотност е продължителен, уморителен стрес за организма. Тя престава да бъде просто нравствен проблем. Появяват се постоянно главоболие, проблеми със стомашно-чревния тракт, обострят се всички хронични болести, понижава имунитетът. Тялото подава сигнали, само че разсъдъкът се пробва да не ги вижда. Защо това положение е сериозно рисково?
Главната заплаха е порочният затворен кръг. Колкото по-самотен се усеща човек, толкоз по-силна е неговата паника и съмнение към света, което го кара да се изолира още повече. Светът се свива до размера на екрана на смарт телефона.
Мозъкът, лишен от качествена обществена стимулация, безусловно стартира да се пренастройва на режим на оцеляване в рискова среда. Рисковете от развиване на психологично разстройство нарастват неведнъж.
Причините? Огромното количество информация. Светът е бърз, непрекъснато изменящ се. Нашият мозък е съвсем същият, какъвто е бил преди 500 години. И даже по-рано. Обемът информация, получен за един ден, е еднакъв на информацията, която селяндур през Средновековието е получавал за цялостен живот. Мозъкът не съумява да се оправи.
Светът е непредсказуем. Всеки човек, живял доста от дълго време, е знаел какво ще прави на следващия ден, след месец и даже след десетилетия.
Престанали сме да чуваме и усещаме тялото си. Колко крачки сте създали през днешния ден? Протегнете се тъкмо в този момент! Колкото по-приятни са чувствата, толкоз повече ви липсват.
Не умеем да забавяме темпото, да се „ заземяваме “ и да живеем сега. Тичаме след триумфи и кариера! Съвременното консуматорско общество единствено подклажда стремежите ни да живеем в бъдещето. Към кого да се обърнем и какво да вършим?
Първата и най-важна стъпка е признаването на казуса . Не бива тези признаци да се приписват на неприятен темперамент, мързел или краткотрайни неуспехи. Необходимо е да се осъзнае, че това е положение, което изисква помощ.
Следващата стъпка е превръщане към експерт: клиничен психолог или психотерапевт. Това може да бъде както персонална терапия, по този начин и групови срещи. Именно лечението оказва помощ безвредно да се раздра порочният кръг, да се намерят дълбоките аргументи за такова положение, да се преработят контузиите и страховете и последователно да се възстановят опорите за завръщане към живота.
Успоредно с професионалната помощ е значимо да се стартира с дребни стъпки, които не изискват големи старания : да се подреди едно чекмедже на бюрото, да се излезе на 15-минутна разходка в парка. Отново да се опитате да почувствате тялото си. Все отново не сме родени да седим в офис, да караме кола. Създадени сме от природата за природата. Трябва да вървим. Това е най-простото и най-ефективното. 10 хиляди крачки дневно е минимумът, който може да се направи за тялото. Повече може, по-малко не трябва!
Може да опитате да възобновите остаряло занимание, с което сте се занимавали в учебно заведение и ви е носело наслаждение. Рисуване, моделиране, сглобяване на модели. А какъв брой тематични клубове има! Там общуването ще бъде неофициално, посредством обща активност. Целта не е мигновено да се сдобиете с десетки другари, а още веднъж да се научите да усещате връзка със света и със себе си, да излезете от положението на непрозрачност.
Тоталната самотност не е присъда. Това е сериозен зов на душата за помощ, който е значимо да бъде чут в точния момент както от самия човек, по този начин и от неговите близки.
Парадокс! Можеш да общуваш с който си поискаш, хиляди събеседници за всеки усет, само че по някаква причина постоянно не те напуща дълбокото, от време на време на екзистенциално равнище, чувство за тотална самотност.
Психиатърът Александър Мещеряков, създател на книгата „ Сбогом, тревога. Как да се сприятелим с паниката и да живеем умерено, без да се паникьосваме “, открои 7 съществени признака, които приказват за преход от елементарното чувство за самотност към рисковата ѝ, тотална форма. Тоталната самотност не е въпрос на статистика. Не става дума за броя на приятелите в обществените мрежи или контактите в телефонния справочник. Не е за броя на почитателите и харесванията в обществените мрежи.
Това е вътрешно чувство, че си зад стъклена стена. Човек може да е заобиколен от сътрудници и познати, само че в същото време да се усеща безусловно незабележим, неразбираем и некадърен на същинска, дълбока прочувствена връзка.
Такова положение е спокоен, само че мощен подбудител на меланхолия и тревожни разстройства.
Игнорирането на тези признаци е сходно на пренебрегването на признаците на съществено физическо заболяване. Колкото по-дълго човек остава самичък с това възприятие, толкоз по-дълбоко потъва в неговата фуния, от която става мъчно да се измъкне самичък.
7 тревожни сигнала Постоянно чувство за празнина и ненужност. Това не е просто горест. Това е надълбоко чувство, че наличието ви в света няма никакво значение. Човек се усеща като фантом: работи, приказва, само че е уверен, че отсъствието му няма да промени нищо в живота на близките. Появява се мъчително разбиране в личната маловажност и липса на стойност за другите.
Пълна липса на „ свои “ хора. Може да сме заобиколени от познати, сътрудници, даже членове на фамилията, само че пагубно да ни липсва човек, с който можем да бъдем себе си, да споделим страховете, насладите и подозренията си. И да не се опасяваме, че ще бъдем разбрани неправилно или наказани.
В киното и литературата е разказан синдромът на „ непотребния човек “: стабилно чувство, че ви канят от вежливост или страдание, че всяка компания ще си прекара отлично и без вашето наличие. И е тъжно да осъзнаеш, че героят от книгата и ти самият имате доста общо.
Цинично и недоверчиво разбиране на всевъзможни връзки. Всички опити за доближаване, запознанство или демонстрация на внимание от страна на други хора се възприемат с съмнение и неотложно се обезценяват. Задейства се мощен предпазен механизъм: човек се убеждава, че всички връзки са повърхностни, даже користни и в последна сметка ще донесат единствено отчаяние и болежка. Особено постоянно такива усеща могат да се появят след психотравма, получена в младостта. Това разбиране се трансформира в самоизпълняващо се знамение, което кара индивида да отблъсква даже дребното ръце, протегнати към него. Едновременно жадуваме за връзки и се опасяваме от тях.
Емоционално вцепеняване. Постепенно изчезва способността да се изпитват и споделят страсти. Събития, които преди са предизвиквали жива реакция — радостна вест или тъжна новина — в този момент се възприемат като нещо далечно и нереално. Светът губи цветовете си и се трансформира в сив декор. Изчезва мотивацията да се прави каквото и да било, тъй като по този начин или другояче няма с кого да споделиш резултатите и прекарванията.
Натрапчиво отбягване на обществени контакти, което може да прерасне в социофобия. Мисълта за всяко обществено взаимоотношение, да вземем за пример да си запишеш час за доктор или да отидеш до магазина, провокира припадък на тревога. Онлайн услугите оказват помощ — 5 минути в интернет и хладилникът е цялостен. Няма потребност да взаимодействаш с никого, да приказваш, да гледаш в очите.
Човек стартира да възнамерява направления, с цел да не срещне познати, отхвърля предложения, измисляйки комплицирани извинения, избира онлайн общуването пред всяко персонално, само че и него свежда до най-малко.
Дори в обществените мрежи има режими, при които никой не вижда дали си прочел известието. А щом не си го прочел, може и да не отговаряш. Ще отговоря в миналото, в случай че не не помни. Изолацията се трансформира в непринудено, само че трудно затворничество, написа TheDay. Нарушаване на режима и занемаряване на главните потребности. Ритъмът на живот се нарушава изцяло.
Нощното бодърствуване се сменя с дневна унесеност, храненията стават безредни (изчезване на апетита или, назад, компулсивно преяждане „ от досада “). През нощта можеш да се разсейваш, скролвайки видеа.
През деня — да се преструваш, че работиш. Подреждането на дома наподобява безсмислена загуба на сили, тъй като никой не го вижда и не го прави оценка. Психосоматични прояви и утежняване на физическото здраве. Продължителната тотална самотност е продължителен, уморителен стрес за организма. Тя престава да бъде просто нравствен проблем. Появяват се постоянно главоболие, проблеми със стомашно-чревния тракт, обострят се всички хронични болести, понижава имунитетът. Тялото подава сигнали, само че разсъдъкът се пробва да не ги вижда. Защо това положение е сериозно рисково?
Главната заплаха е порочният затворен кръг. Колкото по-самотен се усеща човек, толкоз по-силна е неговата паника и съмнение към света, което го кара да се изолира още повече. Светът се свива до размера на екрана на смарт телефона.
Мозъкът, лишен от качествена обществена стимулация, безусловно стартира да се пренастройва на режим на оцеляване в рискова среда. Рисковете от развиване на психологично разстройство нарастват неведнъж.
Причините? Огромното количество информация. Светът е бърз, непрекъснато изменящ се. Нашият мозък е съвсем същият, какъвто е бил преди 500 години. И даже по-рано. Обемът информация, получен за един ден, е еднакъв на информацията, която селяндур през Средновековието е получавал за цялостен живот. Мозъкът не съумява да се оправи.
Светът е непредсказуем. Всеки човек, живял доста от дълго време, е знаел какво ще прави на следващия ден, след месец и даже след десетилетия.
Престанали сме да чуваме и усещаме тялото си. Колко крачки сте създали през днешния ден? Протегнете се тъкмо в този момент! Колкото по-приятни са чувствата, толкоз повече ви липсват.
Не умеем да забавяме темпото, да се „ заземяваме “ и да живеем сега. Тичаме след триумфи и кариера! Съвременното консуматорско общество единствено подклажда стремежите ни да живеем в бъдещето. Към кого да се обърнем и какво да вършим?
Първата и най-важна стъпка е признаването на казуса . Не бива тези признаци да се приписват на неприятен темперамент, мързел или краткотрайни неуспехи. Необходимо е да се осъзнае, че това е положение, което изисква помощ.
Следващата стъпка е превръщане към експерт: клиничен психолог или психотерапевт. Това може да бъде както персонална терапия, по този начин и групови срещи. Именно лечението оказва помощ безвредно да се раздра порочният кръг, да се намерят дълбоките аргументи за такова положение, да се преработят контузиите и страховете и последователно да се възстановят опорите за завръщане към живота.
Успоредно с професионалната помощ е значимо да се стартира с дребни стъпки, които не изискват големи старания : да се подреди едно чекмедже на бюрото, да се излезе на 15-минутна разходка в парка. Отново да се опитате да почувствате тялото си. Все отново не сме родени да седим в офис, да караме кола. Създадени сме от природата за природата. Трябва да вървим. Това е най-простото и най-ефективното. 10 хиляди крачки дневно е минимумът, който може да се направи за тялото. Повече може, по-малко не трябва!
Може да опитате да възобновите остаряло занимание, с което сте се занимавали в учебно заведение и ви е носело наслаждение. Рисуване, моделиране, сглобяване на модели. А какъв брой тематични клубове има! Там общуването ще бъде неофициално, посредством обща активност. Целта не е мигновено да се сдобиете с десетки другари, а още веднъж да се научите да усещате връзка със света и със себе си, да излезете от положението на непрозрачност.
Тоталната самотност не е присъда. Това е сериозен зов на душата за помощ, който е значимо да бъде чут в точния момент както от самия човек, по този начин и от неговите близки.
Източник: woman.bg
КОМЕНТАРИ