Това лято поетът и писател Недялко Йорданов издаде две книги

Това лято поетът и публицист Недялко Йорданов издаде две книги – поетичната „ Мрън – мрън “ и споменът за огромния другар „ Моят Радой “.

Поезията му е изпълнена с добротата на житейската мъдрост. Сякаш през вчерашния ден беше прекарването на читателите от пиесата „ Страшни смехории – смешни страшки “, а неотдавна издаде нова стихосбирка и я назова „ Мрън – мрън “. Казва, че го е направил, тъй като се усеща в различен, може би финален, интервал от живота, когато е решил да се огледа обратно и да види какво е направил. И го прави със силата на самоиронията.

Недялко Йорданов признава в изявление за БГНЕС, че към момента гледа на света като 16-годишен. Мисля, че въпреки и толкоз остарял, съм запазил и детското у себе си. Даже има едно стихотворение, в което споделям: „ Гледам всичко в близост с 16-годишни очи. “ Никой не ми има вяра, несъмнено, само че чувствам се по какъв начин като изляза на открито на улицата въобще не съм на тази възраст. Само като се видя в огледалото, тогава се стряскам и си споделям: „ Боже, къде съм тръгнал? “, сподели Недялко Йорданов и призна, че колкото и да са разнообразни „ Страшни смехории “ и „ Мрън – мрън “ се родеят. Пиесата е за деца, стихосбирката в този момент е през очите на едно пораснало, по-точно остаряло дете. „ Сега още веднъж съм написал детски книжки и пиеси и за моите внуци. Слава Богу детското си стои. То не е единствено мой приоритет и мое качество. Не инцидентно има подобен лаф, че старите хора се вдетиняват. В това има нещо правилно. Например, като се срещна с моите другари – връстници се улавяме, че към този момент нямаме други тематики на диалог, с изключение на за внуците. Даже аз си споделям – Боже господи, в случай че знаех какъв брой е хубаво да имаш внуци, нямаше да си изгубвам времето да върша деца, щях да върша напряко внуци “, сподели Йорданов.

Поезията и още нещо

Сега с „ Мрън – мрън “ – по този начин ми се стече животът. Аз съм към този момент на този стадий, когато обръщам взор обратно да видя какво съм направил. Доскоро гледах единствено напред. Сега виждам обратно и виждам, че през другите години съм се занимавал с доста разнообразни неща – първо бях единствено стихотворец, след това отидох в театъра и станах драматург, започнах да пиша пиеси – към 20 и няколко пиеси имам. Заедно с това станах режисьор, имам към 60-70 постановки в театъра, в киното. След това се хванах да пиша записки и белетристика, ето в този момент още веднъж се върна моментът, в който взех решение да пиша лирика. Забравих това, че имаше един огромен интервал, в който пишех песни, изнасях рецитали. Затова в този момент пристигна моментът, в който се усетих, че съвсем година не съм писал стихове. В тази брошура „ Мрън – мрън “ са стихотворения, писани в последната половин година. Ей по този начин са ми идвали. Даже имаше моменти, в които 10 сутрини поред ставах в 5 часа и пишех по едно стихотворение и го разгласих в това велико откритие – Facebook. Там доста хора го прочитат незабавно и си споделят мнението. Много е хубаво и забавно да можеш да свериш това, което си написал с усета на хората. Затова тази брошура стартира с едно такова стихотворение „ Мрън – мрън “, което е доста симпатично и в което се окайвам, че към този момент мозъчните ми кафези като че ли са изхабени, в което споделям, че към този момент съм във възрастта на Гьоте и че съм по-стар от Вазов, а пък към момента нищо съществено не съм направил. И най-после споделям:

„ Сънят ми е реалност… Реалността е сън…

И значи, и изобщо… И въобще… Мрън – мрън! “

Недялко Йорданов споделя, че тази книга като че ли е едно недоволство, че е стар, че наближава краят. А в действителност вътре има доста стихотворения, които не са такива. „ Но въпреки всичко човек би трябвало да се приготви и за това, че животът свършва и би трябвало да реши какво е направил, какво му следва още, ще има ли време да го довърши. Или да се откаже и да реши кое в този момент е най-важното. Защото по този начин ли другояче срокът изтича, няма по какъв начин. Закон на природата. “

За любовта

В „ Молитва “ поетът споделя:

„ Щастливи сме… Нали сме живи…

Сами в домашната си черква.

Ослушай се… Вместо молитва

Душата тихичко похърква. “

„ Това стихотворение е написано на 18 юли предходната година. На всеки 18 юли аз пиша по едно стихотворение, отдадено на моята брачна половинка Ивана. Изминаха тъкмо 50 години от началото на нашата обич. Беше 1967 година На 18 юли 1968 година аз написах едно стихотворение, което й посветих – „ Невероятно е, че те обичам “ и оттогава на всеки 18 юли аз пиша по едно стихотворение, споделя Йорданов и прецизира, че е издал брошура със заглавие „ 18 юли “, където могат да се проследят всички нюанси, всички неща, които могат да се случат за 50 години сред двама души. Оценява това като нещо неповторимо. Сложно е да се изясни по какъв начин една любовна връзка последователно става като че ли кръвна връзка. Сякаш това не е единствено жена ти, обичаната, като че ли това е сестра ти, това е най-близкият ти човек. Затова през годините, въпреки, че има непрекъсната смяна в настроенията и това последното „ Молитва “ е друго от другите, а в действителност е същото. “

Недялко Йорданов прочете написаното на последния 18 юли „ Не се страхувай… “. В него споделя: „ Сега е страшничко, разбирам… Животът си отива. Но остаряхме бавно… Ето! Съдбата е щастлива. “ Написаното е провокирано от това, че Ивана е доста страхлива и се паникьосва, а се случи едно произшествие, сподели той. Такива са моите безредици, а другото, е, че внучката ми Тамара на следващия ден отпътува за Лондон и там ще учи. Никога не се е деляла от нас. Та по този начин – доста е тежко.

Хората преди и в този момент

„ Хората преди и в този момент са и по-различни, и идентични. Обстоятелствата се трансформират, само че дълбоката същина на хората не се трансформира. Въпреки, че и битът, и всичко в близост, и политика се трансформира, само че същността на индивида, основан от бог – както се споделя от тиня и слънце, не се трансформира. Разбира се в едни хора има повече тиня, в други – повече слънце, само че в никакъв случай те не са единствено тиня или единствено слънце. Човекът е човек - всичките си пристрастености – ненавист, обич. И нищо не може да го промени. Така си мисля аз най-малко. Неведнъж съм казвал, че светът се държи на любовта, а не на омразата. Макар, че омразата е доста дейна. Ако омразата надделее, човечеството ще загине. Така, че колкото омразата наподобява по-силна, постоянно положителното, любовта надвива и по тази причина човечеството съществува. Иначе загиваме, ще се самоунищожим “, уверен е създателят.

За Радой Ралин

В “Моят Радой “ описвам за Радой Ралин, тъй като малко хора познават същинския Радой. За тях Радой е сатирикът, язвителният, индивидът, който самоуверено си споделя всичко. Или пък зевзекът, който върви там по улиците и трамваите и се закача с дамите. Шут надали не. Радой Ралин беше доста прочувствен, доста сантиментален човек. В тази книга, която взех решение да издам, аз обявявам съвсем всички писма, които ми е писал, когато бях в Бургас. Даже това е едно щастливо стичане на събитията, че аз съм в Бургас, а той в София. В писмата се вижда какъв брой е сензитивен и прочувствен. Как си признава искрено, че ме обича, по какъв начин има вяра в мене. Всичко това доста ме задължаваше. Радой живя доста мъчно. Той беше уволняван, доста години без заплата, а самичък отглеждаше двамата си сина. Трябваше да продаде бащината къща в Сливен, с цел да може да ги устоя. Когато пристигна смяната получи толкоз апетитни оферти да заеме разнообразни постове, само че той отхвърли. Той нямаше да бъде Радой Ралин, в случай че беше приел. Живя оскъдно. Помня – той пристигна в спектакъл „ Възраждане “ в сложен миг, когато полицията искаше да въдвори един шеф на театъра. Ние стояхме на пост вечер да пазим театърчето си. Радой пристигна една вечер да дежури с нас и сподели: „ Недялко, не съм мислил, че като пристигна демокрацията още веднъж полиция ще се намеси и то в спектакъл. “ С него направихме огромен театър – рецитал, в който той пееше своите песни за първи път пред аудитория. Когато получаваше пари се радваше доста. Той живееше оскъдно, непретенциозно и по този начин си отиде – непретенциозно. Беше извънреден човек занапред би трябвало да се изследва какъв беше. Все го свързват със сатирата, а той беше доста лирически стихотворец, печален. Този театър в спектакъл „ Възраждане “ в първата част артистите пееха неговата лирическа лирика, а във втората той пееше своите сатирични песни. /БГНЕС