Това пише в коментар за политологът Даниел Смилов. Най-доброто нещо

Това написа в коментар за политологът Даниел Смилов.

Най-доброто нещо би било в това Народно събрание да се образува евроатлантическо болшинство, което да направи държавно управление и по този начин да избегне четвъртите парламентарни избори в България за малко повече от една година. Поне на пръв прочит задоволително депутати за такова ръководство в сегашния парламент има – в действителност единствено “Възраждане” е безусловно неефикасно за постигането на тази цел (както и на доста други).

Излишно е да се напомня, за какво страната няма потребност от избори в този момент – войната в Украйна не отива на изчерпване, предстоят газови и продоволствени рецесии, инфлацията в целия свят бушува и така нататък На всичкото от горната страна президентът Радев няма самообладание да си назначи служебно държавно управление, което несъмнено незабавно ще стартира да се моли на “Газпром” за доставки, ще заплаща в рубли или в каквото там му изискат, ще спре доставките за оръжие в Украйна и евентуално ще забърка някаква нова македонска каша.

Около кои позиции би трябвало да се образува новото болшинство

Евроатлантическото необятно болшинство, с цел да заслужава името си, би трябвало да отстоява следните позиции:

- Безвъпросно приемане на правилата и полезностите на обединена Европа: конституционната (либерална) народна власт, правата на индивида и правовата страна.

- Решителни дейности за премахване на корупцията и разкъсване с позорната известност на България като “най-корумпираната страна в ЕС”;

- Максимално бързо въвеждане на еврото;

- Трансатлантическата отбранителна взаимност в границите на НАТО и осъществяване на уговорките ни към тази организация, в това число посредством превъоръжаване на българската войска с задоволително Ф-16, нова бойна машина за пехотата, нови кораби. Това са част от действителните измерения на тази политика, както и интензивното взаимоотношение с войски от натовски страни на българска територия;

- Еднозначна поддръжка за Украйна и намерено подкрепяне на тази страна против съветската експанзия, в това число с военна техника и амуниции;

- Намиране на дълготрайни различни източници на нефт и газ, които да приготвят България за цялостното прекъсване на съветските доставки, което следва за цяла Европа;

- Конструктивна политика за бързо консолидиране на Западните Балкани в Европейски Съюз, която да промени неуместната обстановка сега, при която и българи, и македонци се възприемат едни други като неприятели. Стъпвайки на “френското решение”, което отблокира връзките ни, да се направи действителен опит за компенсиране на изгубеното време и вредата, нанесена през последните няколко години;

- Ефективно консумиране на обществения запас от европейските фондове за попречване на криза в България и опазване на позитивните трендове в икономическото развиване.

Външни наблюдаващи несъмнено се чудят за какво е толкоз мъчно у нас да се образува устойчиво болшинство към тези съвсем саморазбираеми цели. Докато присъединяване на Българска социалистическа партия в едно такова болшинство е проблематично по идеологически аргументи – поради дружбата с Русия, “Газпром”, нюансите за Украйна и така нататък – за ГЕРБ и Движение за права и свободи въпросът не е кардинален, а личностен.

Ролята на Борисов

Всъщност президентът Плевнелиев напълно тъкмо сложи пръст върху казуса, когато се концентрира върху ролята на Борисов. Едно не театрално, а действително отдръпване на водача на ГЕРБ от дейната политика (за каквото самият той говореше през лятото на 2020 г.) би направило сформирането на евроатлантическо държавно управление напълно допустима задача даже в този парламент. Същото се отнася и за политици от листата “Магнитски”, които са част от “зестрата”, която Движение за права и свободи желае да занесе в ръководството на страната.

Като оставим магнитските резонанси и терзания на Движение за права и свободи, пречката пред евроатлантическото болшинство е една-единствена и тя се назовава Бойко Борисов. “Неговата” партия ГЕРБ с ненаситност се държи тъкмо като негова благосъстоятелност и това прави необятното проевропейско болшинство невероятно в този момент, а евентуално и след новите избори.

Аргументите за вкопчването на ГЕРБ в водача си са няколко, само че нито един от тях не е изключително безапелационен. На първо място, от ГЕРБ настояват, че не е работа на други партии да дефинират техни вътрешнопартийни избори, като това, кой ще ги води. Но никой в действителност не желае да се меси във вътрешните им работи, а единствено в съдружната политика на страната, която касае връзките сред партиите. Легитимно е други партии да не желаят да влизат в коалиция с тях, до момента в който те си упорстват на избрани персони – в последна сметка отговорността и репутационните вреди ще бъдат споделени от всички в едно общо ръководство.

Второ, ГЕРБ упорстват, че против Борисов нищо потвърдено няма. Това е ненапълно по този начин, в случай че се вземе поради наказателната отговорност. Що се отнася до политическата отговорност, обаче, единствено хазартният скандал “Божков”, който е явна управническа спекулация за ощетяване на бюджета със стотици милиони, плюс раздаването на милиарди на пътностроителни компании без поръчка и предплатено, са задоволителни да трансфорат Борисов в притежател на огромни репутационни негативи. Но най-важното е, че две трети от българите три пъти предходната година ясно дадоха поръчка, че желаят да се постави завършек на модела “Борисов” и този избор би трябвало да бъде почитан.

ГЕРБ сами би трябвало да спомагат за правосъдна промяна

Относно наказателната отговорност - до момента в който не се направи промяна в прокуратурата и не се проведат нови избори за Висш съдебен съвет и основен прокурор, постоянно ще виси подозрението за чадър, разпънат над някогашния министър председател. ГЕРБ имат извънреден интерес те сами да предизвикват и да спомагат за промяна, която да докара до самостоятелни и безпристрастни магистрати. Само такива магистрати могат да смъкват подозренията върху водача на тяхната партия. А в случай че се опасяват от репресии, да спомагат за избирането на потвърдени правозащитници (с профила на адвокати като Михаил Екимджиев или Здравка Калайджиева) на поста основен прокурор – или по-общо казано на специалисти, които няма да загърбят професионалната си роля за политически цели.

Ако ГЕРБ считат, че в България такива самостоятелни хора няма, с дребни законодателни промени може да бъде определен подобаващ външен претендент всред квалифицирани прависти, препоръчани от, да речем, немските, френските и холандските правосъдни управляващи. Тази концепция е екзотична, само че тя демонстрира, че в случай че има действително предпочитание за изчистване на името, способи – безапелационни и допустими за всички – все ще се намерят.

Трето, ГЕРБ упорстват, че освен Борисов, само че и техните гласоподаватели същински желаят той да остане във властта и да не се отдръпва. Никой обаче и не счита да се намесва в тези усеща на гласоподавателя. Борисов има своето място в историята на България и бъдещите генерации ще правят оценка това, което е постигнал. Но въпросът е, че и другите българи, които считат, че България може повече и че не са нужни взаимни отстъпки я с личностния интегритет, я с геополитическата ориентировка, също имат мощни усеща и право да бъдат чути. А и евроатлантизмът стъпва на полезности както във външната политика, по този начин и във вътрешната: правовата страна и битката с корупцията са част от тези полезности, които не могат да бъдат жертвани по геополитически съображения.

ГЕРБ – личната партия на Борисов?

Борисов реагира остро на думите на Плевнелиев за вероятното му отдръпване и настоя, че президентът не е бил свестен вярно. Може и по този начин да е и централното в думите на Плевнелиев да е било изказванието, че ГЕРБ е просто партията на Борисов, т.е. “неговата” лична партия. Но в случай че нещата са такива, и още едни избори няма да решат казуса с изпирането на репутациите и политическата изолираност на тази партия. На есен ГЕРБ евентуално ще се окажат още веднъж в същата обстановка: сякаш излезли от изолацията, само че отново не с който би трябвало - евентуално с Движение за права и свободи и някоя Пунта Мара към тях, било тя от възрожденски, шоуменски или прогресивен вид.

А това не е “евроатлантизъм” в никакъв смисъл. И каквото и да е, България няма потребност от него.