Незнайно защо окупаторът на Варна е почетен гражданин на Бургас. На Варна не е
Това не е просто въпрос на едно име в един лист. Това е въпрос за отношението ни към историята
Историята има дълга памет, само че къса съвест – изключително когато се написа с политическо мастило. В този указател стои и името на Владимир Фьодорович Толубко – бележит руски пълководец, деец от Втората международна война и… почетен жител на Бургас.
Парадоксът не би бил толкоз объркващ, в случай че съществуваше органична връзка сред личността и града. Но такава няма. Единствената директна нишка, която свързва Толубко с България, води не към Бургас, а към Варна – и то в един от най-драматичните моменти от новата ни история.
На 8 септември 1944 година, след навлизането на руските войски във Варна, Толубко е назначен за комендант на града. Днес съвсем единомислещо българските историци дефинират това „ нахлуване “ като окупация на България от страна на Червената войска. Аз имам вяра на тях, на научните служащи, които боравят с архиви и причини. Не на политиците, които рядко могат да си разрешат лукса на безпристрастността и избират комфортните легенди пред неуместните обстоятелства.
Ако приемем, че става дума за окупация, то Толубко не е просто боен админ. Той е част от окупационната власт. Фигура, вписана в механизма на един външен военнополитически надзор върху българската страна. И тук поражда въпросът: по какъв начин и за какво точно Бургас взема решение да го удостои със званието „ почетен жител “?
Варна – градът, в който Толубко действително упражнява власт като комендант – не му е отдала сходна чест. Поне в интернет няма никакви данни в тази посока. Паметта там евентуално има по-конкретни контури. Споменът е по-личен, с по-малко идеологически филтри. Възможно е в миналото Българска комунистическа партия да е решила, че признателността към руския пълководец би трябвало да бъде демонстрирана, само че на безвредна отдалеченост от мястото, където историческата сензитивност би могла да сътвори напрежение.
В тези години нашата страна не пропускаше мотив да засвидетелства преданост към Москва. Почетните звания бяха част от този обреден език на подчинението – символни жестове, посредством които тукашната власт демонстрираше честност към огромния брат. Дали точно подобен е казусът с Бургас? Дали градът е бил определен като по-удобна сцена за един идеологически реверанс?
А може би разковничето е по-прозаично.
Днес почетните жители на Бургас са към този момент 256. Първият е разгласен през 1945 година За съпоставяне, Варна стартира тази традиция още през 1879 година, само че до през днешния ден има под 200 носители на званието. Разликата не е просто статистическа, тя е показателна. Когато една почетна купа се раздава на кг, цената ѝ неизбежно се стопява. Също като с парите. Колкото повече напечаташ, толкоз по-ниска е цената им, за сметка на по-високата инфлация.
Ако желаете още едно съпоставяне, ето ви го: почетните жители на полската столица Варшава са по-малко от 100.
В Бургас решенията за почетно поданство – и в предишното, само че най-много през последните трийсетина години – като че ли минават с необикновена лекост през локалния парламент. Критериите кой може и би трябвало да бъде почетен са, меко казано, обтекаеми. Нямам и спомен някое предложение да е било отхвърляно от общинските съветници. Между автентичен принос към града и алегоричен политически жест границата постоянно се размива. А когато липсва ясна мярка, всяка мярка стартира да наподобява задоволителна.
Но дано се върнем още веднъж към парадокса: човек, чиято единствена връзка с България е ролята му на комендант в миг, който историческата просвета дефинира като окупация, се оказва почетен жител на Бургас, с който не го свързва нищо. Докато Варна, където е упражнявал властта си, не е поискала да го впише в своя мавзолей.
Това не е просто въпрос на едно име в един лист. Това е въпрос за отношението ни към историята – дали я преглеждаме като територия на знанието или като инструмент на конформизма. Защото почетното поданство не е протоколен жест. То е морална оценка, вписана в обществената памет.
А паметта, в случай че не бъде защитавана с мярка и достолепие, елементарно се трансформира във условност. И тогава купите тежат по-малко от архивния прахуляк, от който историците – за разлика от политиците – се пробват да извадят истината.
Историята има дълга памет, само че къса съвест – изключително когато се написа с политическо мастило. В този указател стои и името на Владимир Фьодорович Толубко – бележит руски пълководец, деец от Втората международна война и… почетен жител на Бургас.
Парадоксът не би бил толкоз объркващ, в случай че съществуваше органична връзка сред личността и града. Но такава няма. Единствената директна нишка, която свързва Толубко с България, води не към Бургас, а към Варна – и то в един от най-драматичните моменти от новата ни история.
На 8 септември 1944 година, след навлизането на руските войски във Варна, Толубко е назначен за комендант на града. Днес съвсем единомислещо българските историци дефинират това „ нахлуване “ като окупация на България от страна на Червената войска. Аз имам вяра на тях, на научните служащи, които боравят с архиви и причини. Не на политиците, които рядко могат да си разрешат лукса на безпристрастността и избират комфортните легенди пред неуместните обстоятелства.
Ако приемем, че става дума за окупация, то Толубко не е просто боен админ. Той е част от окупационната власт. Фигура, вписана в механизма на един външен военнополитически надзор върху българската страна. И тук поражда въпросът: по какъв начин и за какво точно Бургас взема решение да го удостои със званието „ почетен жител “?
Варна – градът, в който Толубко действително упражнява власт като комендант – не му е отдала сходна чест. Поне в интернет няма никакви данни в тази посока. Паметта там евентуално има по-конкретни контури. Споменът е по-личен, с по-малко идеологически филтри. Възможно е в миналото Българска комунистическа партия да е решила, че признателността към руския пълководец би трябвало да бъде демонстрирана, само че на безвредна отдалеченост от мястото, където историческата сензитивност би могла да сътвори напрежение.
В тези години нашата страна не пропускаше мотив да засвидетелства преданост към Москва. Почетните звания бяха част от този обреден език на подчинението – символни жестове, посредством които тукашната власт демонстрираше честност към огромния брат. Дали точно подобен е казусът с Бургас? Дали градът е бил определен като по-удобна сцена за един идеологически реверанс?
А може би разковничето е по-прозаично.
Днес почетните жители на Бургас са към този момент 256. Първият е разгласен през 1945 година За съпоставяне, Варна стартира тази традиция още през 1879 година, само че до през днешния ден има под 200 носители на званието. Разликата не е просто статистическа, тя е показателна. Когато една почетна купа се раздава на кг, цената ѝ неизбежно се стопява. Също като с парите. Колкото повече напечаташ, толкоз по-ниска е цената им, за сметка на по-високата инфлация.
Ако желаете още едно съпоставяне, ето ви го: почетните жители на полската столица Варшава са по-малко от 100.
В Бургас решенията за почетно поданство – и в предишното, само че най-много през последните трийсетина години – като че ли минават с необикновена лекост през локалния парламент. Критериите кой може и би трябвало да бъде почетен са, меко казано, обтекаеми. Нямам и спомен някое предложение да е било отхвърляно от общинските съветници. Между автентичен принос към града и алегоричен политически жест границата постоянно се размива. А когато липсва ясна мярка, всяка мярка стартира да наподобява задоволителна.
Но дано се върнем още веднъж към парадокса: човек, чиято единствена връзка с България е ролята му на комендант в миг, който историческата просвета дефинира като окупация, се оказва почетен жител на Бургас, с който не го свързва нищо. Докато Варна, където е упражнявал властта си, не е поискала да го впише в своя мавзолей.
Това не е просто въпрос на едно име в един лист. Това е въпрос за отношението ни към историята – дали я преглеждаме като територия на знанието или като инструмент на конформизма. Защото почетното поданство не е протоколен жест. То е морална оценка, вписана в обществената памет.
А паметта, в случай че не бъде защитавана с мярка и достолепие, елементарно се трансформира във условност. И тогава купите тежат по-малко от архивния прахуляк, от който историците – за разлика от политиците – се пробват да извадят истината.
Източник: flagman.bg
КОМЕНТАРИ