Това пубертетът и критическата сега ги измислиха! – твърдеше баба

Това пубертетът и критическата в този момент ги измислиха! – твърдеше баба - Ние едно време нямахме такива работи!
- Как по този начин сте нямали!? Имали сте, само че не сте знаели какво е. – изяснявам ѝ аз.
- Не ми се има вяра... - не отстъпва тя. – Ако съм имала, щях да знам.
- Бабо, това не е болест, а са разнообразни положения. Например, като си растяла не си ли усещала промени в настроението, боязън, яд, неспособност да се оправиш с живота?
- Не си припомням такова нещо. От 10-годишна готвех за всички – наточвам, меся и пека самун, до момента в който другите са на равнищата и гледах най-малкия си брат. Не съм имала време да мисля какво ми е. Ставам, адресирам мамини и започвам да чистя, че като си дойдат изтощени, къщата да е чиста и манджата да е подготвена.
- Ами критическата? И там ли нищо не си усетила?
- Там какво става?
- Да ти е с напрежение, да си нервна, да те обливат топли талази?
- Че аз от къде да знам? Като ми е топло - ми е топло! Като ме ядосват - се нервирам! То през целия ден си на открито и работиш, от къде да ми пристигна на акъла топло ли ми е, студено ли ми е? Има работа и би трябвало да се свърши и толкова! Вие в този момент доста време имате и се чудите какво да ви е. Аз нали ги виждам в този момент на село: млади мъже и дами на вън ярко, те се затворили. Гледат филми и не вършат нищо. От 3 часа следобяд почват да се прибират, сериали да гледат. Слънцето високо горе на небето – те пред тв приемника. Работа на открито нямат ли? Защо си губят времето не знам. Много телевизия гледат, пък необразовани.
- Е, чак пък необразовани...
- Ами никой от тях не знае каква луна е през днешния ден, да вземем за пример.
- Това за какво им е?
- Луната е значима. По нея доста неща са схващат – какво ще е времето, по кое време е хубаво да сееш, по кое време се налива класа на равнищата. Всеки би трябвало да знае каква луна е – цялостни ли се месечината или се изпразва и в какъв брой часа изгрява и залязва слънцето.
- Това е било значимо преди, бабо. Сега други неща са по-важни.
- И какви са те?
- Ами да си просветен, да имаш хубава работа, да печелиш пари...
- За образованието съм съгласна. Трябва да се учи! Ама и за там труд се желае.
- А и в този момент времената са разнообразни – няма работа, парите са малко и на всички им е мъчно...
- Аз съм на 100 години и не помня да е било елементарно – и война е било, и апетит е било, и заболявания. Изселиха ни от родните къщи и ни докараха тука. Мъжете отпътуваха на фронта. В цяло село единствено дами, деца и старци. Ние тук, у нас, бяхме останали четири дами – аз, свекърва ми и двете девойки – майка ти и вуйна ти. Аз садя, аз ожънвам, аз вършея, продавам и закупувам зърно, вземам заеми от лихвари, че и от банка и закупувам земя. Свекърва ми гледа децата и двора. И гладни години са били - годишна продукция няма, деца са умирали, тъй като нямаше какво да ядат... но в този момент гладни били, пари нямали. Ами нямат – няма и да имат! Защото не работят. На село, с цел да си гладен, би трябвало доста да те мързи и нищо да не правиш! Сега всички желаят да имат, но нищо да не вършат. То по този начин не става!

 Баба по този начин и не се убеди, че и преди е имало пубертет, критическа и меланхолия /това последното по този начин и не го разбра какво е и по какъв начин се хваща/. За нея лекарството за всички тези „ работи ” беше трудът. Тя ставаше по изгрев и през целия ден работеше. Вечер, като влезеше в къщи, се прекръстваше и споделяше „ Благодаря ти, Боже, че мръкна! ”. Защото до момента в който е ярко, тя работи и не се прибира.

 Зимата плетеше чорапи, чепкаше и предеше вълна и шиеше. Всяко лято слагаше стан и тъчеше. Боядисваше изпреденото, насноваваха с дядо основата и баба, като една магьосница, оплиташе и комбинираше цветове. Можех да я виждам с часове и единствено чаках да стане, с цел да седна аз и най-често да объркам всичко. И до в този момент от време на време слушам музиката на стана. Има нещо вълшебно в тъкането – в ритмичността на шума, в тишината сред ударите на бърдото, в придвижването на совалката, в цветовете и тихото пеене на баба.

 Такава си остана. Все нещо работеше. Като се прибирах на село и все я виждах или да мете или да варосва дръвчета. Накрая, когато не можеше към този момент да държи мотика изправена, копаеше седнала. Покопае малко към себе си, пък се реалокира и по този начин... Вече беше доста стара и като я видех с бастун в едната ръка и метла в другата и споделях: „ Бабо, стига си работила! Почивай си към този момент! ”, а тя непроменяемо ми отговаряше: „ Когато спра да работя и ще умра! Там ще си почивам! ” После се замисляше...

- Чудна работа! Стара съм и ми ред да загивам, а отново ми е мил живота. Що по този начин? Господ, несъмнено го е направил така – все да ти се живее.

Понякога я заварвах седнала на стълбите пред къщи и я питах:

- Какво правиш, бабо? - а тя с лека усмивка ми дава отговор - Чакам да умра!
- Да седна до тебе, да чакаме двете?
- Седни, но спри по-далеч! – дава отговор и продължава да се усмихва, очевидно удовлетворена от шегата. Умееше да се майтапи със гибелта.

 Преди 100-тния ѝ рожден ден ѝ описвам какво следва и кой ще пристигна – родственици, публицисти, телевизия, хора от кметството и кое по какъв начин ще се случи. Тя ме слуша с възходяща паника и терзание и споделя:
- Ааа, доста ужасно ми се вижда всичко... Аз дали няма да мога да умра дотогава? Като споделих „ умиране ”, нали знаеш къде са ми облеклата за погребението? – подхваща тематиката за следващ път и отново става сериозна.
- Знам, бабо!
- Ще извикаш, който съм ти споделила, да ме изкъпят и да ме облекат. И да не забравиш най-важното - като умра, няма да плачете! Чу ли? Аз не съм умряла прибързано, а тъй като ми е пристигнал редът. Изживяла съм си живота. За такива, като мене не се реве! Реве се за младежи, дето си отиват без време. Няма какво да ти е мъчително! Е, ще останеш към ковчега през нощта, че няма кой различен, само че няма да плачеш! И да не те е боязън! Те умрелите не са страшни, страшни са живите! От тях да би трябвало да се пазиш! После, когато ме заровят, няма да ме мислиш - ще пееш, ще танцуваш, ще се радваш и без черни облекла, че по този начин съм ги омразила. Цял живот все черно нося. Чу ли?! Да не забравиш какво съм поръчала! Няма да плачеш!

 Не стана тъкмо по този начин, само че... най-малко съумях да се сбогувам с нея, да й подържа ръката, преди да почине и съм сигурна, че знаеше че съм там, тъй като ме стискаше мощно и шепнеше името ми... Винаги се е страхувала да не почине сама...

 Но аз ще я запомня жива, все нещо работеща и по какъв начин тихичко си пее най-тъжните песни на света - не ги обичах тези песни като дребна, тъй като караха баба да плаче. Ще запомня по какъв начин, като се върна премръзнала вечер, ставаше, с цел да си легна аз в топлото легло, ще запомня по какъв начин ме чака на пейката пред портата, ще запомня по какъв начин е плакала и се е радвала с мен за всичко в живота ми, ще я запомня по какъв начин търси с очи моите, с цел да е сигурна че всичко е наред, тъй като споделяше, че очите ми не могат да я излъжат... Ще я запомня! Искам един ден и аз да съм такава баба за внуците си и те да бъдат моят свят, по този начин както ние бяхме за баба!

 Дали баба си почива сега? Едва ли! Със сигурност е провела всички ангели и дяволи и им е намерила работа, че да не ги хваща критическата или депресията, каквото и да е това...

Aвтор: Диана Стефанова

Инфо: www.gnezdoto.net