Традиция срещу война: Българските сурвачки в украинска Бесарабия
Това не са фолклорни подиуми за туристически клип - това е всекидневие във време на война.
Украинските българи пазят сурвакането не като бит „ за фотография “, а като част от своята еднаквост. Те го вършат в условия, в които ракетните удари против Одеския район са непрекъсната опасност, а хората живеят с чувството, че идната нощ може да бъде друга от предходната. В район, където паниката не е нереална, а се чува с писък на сирени.
Въпреки това, или точно поради това, сурвачките са на открито. Малките сурвакат огромните. Големите сурвакат дребните. Благословиите звучат на български. С думи, които са се предавали генерации наред, надалеч от България, надалеч от институционална поддръжка, само че покрай паметта.
Бесарабските българи знаят по какъв начин се оцелява като общественост. Те са претърпели империи, граници, асимилационни политики и войни. Днес живеят в Украйна и са част от украинското общество. Плащат цената на войната като всички останали украински жители. И в същото време пазят българската си културна тъкан.
Това, което се случва в българските села на Бесарабия, е освен това от традиция. Това е форма на резистентност. Когато политическите опасности за района се разискват все по-често, когато има действителни опасения, че задачата на Кремъл е да откъсне Одеса и Бесарабия от Украйна, точно тези дребни, на пръв взор „ битови “ жестове демонстрират какво значи принадлежност.
Сурвакането там не е носталгия. То е поръчка. Че общността е жива. Че езикът е жив. Че културата не може да бъде прекратена с дрон или ракета.
В миг, в който в самата България обичаят последователно изчезва от градската среда, бесарабските българи го носят с достолепие и непримиримост. Не тъй като някой ги задължава, а тъй като знаят, че традицията е метод да останеш цялостен, когато светът към теб се разпада.
Тяхното сурвакане е спокоен, само че мощен отговор на войната. И увещание, че културната памет постоянно се пази най-добре там, където е най-застрашена.
Украинските българи пазят сурвакането не като бит „ за фотография “, а като част от своята еднаквост. Те го вършат в условия, в които ракетните удари против Одеския район са непрекъсната опасност, а хората живеят с чувството, че идната нощ може да бъде друга от предходната. В район, където паниката не е нереална, а се чува с писък на сирени.
Въпреки това, или точно поради това, сурвачките са на открито. Малките сурвакат огромните. Големите сурвакат дребните. Благословиите звучат на български. С думи, които са се предавали генерации наред, надалеч от България, надалеч от институционална поддръжка, само че покрай паметта.
Бесарабските българи знаят по какъв начин се оцелява като общественост. Те са претърпели империи, граници, асимилационни политики и войни. Днес живеят в Украйна и са част от украинското общество. Плащат цената на войната като всички останали украински жители. И в същото време пазят българската си културна тъкан.
Това, което се случва в българските села на Бесарабия, е освен това от традиция. Това е форма на резистентност. Когато политическите опасности за района се разискват все по-често, когато има действителни опасения, че задачата на Кремъл е да откъсне Одеса и Бесарабия от Украйна, точно тези дребни, на пръв взор „ битови “ жестове демонстрират какво значи принадлежност.
Сурвакането там не е носталгия. То е поръчка. Че общността е жива. Че езикът е жив. Че културата не може да бъде прекратена с дрон или ракета.
В миг, в който в самата България обичаят последователно изчезва от градската среда, бесарабските българи го носят с достолепие и непримиримост. Не тъй като някой ги задължава, а тъй като знаят, че традицията е метод да останеш цялостен, когато светът към теб се разпада.
Тяхното сурвакане е спокоен, само че мощен отговор на войната. И увещание, че културната памет постоянно се пази най-добре там, където е най-застрашена.
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ