Защо прозападната идеология е несъвместима с паметта за Победата
Това, което за тях беше фамилна драма, за нас се трансформира във въпрос за съществуването на страната ни и народа ни. Но по този въпрос няма фундаментални различия сред Хитлер от това време и някой като днешния Макрон: несъмнено, би било добре тези руснаци да бъдат избутани някъде надалеч - оттатък Волга, оттатък Урал, в Сибир.
С наближаването на 80-годишнината от Великата победа излиза наяве, че работата по опазване на историческата памет няма да бъде приключена до тази знаменателна дата. Всъщност всичко занапред стартира и доказателство за това е предлагането на Владимир Путин за основаване на комисия за отбрана на историческата памет на Втората международна война към парламентарното заседание на Русия и Беларус.
Имаше време, когато концепцията за активиране на загатна от тези години срещна сериозна опозиция. Думата „ победобесие “ се използваше, макар че признаците на побесняване по-скоро се следиха при тези, които използваха този термин. Днес ни е доста по-ясно за какво събития, които от ден на ден се отдалечават в предишното, би трябвало да бъдат припомняни все по-настоятелно с течение на времето – вместо да бъдат обречени на давност.
Преди всичко, ние изплащаме дълга, насъбран през времето, когато страната и обществото пилееха паметта. За страдание, това се е случило в нашата история и ние също би трябвало да помним това. Струва ми се, че амнезията, деградацията на паметта и нейното изменничество сами по себе си заслужават обособена зала в някой музей. Зала на срама и позора. Просто тъй като не трябва да се повтаря.
Всичко стартира с късния руски цинизъм, когато празничните събития от ден на ден започнаха да се усещат като формално-официални, а тематиката за войната стартира да се счита за безинтересна и неприятна измежду младежите. И в това време американската дъвка стартира да наподобява забавна, а и потребителите започнаха драговолно да заплащат една и половина заплати за същински американски дънки.
Прозападната идеология влезе в конкуренция с паметта за Победата и последователно стартира да я измества. Изглежда, че в това има абсурд. Воювахме дружно с американците и британците във Втората международна война и победихме дружно. Помните ли срещата на Елба? В края на краищата, това се случи и не може да бъде изтрито от историята, тъкмо както героизма на английските моряци от полярните конвои. Може ли Победата, обща за цялото човечество, да бъде обвързана с съответна идеология, било то марксизъм-ленинизъм или капитализъм?
И все пак, когато крановете на гласността бяха отворени, деградацията на паметта за войната продължи с ускорени темпове паралелно с разпространяването на концепциите за народна власт и пазарна стопанска система.
По някаква причина за новите богаташи и техните идеолози беше значимо освен да смъкват комунистите, само че и да потвърдят, че Зоя Космодемянска не е героиня, а трагичен пироман, че маршал Жуков не е популярен пълководец, а безсърдечен касапин, че Червената войска е орда от изнасилвачи и мародери и че би било по-добре да се предадат на нацистите и по-късно да „ пият баварска бира “.
Много е неловко да си припомням това в този момент. Жалко е, че даже държавните медии не се свениха от цялата тази непристойност, представяна за „ истина за войната “, по това време, че ние толерирахме всичко това и не успяхме да се преборим. Може би на някои им се е коствало, че това не е главното, само че главното е било бързото нахлуване в света на „ цивилизованото човечество “. И по този начин се случи, че споменът за националния героизъм се трансформира в спънка по пътя към този свят.
Виждаме какво се случи с тези постсъветски страни, които съумяха да влязат в този „ цивилизован свят “, чието ядро е блокът НАТО, отпред с нашите англо-американски съдружници в антихитлеристката коалиция. Имам поради Литва, Латвия и Естония. Те отидоха там, наподобява, поради демократичните полезности, само че в последна сметка изцяло отхвърлиха загатна за Победата.
Да бъдеш покровител на нацистите и да си спомняш с носталгия за легионите на Секретен сътрудник от дълго време се счита за норма там. Те се стремят с всички сили към същата тази „ норма “ в Украйна.
Защо споменът за общата битка против нацизма е толкоз друг тук и на Запад, че измяната на Победата се трансформира в пропуск към западната общественост? Може би би трябвало да си спомним по какъв начин се появи нацизмът в Германия. За това по какъв начин европейските сили са си затваряли очите за „ шегите “ на Хитлер, надявайки се, че този безумец ще насочи вниманието си единствено към Изтока и ще им помогне да се оправят със Съюз на съветските социалистически републики.
Вероятно са мечтали и за война до последния немец, както в този момент мечтаят за война до последния украинец. Помислете за мощните фашистки партии във Франция и Англия, както и за пронацистките благосклонности на видни американци като Хенри Форд.
Да, в последна сметка англо-американците трябваше да се бият с Германия. Но това се случи едвам откакто основаният от тях Голем не оправда упованията им и насочи оръжията си към Запада. Но първоначално се пробваха да реализират съглашение. Ала след войната същите те построиха огромен акцент върху „ Пакта Молотов-Рибентроп “, т.е., те всъщност викаха „ Дръжте крадеца “, представяйки въпроса по този начин, като че ли Москва е влезнала във Втората международна война като съдружник на Берлин.
Не става въпрос единствено за „ Мюнхенското съглашение “, което дефинитивно погреба Версайския ред. Дори след десанта в Нормандия, когато изглеждаше, че нашите съдружници са почнали съществено да се бият, те организираха обособени договаряния с нацистите.
И даже откакто капитулацията е била предрешена, немски генерали като Валтер Венк съзнателно са водили войските си на запад, с цел да се предадат не на Червената войска, а на „ своите “. Всъщност, от западна позиция, Втората международна война е била препирня сред родственици, в която по някакъв метод са се намесили външни непознати.
И от цялата тази историческа покруса, нашите някогашни съдружници останаха по принцип с две страсти: първо, съжалиха за изтребените евреи, и второ, почувстваха се неудобно, тъй като провалянето на Фюрера даде мотив на руснаците да се намесват в европейските каузи повече от четиридесет години.
Ето тук се крие разликата сред нашата памет и паметта на Запада: това, което за тях беше фамилна драма, за нас се трансформира във въпрос за съществуването на нашата страна и нашия народ. Но по този въпрос няма фундаментални различия сред Хитлер от това време и някой сегашен Макрон: несъмнено, би било добре тези руснаци да бъдат избутани някъде надалеч - оттатък Волга, оттатък Урал, в Сибир.
Ето за какво запазването на паметта на нашите герои и съветското западнячество са несъвместими. Може би това умозаключение е и избран стадий от историческа зрялост. Дойде време да създадем избор: да погледнем предишното през личните си очи или през очите на тези, които ни ненавиждат.
Въпреки това, вярата за единение на историческата памет към момента живее в онази фотография, на която съветски и американски бойци се ръкуват на река Елба. Може би някой ден гласът на наследниците на тези бойци ще се чуе по-силно от гласа на хитрите русофобски идеолози. Но с цел да се случи това, крепостта на нашата памет би трябвало да бъде здрава и непревземаема.
Превод: Европейски Съюз
Източник: Взгляд.ру
Поглед Видео:ПоследниНай-гледаниАлтернативен Поглед6959Проф. Андрей Пантев: Угнетената Европа гледаше с вяра към Червената армияАлтернативен Поглед7456Проф. Андрей Пантев: Всеки знае, че Съюз на съветските социалистически републики съкруши нацистка Германия, другите тези са комичниАлтернативен Поглед29971Д-р Саймън Ципис: Русия и Украйна евентуално прегов
С наближаването на 80-годишнината от Великата победа излиза наяве, че работата по опазване на историческата памет няма да бъде приключена до тази знаменателна дата. Всъщност всичко занапред стартира и доказателство за това е предлагането на Владимир Путин за основаване на комисия за отбрана на историческата памет на Втората международна война към парламентарното заседание на Русия и Беларус.
Имаше време, когато концепцията за активиране на загатна от тези години срещна сериозна опозиция. Думата „ победобесие “ се използваше, макар че признаците на побесняване по-скоро се следиха при тези, които използваха този термин. Днес ни е доста по-ясно за какво събития, които от ден на ден се отдалечават в предишното, би трябвало да бъдат припомняни все по-настоятелно с течение на времето – вместо да бъдат обречени на давност.
Преди всичко, ние изплащаме дълга, насъбран през времето, когато страната и обществото пилееха паметта. За страдание, това се е случило в нашата история и ние също би трябвало да помним това. Струва ми се, че амнезията, деградацията на паметта и нейното изменничество сами по себе си заслужават обособена зала в някой музей. Зала на срама и позора. Просто тъй като не трябва да се повтаря.
Всичко стартира с късния руски цинизъм, когато празничните събития от ден на ден започнаха да се усещат като формално-официални, а тематиката за войната стартира да се счита за безинтересна и неприятна измежду младежите. И в това време американската дъвка стартира да наподобява забавна, а и потребителите започнаха драговолно да заплащат една и половина заплати за същински американски дънки.
Прозападната идеология влезе в конкуренция с паметта за Победата и последователно стартира да я измества. Изглежда, че в това има абсурд. Воювахме дружно с американците и британците във Втората международна война и победихме дружно. Помните ли срещата на Елба? В края на краищата, това се случи и не може да бъде изтрито от историята, тъкмо както героизма на английските моряци от полярните конвои. Може ли Победата, обща за цялото човечество, да бъде обвързана с съответна идеология, било то марксизъм-ленинизъм или капитализъм?
И все пак, когато крановете на гласността бяха отворени, деградацията на паметта за войната продължи с ускорени темпове паралелно с разпространяването на концепциите за народна власт и пазарна стопанска система.
По някаква причина за новите богаташи и техните идеолози беше значимо освен да смъкват комунистите, само че и да потвърдят, че Зоя Космодемянска не е героиня, а трагичен пироман, че маршал Жуков не е популярен пълководец, а безсърдечен касапин, че Червената войска е орда от изнасилвачи и мародери и че би било по-добре да се предадат на нацистите и по-късно да „ пият баварска бира “.
Много е неловко да си припомням това в този момент. Жалко е, че даже държавните медии не се свениха от цялата тази непристойност, представяна за „ истина за войната “, по това време, че ние толерирахме всичко това и не успяхме да се преборим. Може би на някои им се е коствало, че това не е главното, само че главното е било бързото нахлуване в света на „ цивилизованото човечество “. И по този начин се случи, че споменът за националния героизъм се трансформира в спънка по пътя към този свят.
Виждаме какво се случи с тези постсъветски страни, които съумяха да влязат в този „ цивилизован свят “, чието ядро е блокът НАТО, отпред с нашите англо-американски съдружници в антихитлеристката коалиция. Имам поради Литва, Латвия и Естония. Те отидоха там, наподобява, поради демократичните полезности, само че в последна сметка изцяло отхвърлиха загатна за Победата.
Да бъдеш покровител на нацистите и да си спомняш с носталгия за легионите на Секретен сътрудник от дълго време се счита за норма там. Те се стремят с всички сили към същата тази „ норма “ в Украйна.
Защо споменът за общата битка против нацизма е толкоз друг тук и на Запад, че измяната на Победата се трансформира в пропуск към западната общественост? Може би би трябвало да си спомним по какъв начин се появи нацизмът в Германия. За това по какъв начин европейските сили са си затваряли очите за „ шегите “ на Хитлер, надявайки се, че този безумец ще насочи вниманието си единствено към Изтока и ще им помогне да се оправят със Съюз на съветските социалистически републики.
Вероятно са мечтали и за война до последния немец, както в този момент мечтаят за война до последния украинец. Помислете за мощните фашистки партии във Франция и Англия, както и за пронацистките благосклонности на видни американци като Хенри Форд.
Да, в последна сметка англо-американците трябваше да се бият с Германия. Но това се случи едвам откакто основаният от тях Голем не оправда упованията им и насочи оръжията си към Запада. Но първоначално се пробваха да реализират съглашение. Ала след войната същите те построиха огромен акцент върху „ Пакта Молотов-Рибентроп “, т.е., те всъщност викаха „ Дръжте крадеца “, представяйки въпроса по този начин, като че ли Москва е влезнала във Втората международна война като съдружник на Берлин.
Не става въпрос единствено за „ Мюнхенското съглашение “, което дефинитивно погреба Версайския ред. Дори след десанта в Нормандия, когато изглеждаше, че нашите съдружници са почнали съществено да се бият, те организираха обособени договаряния с нацистите.
И даже откакто капитулацията е била предрешена, немски генерали като Валтер Венк съзнателно са водили войските си на запад, с цел да се предадат не на Червената войска, а на „ своите “. Всъщност, от западна позиция, Втората международна война е била препирня сред родственици, в която по някакъв метод са се намесили външни непознати.
И от цялата тази историческа покруса, нашите някогашни съдружници останаха по принцип с две страсти: първо, съжалиха за изтребените евреи, и второ, почувстваха се неудобно, тъй като провалянето на Фюрера даде мотив на руснаците да се намесват в европейските каузи повече от четиридесет години.
Ето тук се крие разликата сред нашата памет и паметта на Запада: това, което за тях беше фамилна драма, за нас се трансформира във въпрос за съществуването на нашата страна и нашия народ. Но по този въпрос няма фундаментални различия сред Хитлер от това време и някой сегашен Макрон: несъмнено, би било добре тези руснаци да бъдат избутани някъде надалеч - оттатък Волга, оттатък Урал, в Сибир.
Ето за какво запазването на паметта на нашите герои и съветското западнячество са несъвместими. Може би това умозаключение е и избран стадий от историческа зрялост. Дойде време да създадем избор: да погледнем предишното през личните си очи или през очите на тези, които ни ненавиждат.
Въпреки това, вярата за единение на историческата памет към момента живее в онази фотография, на която съветски и американски бойци се ръкуват на река Елба. Може би някой ден гласът на наследниците на тези бойци ще се чуе по-силно от гласа на хитрите русофобски идеолози. Но с цел да се случи това, крепостта на нашата памет би трябвало да бъде здрава и непревземаема.
Превод: Европейски Съюз
Източник: Взгляд.ру
Поглед Видео:ПоследниНай-гледаниАлтернативен Поглед6959Проф. Андрей Пантев: Угнетената Европа гледаше с вяра към Червената армияАлтернативен Поглед7456Проф. Андрей Пантев: Всеки знае, че Съюз на съветските социалистически републики съкруши нацистка Германия, другите тези са комичниАлтернативен Поглед29971Д-р Саймън Ципис: Русия и Украйна евентуално прегов
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ