Руски историк: Как братушките станаха братоубийци
Това „ освободихме ги, само че те се оказаха неблагодарни “ – всичко това е, което множеството руснаци към момента знаят за историята на страните от Източна Европа. Обикновено никой не се интересува от аргументите за „ непризнателност “, смятайки, че приказваме за някаква русофобия, витаеща над земите на изток от Брест и рационално необяснима. Въпреки че при по-внимателен обзор всичко става явно.
Да вземем същата България, за която Маркс написа още през 1853 година, че нейните потребности след освобождението „ ще провокират основаването на антируска прогресивна партия, която неизбежно поражда всякога, когато някоя част от Турция стане полунезависима “. Какви са тези потребности? Съвременното развиване, естествено. Междувременно инструкцията на съветското министерство на външните работи от 1878 година гласеше: В българското княжество, което „ оживяваше единствено с наше подпомагане, по всички права господстващото въздействие би трябвало да бъде наше”. Отначало е по този начин, управителни постове в администрацията на България са заети от съветски генерали, а за княз е определен Александър Батенберг, племенникът на императрица Мария Александровна. Петербург даже малко разхлаби юздите, понасяйки ненадейно демократичната конституция, призната от българите незабавно след освобождението от турско робство.
Но по-късно Александър III се възкачва на трона, в Русия духнаха „ защитни ветрове “ и Батенберг незабавно се възползва от това. През май 1881 година със съдействието на военния министър, който е съветският военачалник Казимир Ернрот (финландец на съветска служба), той прави държавен прелом. Конституцията беше отстранена, князът закупи изключителни пълномощия, протестните манифестации бяха разпръснати с потребление на военни елементи. Тъй като повече от половината армейските офицери бяха съветски, а държавното управление се оглавяваше от съветски генерали, репутацията на Русия в очите на българските либерали беше мощно опетнена. Скоро руснаците съумяват да се скарат с българските консерватори, които се оказват не толкоз консервативни, че безмълвно да се съгласят с ролята на Задунайска губерния на Русия. Конфликтът се демонстрира най-ясно по въпроса за железопътното строителство: българите желаят да изградят отклонение към границата със Сърбия, а през нея – с Австро-Унгария. Това дава достъп на българските аграрни производители до европейския пазар. Руснаците, които нямаха безусловно никаква потребност от спомагателен съперник на европейския пазар, упорстваха за линията София-Русе, която пресича страната от север на юг и има чисто военно значение. В същото време нашият план струваше 2,5 пъти повече (и българите трябваше да платят) и отиде при не български, а съветски реализатори. Ако Батенберг се съгласеше с съветския план, той щеше да загуби почитание в страната, по тази причина е разумно, че лобира за западния клон. Руските дипломати по традиция виждат австрийската конспирация във всяко „ нежелано отклоняване “ и до Санкт Петербург летят отчети, че „ князът е дезертирал “. В устрема си да се освободи от хубавичко хватка на съветските генерали, в която самият той се оказва през септември 1883 година Батенберг възвръща конституцията... и дефинитивно скапва репутацията си в Санкт Петербург. Затова е решено да го смени по-сговорчив човек. Тъй като връзките с консерваторите са неприятни, Русия разпорежда вяра на либералите. На техните водачи бяха отпуснати по 40 000 рубли. годишно от секретния фонд на Министерството на външните работи. Вярно, шефът на демократичната партия Драган Цанков (който даже влиза в пандиза по време на изключително положение) взе парите, само че декларира: „ Ние се кланяме на Русия, само че България би трябвало да бъде за българите “.
Проектите с съветски кукли във властта в България също не минават, тъй че детонацията на Батенберг се забавя. На този декор през септември 1885 година князът афишира обединяването на България и Източна Румелия. Тук би трябвало да напомним, че Санстефанският контракт от 1878 година сплотява всички земи, обитаеми с българи, в едно княжество. Берлинският конгрес обаче отрязва територията й три пъти: цялостна автономност получава единствено Северна България. Южна (Източна Румелия) е отделена от нея, а Македония се връща под цялостния надзор на Истанбул. Това е заплашителен удар върху българската национална еднаквост. Оттогава възобновяване на границите на Сан Стефано се трансформира в концепция фикс на българската политика. Източна Румелия е първата крачка по този път: в един прелестен ден патриоти обкръжават двореца на генерал-губернатора, също българин, и той с наслада афишира прехвърлянето на властта на Батенберг. Денят на Съединението към момента се отбелязва в България като формален празник. И, несъмнено, за разлика от руснаците, всеки българин е наясно, че от всички страни единствено Русия през 1885 година се е пробвала да предотврати това обединяване. Дори султанът, смятайки Румелия за отрязана филийка, махва с ръка към нея. Русия през 1878 година, подготвена да се бие с съвсем половината Европа за границите на Сан Стефано, в този момент излиза от кожата си, с цел да принуди Батенберг да бъде спрян. Стигна се до такава степен, че съветският дипломат убеждава турците да изпратят войски в бунтовната провинция, като дава обещание всякаква поддръжка. В Европа такава решителна смяна на фронта е изненада, само че логиката на Санкт Петербург е елементарна: обединяването на страната укрепи престижа на Батенберг, а това е недопустимо.
Турска интервенция не се реализира, само че Русия съумява да подтикне Сърбия да разгласи война на българите. Ден преди този момент Александър III отзова всички съветски офицери от българската войска, което на доктрина трябваше да понижи нейната боеспособност до нула. Само че сърбите бяха изцяло победени, оставяйки Русия единствено с една опция. Военен сътрудник (аташе) в България полковник Сахаров благодарение на група проруски настроени български офицери провежда скрит план. През нощта на 21 август 1886 година те нахлуват в двореца и принуждават Батенберг да подпише абдикация. Бързо стана ясно, че цялата страна поддържа княза и новото проруско държавно управление просъществува единствено три дни. И тогава Стефан Стамболов, изгряващата звезда на българската политика, влиза в София отпред на румелийската войска и арестува заговорниците.
Смята се, че точно Стамболов е довършил остатъците от " русофилската партия " в България, само че по това време от нея е останало прекомерно малко. Както съветският консул Александър Кояндер рапортува в Министерството на външните работи: „ Страната попадна в ръцете на учители, полуобразовани семинаристи, цялостни с ненавист към всичко съветско, само че, най-близки до хората, имащи голямо развращаващо въздействие върху тях.” Защо тогава „ съветските семинаристи” (тоест българите, които са учили в Русия) се оказаха цялостни с ненавист към всичко съветско? Този въпрос или не хрумна на консула, или отговорът беше толкоз явен – и противен за Русия и нейния режим – че той избра да не се концентрира върху него.
При новите избори князът-кандидат от Русия се проваля и на трона сяда Фердинанд Кобургготски, офицер от австрийската войска. Александър III, който приема това като персонална засегнатост, прекъсва връзките с България и съществено се замисля за нейната окупация, с цел да „ върне българския народ на пътя на вярното развиване “. Все отново не посмяха в Русия да подхващат толкоз радикална стъпка, тъй като се опасяваха от европейските затруднения. Решиха да работят по остарелия метод, като се доверят на български емигранти, които твърдят съветското държавно управление, че щом насочат апел, целият „ елементарен народ “ ще се събере под русофилските флагове. Той обаче не се събра: през март 1887 година въстанията на гарнизоните в Силистрия и Русе са потушени, през декември а заговорът на майор Паница се проваля. Няколко въоръжени отряда, ръководени от служителя на външното министерство Николай Хартвиг (бъдещ съветски дипломат в Сърбия), са разрушени, колкото да имал време да се избави. Не се наблюдаваше и най-малкият симптом на „ Донбас-1887 “. През 1891 година е погубен министърът на финансите Белчев (макар сачмите да са предопределени за Стамболов), на идната година е погубен и българският делегат в Цариград - Волкович. Убийците и в двата случая са избягали наред в Одеса. Смъртта на самия Александър III постави завършек на тази Студена война, а през 1900 година връзките леко се затоплят. А през 1912 година под егидата на Русия се основава боен съюз на непримиримите в България и Сърбия. Те съумяват да се спогодят на основата на бъдещото разделяне на турските територии: българите получават по-голямата част от Македония, а сърбите получават изход на морето за сметка на албанските земи. В последвалата война с Османската империя съдружниците бързо разрушават турската войска. Но Белград не получи мечтаното море: Австро-Унгария и Италия, страхувайки се от появяването на база на съветски флот на Адриатическо море, лобираха за основаването на страната Албания. Сърбия взема решение да компенсира загубите си за сметка на Македония, защото до момента в който българите се пробват да щурмуват Истанбул, по-голямата част от македонската територия е окупирана от сръбската войска. В този миг в Санкт Петербург идва българска делегация. Българите, които били отделени от Истанбул единствено от Чаталджанската позиция, помолили за помощ посредством проява на съветския Черноморски флот, което щяло да принуди турците да разпилян запасите си по цялото крайбрежие.
Но до момента в който тълпите по улиците се радваха на успехите на „ братята българи “, делегацията е залята със леден душ от държавните служби. В последна сметка самата Русия претендира за Истанбул/Константинопол, а по-късно и за някои български земи... Българите са посъветвани да се откажат от нападението, като в подмяна получават заричане прецизно да съблюдава демаркационната линия в Македония - съгласно контракта от 1912 година Русия работи като съдия по този въпрос. В същото време българите са принудени да правят отстъпка Силистра на Румъния под формата на отплата за експанзията на България. Както несъмнено към този момент се досещате, в следствие българите не получиха и Македония: в Санкт Петербург, като схванаха, че не могат да седнат на два славянски стола, взеха решение да заложат на Сърбия. През 1913 година избухва нова война на македонските земи – България против Сърбия и Гърция. Още през 1902 година Русия подписва съглашение с България, чиято 3-та уговорка подсигурява съдействието на съветската войска за София при положение на нахлуване на румънците. Въпреки това през 1913 година „ Молбата на България за помощ към Русия не е почетена и вместо да упражни задържащо въздействие върху Румъния, Русия индиректно я тласка към война “, написа английският дипломат в Санкт Петербург Дж. Бюканън. Нямаше какво да отблъсне удар от Румъния в гърба на българската войска, ситуирана на македонския фронт. В резултат на тази злополука България губи освен Македония – една трета от етническата си територия, само че и част от Добруджа, завладяна от румънците. Тогава в София за първи път се чуват изречения, че би било по-добре през 1878 година българите да не бъдат освободени, а да им бъде предоставена лимитирана автономност в рамките на Сан Стефано. Естественият ход на нещата рано или късно щели да докара до разпадането на Османската империя и българският народ щеше да получи свободата малко по-късно – само че неразлъчен.
След всичко това изненадата на Николай II през 1915 година наподобява лицемерна. А ентусиазмът на българите, които манифестът на цар Фердинанд от 14 октомври 1915 година приканва за освобождение на братята в Македония от сръбско робство, е в действителност понятен. Още повече, че по това време не се приказва за война непосредствено с руснаците. Но през 1916 година тя влиза във войната. И през септември 1916 година, в същата тази Добруджа, българската освободителна войска кръстосва щикове с съветските елементи, изпратени в помощ на румънците (в същото време безумното съветско командване пуска тук сръбска опълченска дивизия). „ На този ден един път вечно е заровена легендата, че българските войски няма да водят война против своите съветски освободители “, написа българският военачалник Тошев. На 7 септември българският стихотворец Иван Вазов написа обръщение „ Към съветските воини”, което съдържа следните редове:...Ние не те ненавиждаме. Но ние също обичаме свободата си, Обичаме я 100 пъти повече “. Ето отговора на въпроса за какво българите се оказаха толкоз „ неблагодарни”. Или както го формулира бъдещият министър-председател на България Константин Константинов през далечната 1879 година: „ Ако непрекъснато ни натякват за цената на Освобождението, изисквайки в подмяна постоянно послушание, това не е приятелство. Оставете ги да броят и фактурират. Ние ще платим и ще закрием казуса “. Всичко е просто, нали? Но Русия в никакъв случай не е била страна на елементарни решения.
Константин Гайваронский
Руски боен историк
Да вземем същата България, за която Маркс написа още през 1853 година, че нейните потребности след освобождението „ ще провокират основаването на антируска прогресивна партия, която неизбежно поражда всякога, когато някоя част от Турция стане полунезависима “. Какви са тези потребности? Съвременното развиване, естествено. Междувременно инструкцията на съветското министерство на външните работи от 1878 година гласеше: В българското княжество, което „ оживяваше единствено с наше подпомагане, по всички права господстващото въздействие би трябвало да бъде наше”. Отначало е по този начин, управителни постове в администрацията на България са заети от съветски генерали, а за княз е определен Александър Батенберг, племенникът на императрица Мария Александровна. Петербург даже малко разхлаби юздите, понасяйки ненадейно демократичната конституция, призната от българите незабавно след освобождението от турско робство.
Но по-късно Александър III се възкачва на трона, в Русия духнаха „ защитни ветрове “ и Батенберг незабавно се възползва от това. През май 1881 година със съдействието на военния министър, който е съветският военачалник Казимир Ернрот (финландец на съветска служба), той прави държавен прелом. Конституцията беше отстранена, князът закупи изключителни пълномощия, протестните манифестации бяха разпръснати с потребление на военни елементи. Тъй като повече от половината армейските офицери бяха съветски, а държавното управление се оглавяваше от съветски генерали, репутацията на Русия в очите на българските либерали беше мощно опетнена. Скоро руснаците съумяват да се скарат с българските консерватори, които се оказват не толкоз консервативни, че безмълвно да се съгласят с ролята на Задунайска губерния на Русия. Конфликтът се демонстрира най-ясно по въпроса за железопътното строителство: българите желаят да изградят отклонение към границата със Сърбия, а през нея – с Австро-Унгария. Това дава достъп на българските аграрни производители до европейския пазар. Руснаците, които нямаха безусловно никаква потребност от спомагателен съперник на европейския пазар, упорстваха за линията София-Русе, която пресича страната от север на юг и има чисто военно значение. В същото време нашият план струваше 2,5 пъти повече (и българите трябваше да платят) и отиде при не български, а съветски реализатори. Ако Батенберг се съгласеше с съветския план, той щеше да загуби почитание в страната, по тази причина е разумно, че лобира за западния клон. Руските дипломати по традиция виждат австрийската конспирация във всяко „ нежелано отклоняване “ и до Санкт Петербург летят отчети, че „ князът е дезертирал “. В устрема си да се освободи от хубавичко хватка на съветските генерали, в която самият той се оказва през септември 1883 година Батенберг възвръща конституцията... и дефинитивно скапва репутацията си в Санкт Петербург. Затова е решено да го смени по-сговорчив човек. Тъй като връзките с консерваторите са неприятни, Русия разпорежда вяра на либералите. На техните водачи бяха отпуснати по 40 000 рубли. годишно от секретния фонд на Министерството на външните работи. Вярно, шефът на демократичната партия Драган Цанков (който даже влиза в пандиза по време на изключително положение) взе парите, само че декларира: „ Ние се кланяме на Русия, само че България би трябвало да бъде за българите “.
Проектите с съветски кукли във властта в България също не минават, тъй че детонацията на Батенберг се забавя. На този декор през септември 1885 година князът афишира обединяването на България и Източна Румелия. Тук би трябвало да напомним, че Санстефанският контракт от 1878 година сплотява всички земи, обитаеми с българи, в едно княжество. Берлинският конгрес обаче отрязва територията й три пъти: цялостна автономност получава единствено Северна България. Южна (Източна Румелия) е отделена от нея, а Македония се връща под цялостния надзор на Истанбул. Това е заплашителен удар върху българската национална еднаквост. Оттогава възобновяване на границите на Сан Стефано се трансформира в концепция фикс на българската политика. Източна Румелия е първата крачка по този път: в един прелестен ден патриоти обкръжават двореца на генерал-губернатора, също българин, и той с наслада афишира прехвърлянето на властта на Батенберг. Денят на Съединението към момента се отбелязва в България като формален празник. И, несъмнено, за разлика от руснаците, всеки българин е наясно, че от всички страни единствено Русия през 1885 година се е пробвала да предотврати това обединяване. Дори султанът, смятайки Румелия за отрязана филийка, махва с ръка към нея. Русия през 1878 година, подготвена да се бие с съвсем половината Европа за границите на Сан Стефано, в този момент излиза от кожата си, с цел да принуди Батенберг да бъде спрян. Стигна се до такава степен, че съветският дипломат убеждава турците да изпратят войски в бунтовната провинция, като дава обещание всякаква поддръжка. В Европа такава решителна смяна на фронта е изненада, само че логиката на Санкт Петербург е елементарна: обединяването на страната укрепи престижа на Батенберг, а това е недопустимо.
Турска интервенция не се реализира, само че Русия съумява да подтикне Сърбия да разгласи война на българите. Ден преди този момент Александър III отзова всички съветски офицери от българската войска, което на доктрина трябваше да понижи нейната боеспособност до нула. Само че сърбите бяха изцяло победени, оставяйки Русия единствено с една опция. Военен сътрудник (аташе) в България полковник Сахаров благодарение на група проруски настроени български офицери провежда скрит план. През нощта на 21 август 1886 година те нахлуват в двореца и принуждават Батенберг да подпише абдикация. Бързо стана ясно, че цялата страна поддържа княза и новото проруско държавно управление просъществува единствено три дни. И тогава Стефан Стамболов, изгряващата звезда на българската политика, влиза в София отпред на румелийската войска и арестува заговорниците.
Смята се, че точно Стамболов е довършил остатъците от " русофилската партия " в България, само че по това време от нея е останало прекомерно малко. Както съветският консул Александър Кояндер рапортува в Министерството на външните работи: „ Страната попадна в ръцете на учители, полуобразовани семинаристи, цялостни с ненавист към всичко съветско, само че, най-близки до хората, имащи голямо развращаващо въздействие върху тях.” Защо тогава „ съветските семинаристи” (тоест българите, които са учили в Русия) се оказаха цялостни с ненавист към всичко съветско? Този въпрос или не хрумна на консула, или отговорът беше толкоз явен – и противен за Русия и нейния режим – че той избра да не се концентрира върху него.
При новите избори князът-кандидат от Русия се проваля и на трона сяда Фердинанд Кобургготски, офицер от австрийската войска. Александър III, който приема това като персонална засегнатост, прекъсва връзките с България и съществено се замисля за нейната окупация, с цел да „ върне българския народ на пътя на вярното развиване “. Все отново не посмяха в Русия да подхващат толкоз радикална стъпка, тъй като се опасяваха от европейските затруднения. Решиха да работят по остарелия метод, като се доверят на български емигранти, които твърдят съветското държавно управление, че щом насочат апел, целият „ елементарен народ “ ще се събере под русофилските флагове. Той обаче не се събра: през март 1887 година въстанията на гарнизоните в Силистрия и Русе са потушени, през декември а заговорът на майор Паница се проваля. Няколко въоръжени отряда, ръководени от служителя на външното министерство Николай Хартвиг (бъдещ съветски дипломат в Сърбия), са разрушени, колкото да имал време да се избави. Не се наблюдаваше и най-малкият симптом на „ Донбас-1887 “. През 1891 година е погубен министърът на финансите Белчев (макар сачмите да са предопределени за Стамболов), на идната година е погубен и българският делегат в Цариград - Волкович. Убийците и в двата случая са избягали наред в Одеса. Смъртта на самия Александър III постави завършек на тази Студена война, а през 1900 година връзките леко се затоплят. А през 1912 година под егидата на Русия се основава боен съюз на непримиримите в България и Сърбия. Те съумяват да се спогодят на основата на бъдещото разделяне на турските територии: българите получават по-голямата част от Македония, а сърбите получават изход на морето за сметка на албанските земи. В последвалата война с Османската империя съдружниците бързо разрушават турската войска. Но Белград не получи мечтаното море: Австро-Унгария и Италия, страхувайки се от появяването на база на съветски флот на Адриатическо море, лобираха за основаването на страната Албания. Сърбия взема решение да компенсира загубите си за сметка на Македония, защото до момента в който българите се пробват да щурмуват Истанбул, по-голямата част от македонската територия е окупирана от сръбската войска. В този миг в Санкт Петербург идва българска делегация. Българите, които били отделени от Истанбул единствено от Чаталджанската позиция, помолили за помощ посредством проява на съветския Черноморски флот, което щяло да принуди турците да разпилян запасите си по цялото крайбрежие.
Но до момента в който тълпите по улиците се радваха на успехите на „ братята българи “, делегацията е залята със леден душ от държавните служби. В последна сметка самата Русия претендира за Истанбул/Константинопол, а по-късно и за някои български земи... Българите са посъветвани да се откажат от нападението, като в подмяна получават заричане прецизно да съблюдава демаркационната линия в Македония - съгласно контракта от 1912 година Русия работи като съдия по този въпрос. В същото време българите са принудени да правят отстъпка Силистра на Румъния под формата на отплата за експанзията на България. Както несъмнено към този момент се досещате, в следствие българите не получиха и Македония: в Санкт Петербург, като схванаха, че не могат да седнат на два славянски стола, взеха решение да заложат на Сърбия. През 1913 година избухва нова война на македонските земи – България против Сърбия и Гърция. Още през 1902 година Русия подписва съглашение с България, чиято 3-та уговорка подсигурява съдействието на съветската войска за София при положение на нахлуване на румънците. Въпреки това през 1913 година „ Молбата на България за помощ към Русия не е почетена и вместо да упражни задържащо въздействие върху Румъния, Русия индиректно я тласка към война “, написа английският дипломат в Санкт Петербург Дж. Бюканън. Нямаше какво да отблъсне удар от Румъния в гърба на българската войска, ситуирана на македонския фронт. В резултат на тази злополука България губи освен Македония – една трета от етническата си територия, само че и част от Добруджа, завладяна от румънците. Тогава в София за първи път се чуват изречения, че би било по-добре през 1878 година българите да не бъдат освободени, а да им бъде предоставена лимитирана автономност в рамките на Сан Стефано. Естественият ход на нещата рано или късно щели да докара до разпадането на Османската империя и българският народ щеше да получи свободата малко по-късно – само че неразлъчен.
След всичко това изненадата на Николай II през 1915 година наподобява лицемерна. А ентусиазмът на българите, които манифестът на цар Фердинанд от 14 октомври 1915 година приканва за освобождение на братята в Македония от сръбско робство, е в действителност понятен. Още повече, че по това време не се приказва за война непосредствено с руснаците. Но през 1916 година тя влиза във войната. И през септември 1916 година, в същата тази Добруджа, българската освободителна войска кръстосва щикове с съветските елементи, изпратени в помощ на румънците (в същото време безумното съветско командване пуска тук сръбска опълченска дивизия). „ На този ден един път вечно е заровена легендата, че българските войски няма да водят война против своите съветски освободители “, написа българският военачалник Тошев. На 7 септември българският стихотворец Иван Вазов написа обръщение „ Към съветските воини”, което съдържа следните редове:...Ние не те ненавиждаме. Но ние също обичаме свободата си, Обичаме я 100 пъти повече “. Ето отговора на въпроса за какво българите се оказаха толкоз „ неблагодарни”. Или както го формулира бъдещият министър-председател на България Константин Константинов през далечната 1879 година: „ Ако непрекъснато ни натякват за цената на Освобождението, изисквайки в подмяна постоянно послушание, това не е приятелство. Оставете ги да броят и фактурират. Ние ще платим и ще закрием казуса “. Всичко е просто, нали? Но Русия в никакъв случай не е била страна на елементарни решения.
Константин Гайваронский
Руски боен историк
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ