Това не е текст за национализма – който днес минава

Това не е текст за национализма – който през днешния ден минава под флага на “нов консерватизъм” – в неговия нереален, чист и идеален тип. Вид, какъвто може да бъде открит единствено и само в главите на просветените му фенове. (Да, учудващо е, само че има и такива.) Текстът е за действителното му българско олицетворение в патриотично-консервативно ръководство сред “десницата” от ГЕРБ и така наречен “патриоти”. Защото в последна сметка това е резултатът от другояче възвишения национал-консервативен блян, в името на който тази политическа конкокция беше забъркана.

Според съветския онлайн речник на алхимията “конкокция” значи запарка или стопляне на смеси при умерена температура за дълготрайно време.[1] Българската национал-консервативна отвара се осъществя през 2017 година, само че Волен Сидеров беше наклал огъня под нея още през 2005 година Щипка патриотарство, китка ксенофобия, половин кг антициганско и антитурско говорене, един черпак русофилство, два черпака антиевропеизъм, една подпалена джамия и всичко това щедро поръсено със “защита на ползите на елементарния човек” и антисоросоидни подправки.

Този котел вря 10 години на муден огън. Отначало “политическият елит” го гледаше гнусливо, само че полека-лека взе да пробва от сместа. И взе да му се услажда. “Атака” въпреки всичко не седеше на масата (а през 2013 година безусловно се оказа под една пластмасова маса). Десет години “патриотите” като цяло бяха допускани до властта единствено при последна нужда, я като “златен пръст”, я като недостигащи няколко гласа в необятна коалиция.

През 2017 година обаче национал-консерватизмът стана публична идеология на обединението ГЕРБ-ОП, което беше същностно нов детайл в политическия ни живот. Идеологическата заварка сред “дясното” от ГЕРБ и “националистичното” от “Атака”, Вътрешна македонска революционна организация и НФСБ беше закрепена с основаването на институти и назначението на министри, които са колкото десни, толкоз и националисти (и обратното).

Премиерът Борисов стана патрон на тази алхимическа интервенция, която му донесе значително електорално злато. Той трябваше да бъде и поръчител, че капакът на казана няма да хвръкне, та конкокцията да се разплиска из българската политическа кухня. Макар че инцидентни изплисквания имаше, до края на 2017 година къкренето беше контролируемо.

Борисов също по този начин обещаваше да “балансира” вкусово отварата. Тъй като Волен Сидеров постоянно – и отвън рецептата – добавяше от буркана с русофилството, Борисов трябваше да отвърна с европейски подсладители, а Симеонов – с русофобство. Каракачанов сякаш щеше да поставя македонски и балкански билки да упоят ксенофобията, само че и той взе да прибавя главно съветска водка и реплика на хайвер. Поради този вътрешен разнобой, задачата на Борисов като основен готвач и първокласен надзор ставаше все по-трудна. А и той разви усет към съветски енергийни питиета и добавки. И когато Българска социалистическа партия мина напълно на пироги и пелмени, Борисов откри, че в националистическия му котел се е получил един съветски борш.

Когато капакът хвръкне

Капакът на казана изхвърча с Истанбулската спогодба и най-много – при случая “Скрипал”. Това не са просто произшествия и те не могат да се омаловажават. Те в действителност демонстрират, че България се трансформира по лично предпочитание в малоценен член на Европейски Съюз и НАТО:

- И в двата случая България заема позиции, които са противоположните на главните ѝ сътрудници и съответстват с тези на Русия и нейните клиентелни държави;
- В случая “Скрипал” България ясно съобщи, че приема тезата на Русия (т.е. че няма “достатъчно доказателства”) и отхвърля мнението освен на Англия, само че и на останалите си съществени съдружници. Това влизане в съветския лагер се пакетира безвкусно като “балансиране”. Как заемането на позицията на една от страните в спор може да бъде “балансиране”? Само слепи и покорни медии могат да отминат сходна безсмислица, без да я създадат на аргументативното нищо, която тя и без друго е;
- Противно на твърдяното от ръководещите, българското европредседателство не изисква да застанем на страната на периферното малцинство в Европейски Съюз, което възприема съветската теза. Търсенето на необятен консенсус би изисквало опит от наша страна да се убедят малцината несъгласни, с цел да трансформират те мнението си. Вместо това България еднопосочно застана навръх тяхна страна;
- 100%-ви доказателства за престъпно закононарушение се одобряват само от съд. Това лишава много време – от време на време години. Политическите решения са нещо друго и те се вземат в действително време въз основата на съществуващата информация и на доверието в преценката на институции и съдружници. Така както България се довери на НАТО в проблема Косово и си отвори път за участие в тази организация и Европейски Съюз, по този начин в този момент – с противоположната позиция – ние си открехнахме вратата към самомаргинализация и даже вероятно излизане и от двете.

Това са обстоятелствата. Те могат да имат друга интерпретация. Едно е несъмнено обаче: от съветска позиция един подобен поврат е положителен и мечтан. Спорът е дали тази политика е добра за българския народен интерес.

Възможно е да се твърди, че този интерес изисква България да е малоценен член на Европейски Съюз и НАТО – да е постоянно с единия крайник на открито. Това може да мине като “балансиране” сред великите сили в интернационален проект и сред почитателите им вкъщи. Ако това е новата “консервативно-националистична” теория, национал-консерваторите и прилежащите им институти би трябвало да я формулират ясно и да стартират да я пазят. Защото най-малко на пръв взор тя наподобява неуместно – от два стола, та посредата.

Нещо повече, преизбирането на Путин в Русия идва с явен мандат да се “тестват” непълноценните членки на Европейски Съюз. Някои ще се тестват с пари (т.е. ще се купуват), други ще се предизвикат – да речем с нападения във въздушното им пространство. С позицията си по “Скрипал” ние се записахме първи на опашката за провокации. (В листата за пазаруването сме от дълго време.)

Ситуацията е трагична геополитически. Под флага на “национализъм”, “консерватизъм” и други известни идеологически запарки в действителност се води политика на постепенна маргинализация или изваждане на България от Европейски Съюз и НАТО. Някои водят тази политика намерено (АТАКА и БСП), други се нагаждат към нея, с цел да “балансират” (ГЕРБ и „ Воля “), трети вървят с кервана и стрелят слепешката (Валери Симеонов). Този националистически кортеж обаче си върви на Изток.

Затова въпросът в заглавието е “защо”, а не е “дали”. Този въпрос е действителен и се нуждае от незабавен отговор.