Писмо на Екзюпери до майка му, което трогва до дъното на душата
Това писмо е написано от създателя на „ Малкият принц “ Антоан дьо Сент Екзюпери през далечната 1922 година. Тогава бъдещият публицист и сегашен боен водач служил надалеч от вкъщи. Писмата към околните за него били същински отдушник в тежката работа. Сред тях изключително място заема писмото на писателя до майка му – Мари Буаз дьо Фонколомб:
„ 1922 година
Мамо,
Прочетох писмото Ви от през вчерашния ден, изпълнено с такава деликатност. Мамо, по какъв начин искам сега да бъда до Вас. Как желая, с цел да разберете по какъв начин с всеки ден се изучавам да Ви обичам от ден на ден. Не съм писал в последните дни, само че в този момент имаме толкоз доста работа!
Вечерта е толкоз тиха и спокойна, а на мен ми е тъжно, неизвестно за какво. Този стаж в Авориаз е уморително дълъг. Наистина ми е нужна отмора в Сен Морис и Вашето наличие.
Как съм могъл в миналото да Ви карам да плачете? Когато се сетя за това, съм толкоз трагичен.
Какво вършиме, мама? Рисувате ли картини?… Отговорете ми. Вашите писма ми оказват помощ да пребивавам, носят ми прохлада. Мамо, от кое място намирате такива прелестни слова? Ходя впечатлен от тях през целия ден.
Нужна сте ми по този начин мощно, както в детството. Старшината военната дисциплинираност, уроците по тактичност – каква безводност, каква бездушност! Представям си по какъв начин подреждате цветя в гостната, а аз ненавиждам старшината.
Накарах Ви да се съмнявате в моята деликатност. Но въпреки всичко, в случай че знаехте за нея в този момент.
Вие сте най-хубавото нещо в живота ми. Днес скърбя по дома като момче. Само като си помисля – Вие се разхождате там и разговаряте, а можехме да бъдем дружно, само че аз съм лишен от нежността Ви и не мога да бъда опора за Вас.
Наистина, тъжно ми е до сълзи довечера. И е правилно, че Вие сте единственото успокоение, когато ми е тъжно. Когато бях момче, се връщах с огромна чанта на гърба, плачейки, че са ме санкционирали – помните, в Манс, трябваше единствено да ме целунете и забравях всичко.
Вие бяхте всемогъща отбрана от учители и монаси-надзиратели. Във Вашия дом аз бях в сигурност и нямах никого, с изключение на Вас. Беше толкоз хубаво.
И в този момент като преди единствено при Вас мога да намеря подслон, единствено Вие знаете всичко на света, единствено Вие ме карате да не помни за всичко и, волно или несъзнателно, още веднъж да се усещам като малко момче.
Довиждане, мамо. Имам доста работа. Тук, както и в Сен Морис, крякат жаби, само че тук крякат къде-къде по-зле!
Утре ще хвърча петдесет километра към Вашата страна, към Сен Морис, с цел да си показва, че в действителност карам към у дома.
Целувам Ви нежно. Ваш възрастен наследник Антоан. “
